Вратът на Войлс почервеня, но той не каза нищо. Просто отмести поглед встрани, докато президентът се взираше яростно в него.

К. О. Луис се изкашля.

— Ако разрешите да кажа, господин президент, ние не сме убедени, че Подземната армия е замесена в убийствата на Розенбърг и Дженсън. Всъщност нямаме никакви улики, които да ги свързват с престъплението. Те са просто един от многото възможни извършители. Както казах и по-рано, убийствата са много добре организирани и са извършени забележително чисто и професионално. Изключително професионално.

Коул направи крачка напред.

— Искате да кажете, че нямате представа кой ги е убил и че може никога да не узнаете, така ли?

— Не, не казвам това. Ще ги намерим, но ни трябва време.

— Колко време? — попита президентът. Глупав, хлапашки въпрос, на който смислен отговор едва ли можеше да се даде.

Ийст моментално се настрои против човека, който го задаваше.

— Месеци — заяви Луис.

— Колко месеца?

— Много месеци.

Президентът завъртя очи и поклати глава, после се изправи и с израз на голямо възмущение застана до прозореца. И заговори на стъклото:

— Не мога да повярвам, че няма връзка между това, което се случи снощи, и убитите съдии. Може пък да съм прекалено мнителен.

Войлс стрелна една бърза усмивчица към Луис. Мнителен, несигурен, загубен, тъп, отнесен. Дано да не изреди още много други епитети.

Президентът продължи да размишлява на глас пред прозореца.

— Просто се изнервям, когато наоколо се разхождат свободно убийци и избухват бомби. Смее ли някой да ме обвинява за това? Не сме убивали президент от трийсет години насам.

— Мисля, че сте в безопасност, господин президент — заяви с весела нотка в гласа Войлс. — Секретните служби държат нещата под контрол.

— Чудесно. Защо тогава имам чувството, че сякаш съм в Бейрут? — Президентът почти бе опрял глава в прозореца.

Коул усети, че става неудобно, грабна една дебела папка от бюрото, вдигна я във въздуха и заговори на Войлс като професор, изнасящ лекция пред студенти.

— Ето съкратения списък на потенциалните кандидати за членове на Върховния съд. Тук има осем имена, всяко съпроводено от биографични данни. Изготвен е от Министерството на правосъдието. Започнахме с двайсет имена, след това президентът, министър Хортън и аз ги намалихме до осем. Никой от тях няма представа, че е обсъждан за такава длъжност.

Войлс продължаваше да гледа встрани. Президентът бавно се върна до бюрото и взе своя екземпляр от списъка.

Коул заговори отново.

— Някои от кандидатурите са доста спорни и ако в крайна сметка бъдат издигнати, ще се наложи да водим война, за да получим одобрение от Сената. А предпочитаме да не я започваме точно сега. Всичко трябва да се върши в тайна.

Войлс изведнъж рязко се обърна и впери презрително очи в началника на кабинета.

— Ти си идиот, Коул. Правили сме ги тия работи и преди и мога да те уверя, че почнем ли с проверките, птичката е изхвръкнала от кафеза. Искаш пълно проучване на кандидата и очакваш всеки, към когото се обърнем, да си държи устата затворена. Не става така, синко.

Коул пристъпи още по-близо до Войлс. Очите му святкаха яростно.

— Ако трябва, ще си скъсаш задника от работа, но тия имена не бива да се появяват във вестниците, докато кандидатите не бъдат определени. Ти отговаряш за това, директоре. Ще запушиш всички дупки и ще държиш пресата надалеч, ясно ли е?

Войлс скочи на крака и посочи с пръст Коул.

— Слушай, глупак такъв, ти искаш проучване, тогава прави си го сам. И не ми нареждай като на ученик.

Луис застана между тях, а президентът се изправи зад бюрото и секунда-две никой не каза нищо. Коул остави папката си на бюрото и отстъпи няколко крачки назад, извръщайки поглед встрани. Президентът влезе в ролята си на умиротворител.

— Сядай, Дентън. Сядай.

Войлс се отпусна в креслото, впил разярен поглед в Коул. Президентът се усмихна на Луис и всички седнаха.

— Много сме изнервени — изрече задушевно домакинът.

— Ще извършим обичайните проучвания, господин президент — заговори спокойно Луис, — и всичко ще бъде запазено във възможно най-дълбока тайна. Но вие разбирате, че не можем да контролираме всеки човек, с когото контактуваме.

— Да, мистър Луис, знам това. Но искам извънредна предпазливост. Тези мъже са млади и ще оформят и дооформят Конституцията години след като мен няма да ме има на тоя свят. Те са убедени консерватори и пресата живи ще ги изяде. Трябва да не са опетнени с нищо, да нямат позорни тайни в семействата. Никакви наркотици в миналото или незаконни деца, или екстремистки акции в студентските години, или разводи. Разбирате ли? Никакви изненади.

— Да, господин президент. Но не можем да гарантираме пълна секретност на разследванията си.

— Просто се помъчете, ясно ли е?

— Да, сър. — Луис подаде папката на Ерик Ийст.

— Това ли е всичко? — запита Войлс.

Президентът погледна Коул, който бе обърнал гръб на всички и се взираше навън през стъклото.

— Да, Дентън, това е всичко. Бих желал да извършите проверките до десет дни. Искам да действам бързо по този въпрос.

— Ще ги имате след десет дни — изправи се Войлс.

Калахан почука на вратата на Дарби. Беше ядосан и доста объркан, искаше да й каже толкова много неща, но знаеше, че не бива да започва кавга, защото имаше нещо, което желаеше много повече, отколкото да се поразтовари с малко крясъци. Тя го избягваше от четири дни, играеше си на детектив и се барикадираше в библиотеката. Не ходеше на лекции и не му се обаждаше по телефона, изобщо го беше зарязала в критичен за него момент. Но той знаеше, че когато тя отвори вратата, ще се усмихне и ще забрави, че го е пренебрегнала.

В ръцете си държеше литър вино и истинска италианска пица от „Мама Роза“. Беше десет и нещо, събота. Почука отново и огледа спретнатите къщички и блокчета наоколо. Веригата отвътре изтрака и той моментално се ухили. Чувството за самота изчезна.

— Кой е? — попита тя през едва открехнатата врата.

— Томас Калахан. Помниш ли ме? Стоя на прага и те моля да ме пуснеш вътре, за да си играем пак двамата и да си бъдем другарчета.

Вратата се отвори и Калахан влезе вътре. Тя пое бутилката и го целуна лекичко по бузата.

— Още ли сме приятели? — запита той.

— Да, Томас. Бях много заета.

Той я последва през разхвърляната стая до кухнята. На масата имаше компютър и куп дебели книги.

— Търсих те. Защо не ми се обади?

— Не бях вкъщи — отвърна тя, отвори едно чекмедже и извади тирбушон.

— Имаш телефонен секретар. Говорих си с него.

— Да не искаш да се скараме, Томас?

Той погледна голите й крака.

— Не! Кълна се, че няма да правя сцени. Обещавам. Прости ми, моля те, ако ти изглеждам разстроен.

— Престани!

— Кога ще си легнем?

— Спи ли ти се?

— Всичко друго, но не и това. Хайде, Дарби, три нощи минаха.

— Пет. Каква е пицата? — Тя измъкна тапата и наля вино в две чаши.

Калахан наблюдаваше всяко нейно движение.

— А, специална пица за събота вечер. Блъскат отгоре всичко, което имат за хвърляне. Опашки от скариди, яйца, рачешки глави. И евтино вино. Нещо съм закъсал с парите и утре ще пътувам, така че трябва да внимавам какво харча, и след като заминавам, си помислих, че просто ще намина да изкараме една бурна нощ, та да не ме изкуши някоя заразена мацка във Вашингтон. Какво ще кажеш по въпроса?

Дарби отвори кутията.

— Май че е с кренвирши и чушки.

— Ще има ли все пак нещо по-така?

— Може би по-късно. Пий си виното и дай да си поговорим. Отдавна не сме разговаряли.

— Аз си говорих, защо? Цяла седмица си говоря с твоя телефонен секретар.

Той взе чашата и бутилката и я последва в стаята. Тя пусна стереоуредбата. Двамата се отпуснаха на дивана.

— Хайде да се напием — предложи той.

— Толкова си романтичен.