— Кажи му да се запише.

— Казах му да бъде тук утре в десет сутринта. Имате среща с кабинета в десет и трийсет, а с Комисията по национална сигурност в единайсет и трийсет.

Без да вдига поглед, президентът стисна по-здраво стика и заоглежда следващата топка.

— Не мога да чакам. Какви са резултатите от проучванията на общественото мнение? — Той замахна и я изпрати с поглед.

— Току-що говорих с Нелсън. Направил е две от обяд. Още обработват резултатите на компютъра, но Нелсън мисли, че процентът на одобряващите действията ви ще бъде между петдесет и две и петдесет и три.

Играчът на голф вдигна за миг глава и се усмихна, после се съсредоточи отново в заниманието си.

— А как беше миналата седмица?

— Четирийсет и четири. Жилетката без връзка свърши работа. Точно както ви казах.

— Аз пък мислех, че беше четирийсет и пет — рече президентът, удари една жълта топка и с удоволствие я проследи как влиза в дупката.

— Прав сте. Четирийсет и пет.

— Това е най-високият ни процент от…

— Единайсет месеца. Не сме стигали петдесетте от полет 402 през миналия ноември. Разкошна криза, шефе. Хората са шокирани, но въпреки това мнозина са доволни, че Розенбърг го няма. А вие сте човекът по средата. Просто прекрасно. — Коул натисна едно примигващо копче, вдигна слушалката, после я затръшна, без да каже нито дума, оправи връзката и закопча сакото си. — Пет и половина е, шефе. Войлс и Гмински ви чакат.

Президентът замахна. Топката премина на два сантиметра от целта и той се намръщи.

— Нека да чакат. Дай да направим пресконференция в девет сутринта. Ще взема със себе си и Войлс, но няма да му дам да си отвори устата. Накарай го да стои зад мен. Ще съобщя някои подробности и ще отговоря на няколко въпроса. Телевизионните компании ще я предават на живо, нали така?

— Разбира се. Страхотна идея. Пускам я в действие.

— Покани ги да влязат.

Президентът свали ръкавиците си и ги захвърли в ъгъла. После внимателно облегна стика си на стената и нахлузи швейцарските мокасини. Както обикновено, от закуска насам се беше преоблякъл шест пъти и сега носеше двуреден костюм в дискретно каре и връзка на червени и сини точки. Облекло като за работа. Сакото висеше на закачалка до вратата. Той седна на бюрото и се взря намръщено в някакви книжа.

Войлс и Гмински влязоха и той им кимна, но не се изправи, нито пък понечи да се ръкува. Двамата седнаха от отсрещната страна на бюрото, а Коул зае обичайното си място като страж, който едва се сдържа да не стреля. Президентът притисна с пръсти основата на носа си, сякаш напрежението на целия тоя ден му бе причинило главоболие.

— Какъв дълъг ден, господин президент — обади се Гмински, за да разчупи леда.

Войлс зяпаше през прозореца.

Коул кимна и президентът отвърна:

— Да, Боб. Много дълъг ден. И съм поканил някакви етиопци на вечеря, та нека да бъдем съвсем кратки. Да почнем с тебе, Боб. Кой ги е убил?

— Не знам, господин президент. Но ви уверявам, че ние нямаме нищо общо с тая работа.

— Сигурен ли си, Боб? — Тонът беше едва ли не умолителен.

Гмински вдигна дясната си ръка. Дланта беше насочена към бюрото.

— Заклевам се. Кълна се в гроба на майка си.

Коул кимна доволно, сякаш му вярваше и сякаш от неговото одобрение зависеше всичко.

Президентът се втренчи във Войлс, чиято набита фигура, все още загърната в широкия шлифер, изпълваше стола. Директорът дъвчеше лениво и се усмихваше безизразно.

— Готови ли са балистичната експертиза и резултатите от аутопсията?

— Тука са — заяви Войлс и отвори куфарчето си.

— Казвай направо. Ще ги прочета по-късно.

— Малък пистолет, вероятно калибър 22. Следите от изгаряне показват, че при Розенбърг и санитаря е стреляно от упор. По-трудно е да се каже за Фъргюсън, но разстоянието не е повече от трийсетина сантиметра. Не сме присъствали на стрелбата, нали разбирате? По три куршума във всяка глава. Два са извадили от черепа на Розенбърг, трети от възглавницата. Изглежда той и санитарят са спали. Едни и същи куршуми, един и същи пистолет и явно един и същи убиец. Заключението от аутопсията още се подготвя, но изненади не се очакват. Причините за смъртта са твърде очевидни.

— Някакви отпечатъци от пръсти?

— Никакви. Продължаваме да търсим, но работата е била изпипана. Изглежда, че е оставил само труповете и куршумите зад себе си.

— Как е влязъл в къщата?

— Видими следи няма. Фъргюсън е прегледал мястото, когато Розенбърг си е дошъл някъде към четири следобед. Обичайната процедура. Два часа по-късно е подал писмения си доклад и в него се казва, че е огледал две спални, една баня и три килера на горния етаж, както и всяка от стаите долу. И, естествено, не е забелязал нищо. Твърди, че е проверил всички врати и прозорци. В съответствие с изискванията на Розенбърг нашите хора са били отвън и по тяхна преценка обиколката на Фъргюсън в четири часа е траяла три до четири минути. Подозирам, че когато съдията се е върнал, а полицаят е правил проверката си, убиецът вече се е бил скрил вътре и е чакал.

— Защо? — запита надменно Коул.

Зачервените очи на Войлс бяха впити в президента. Директорът на ФБР не обърна никакво внимание на оня екзекутор Коул.

— По всичко изглежда, че този човек е много талантлив. Убива член на Върховния съд — а може би и двама — и не оставя практически никакви следи. Професионален убиец, смея да твърдя. Влизането в къщата не би представлявало проблем за него. Да остане незабелязан при повърхностния оглед на Фъргюсън също. Сигурно умее да чака. Не би рискувал да влезе, когато в къщата има хора, а ченгетата са наоколо. Мисля, че се е промъкнал вътре някъде следобед и просто е чакал, вероятно в някой килер или стенен шкаф на горния етаж, а може би и на тавана. На пода под подвижната стълба открихме две парчета от настилката на тавана. Това показва, че скоро е бил използван.

— Всъщност няма никакво значение къде се е крил — заяви президентът. — Нали не са го хванали!

— Точно така. Той не ни позволяваше да проверяваме къщата му, както знаете.

— Знам само, че е мъртъв. Как стои въпросът с Дженсън?

— И той е мъртъв. Счупен врат, удушен с жълто найлоново въже, което може да се купи във всеки магазин за домашни потреби. Патолозите се съмняват, че смъртта е дошла от счупения врат. Почти са сигурни, че е причинена от въжето. Никакви отпечатъци. Никакви свидетели. „Монтроуз“ едва ли е място, за което някой ще гори от желание да дава показания, така че не очаквам да се появят. Смъртта е настъпила към дванайсет и половина през нощта. Между двете убийства има около два часа време.

Президентът си записа нещо.

— Кога е излязъл от дома си Дженсън?

— Не знам. Ние седим на паркинга, нали си спомняте? Проследихме го до вкъщи към шест часа, после наблюдавахме сградата седем часа, докато не разбрахме, че са го намерили удушен в някакво педерастко свърталище. Изпълнявахме неговите изисквания, естествено. Измъкнал се е с колата на негов приятел. Намерихме я на две преки от киното.

Коул пристъпи няколко крачки напред, стиснал ръце зад гърба си.

— Мислите ли, че убиецът е един и същи човек?

— Кой би могъл да каже, по дяволите! Телата още не са изстинали. Дайте ни малко време. В момента не разполагаме с почти никакви доказателства. Няма свидетели, няма отпечатъци, няма гафове, така че ще ни трябва повече време да съберем парченцата. Може и да е един и същи човек, не знам. Прекалено рано е.

— Е, сигурно интуицията ви подсказва нещо — вдигна вежди президентът.

Войлс спря за миг и погледна през прозореца.

— Би могъл да бъде и сам, но тогава сигурно е някой супермен. Най-вероятно са двама или трима, но независимо от това са разчитали на голяма помощ. Някой им е подал твърде много информация.

— Например?

— Например кога ходи на кино Дженсън, къде сяда, в колко часа пристига, сам ли се движи, среща ли се с някого там. Информация, с която ние очевидно не разполагахме. Вземете Розенбърг. Някой е знаел, че в къщичката му няма алармена инсталация, че нашите момчета седят отвън, че Фъргюсън пристига в десет вечерта и трябва да стои в задния двор, че…