Главата на Ласи беше тясна и аристократична, непознато куче обаче имаше груб, едър череп. Ушите на Ласи стърчаха симетрично и грациозно като две красиви близначета, а едното ухо на непознатото беше усукано, другото пък беше щръкнало по толкова странен начин, че всеки истински любител на колитата щеше да се възмути.

И още: козината на Ласи се преливаше в огненожълто, а това странно куче имаше грозни черни пръски; гривата на Ласи падаше буйна и ослепително бяла, а новото куче имаше белезникави петна, които преминаваха в синкавочерно. Ласи имаше четири бели лапи, а това куче имаше една бяла, две мръсно кафяви и една черна. Опашката на Ласи беше дълга и елегантна, докато опашката на непознатото коли приличаше на нещо допълнително закачено и затова още по-грозно.

Изведнъж Джо Караклоу проумя истината: след като имаше безброй трикове, с които да се прикрият недостатъците на едно куче, можеше да се направи и обратното — да се превърне едно расово животно в грозен мелез. Това не представляваше никаква трудност за човек като баща му, който се славеше в цял Йоркшир като един от най-опитните гледачи на кучета.

В този момент Джо разбра какво е наумил баща му. Просто щеше да попита:

— Кажете ми, това куче прилича ли на някое от вашите?

И херцогът можеше да отговори само едно:

— Не, това куче не е мое. — А този отговор го лишаваше завинаги от правото да предяви някакви претенции към кучето.

Момчето, майката и бащата гледаха стария мъж и дори притаиха дъх, докато той оглеждаше внимателно грозното куче.

Само че и херцог Рюдлинг познаваше номерата на йоркширските продавачи на кучета. Знаеше много неща — твърде много — затова се колебаеше с отговора. Направи още една крачка напред и опрял се на големия си бастун, загледа внимателно кучето. После бавно коленичи и предпазливо протегна ръка. Вдигна предната лапа на кучето и леко я обърна. Стоя дълго така, оглеждайки кучето с очи, които не си правеха труд да се занимават с изметнатите уши, мръсните петна или безформения череп. Не, очите на херцога огледаха грижливо долната страна на предната лапа, пръст по пръст. Опитният познавач не можеше да не забележи, че месестата част на пръстите е прорязана във всички посоки от полузараснали белези, причинени от тръни и камъни.

След малко херцогът вдигна глава, но не се изправи, само устреми поглед някъде в далечината. Момчето и родителите му стояха и чакаха. Когато най-после стана и отговори, не употреби йоркширския диалект, а се обърна към Сам Караклоу като джентълмен към джентълмен:

— Сам Караклоу — изрече той, — това не е моето куче. Мога да се закълна, че никога не е било мое. Никога! Нито за миг не бих нарекъл такова куче свое!

После се обърна и тръгна към вратата. Внучката му изтича след него и го дръпна за ръкава.

— Нима не помниш за какво дойде тук? — попита тихо тя.

Херцогът сякаш се сепна и изведнъж стана такъв, какъвто си беше винаги.

— Не говори толкова тихо! Какво каза? — изрева той — О, да, разбира се. Не е нужно да повтаряш, не съм забравил!

Той се обърна към стопанина на кучето и гласът му зазвуча заплашително:

— Караклоу! Караклоу! Къде сте, по дяволите? Защо се скрихте?

— Все още съм тук, господине.

— О, да, да. Разбира се. Наистина сте тук. Работите ли?

— Ами… тя, работата… — промърмори мрачно Сам Караклоу.

— Да, да, попитах дали работите! Имате ли работа? Да или не? — изкрещя херцогът.

— Ами, аз… там ще строят ново шосе… — започна отново Сам Караклоу.

Докато търсеше правилните думи, жена му побърза да му се притече на помощ, както правят всички добри съпруги в Йоркшир — а и в повечето други части на света.

— Мъжът ми засега не работи никъде, но му направиха три или четири предложения, които трябва да се имат предвид. Би могло да се каже, че сега ги обмисля. Но още никъде не е казал да или не.

— Тогава е най-добре да откаже — и то по-скоро — изпухтя херцогът. — Трябва ми човек за кучкарника. Мисля, че вие, Караклоу… — Погледът му се върна на грозното куче, което послушно седеше зад стопанина си, — … мисля, че вие знаете много неща за кучетата. Това е всичко! Значи се разбрахме!

— Не бързайте толкова! — извика Сам Караклоу. — Вижте, не ми се иска да мисля, че съм отнел на някого мястото и съм му създал затруднения. Нали разбирате, господин Хайнс не е виновен…

— Хайнс! — изфуча херцогът. — Какво ми говорите за Хайнс! Той е един проклет глупак. Трябваше да го уволня. Та той не различаваше куче от кон. Трябваше да знам, че един лондончанин няма да ръководи кучкарника по вкуса на един истински йоркширец. Затова искам вие да заемете мястото му.

— Това е добре, но има и още нещо — намеси се госпожа Караклоу.

— И какво е то?

— Каква е заплата?

Херцогът изду бузи.

— Колко искате, Караклоу?

— Седем фунта на седмица, толкова струва работата му! — побърза да отговори госпожа Караклоу, преди мъжът й да е успял да си поеме дъх и да каже нещо.

Ала херцогът беше истински йоркширец и никога нямаше да си прости, ако пропуснеше удобния случай да прояви „практичност“, както се изразяват там, когато става въпрос за пари.

— Пет — излая той. — И нито пени повече.

— Шест фунта и десет — започна да се пазари госпожа Караклоу.

— Шест фунта и нито пени повече — предложи херцогът като врял и кипял търговец.

— Съгласна — обяви бързо госпожа Караклоу и изведнъж заприлича на ястреб, уловил добра плячка.

И двамата засияха, видимо доволни от усилията си. Госпожа Караклоу щеше да се съгласи дори на три фунта седмично — а що се отнася до херцога, той съзнаваше много добре, че мъжът, когото наема на работа в кучкарника си, е неоценим.

— Значи всичко е наред — заяви тържествено херцогът.

— Почти — възрази с усмивка жената. — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че… — Тя се наслаждаваше на собствените си думи, защото ги намираше за много изискани, и си позволи да ги повтори: — Аз, разбира се, изхождам от предпоставката, че ще получим къщичката в имението ви.

— Не искате ли твърде много, мадам? — попита мрачно херцогът. — Добре, ще я получите, но при едно условие. — Той повиши глас и изкрещя: — Само при условие, че докато живеете близо до мен, няма да допускате в дома ми това безформено, криво ухо, криво опашато същество, което направо е позор за расата на колитата. Какво ще кажете сега?

Той зачака, мърморейки нещо под нос, доволен от себе си. Когато смаяният Сам Караклоу се наведе към кучето, херцогът едва не се изсмя с глас. Този път момчето отговори вместо баща си:

— Ама разбира се, господине! Тя ще прекарва повечето време долу, при училището, защото всеки ден идва да ме посрещне. Освен това само след два или три дни ще я нагласим така, че изобщо няма да я познаете.

— Не се и съмнявам — изпухтя херцогът и закрачи гордо към колата си. — Не се съмнявам, че ще го направите…

След като се настаниха в автомобила, момичето се притисна до дядо си.

— Седни спокойно и не мърдай — нареди раздразнено херцогът. — Не понасям, когато някой постоянно се мести насам-натам.

— О, дядо! — извика Присила. — Ти беше толкова добър, искам да кажа, заради онова куче.

Старият мъж се покашля и избягна погледа й.

— Глупости! — изръмжа той. — Глупости. Щом пораснеш, ще проумееш, че аз съм това, което хората наричат твърдоглав йоркширски реалист. Цели пет години си втълпявах, че това куче трябва да стане мое. Ето че най-после ще го имам.

Той се засмя и поклати доволно глава.

— Е, трябваше да купя и стопанина й, за да се сдобия най-после с нея. Но може би това не е най-лошата част от сделката.

Когато младият Джо Караклоу каза, че след няколко дни няма да могат да разпознаят кучето му, той беше прав. Естествено, криво ухото страшилище с неравна къдрава опашка изчезна веднъж завинаги. На негово място се появи гордото, грациозно коли със стройна, благородна глава, известно като кучето на Сам Караклоу. Ласи остана при семейството и след няколко седмици на редовна храна и всекидневни грижи мършавостта изчезна, хлътналите хълбоци се наляха, а годините на правилно възпитание, през които бяха изградили у нея съпротивителни сили и устойчивост, сега й бяха от полза. Буйната черно-бяло златна козина отново се развяваше от вятъра и радваше очите на всеки, който я видеше. Остана само лекото куцане, причинено от куршума, одраскал хълбока й. Мускулът се беше сковал и Сам Караклоу опита какво ли не, но всичките му магии и тайни не можаха да я излекуват напълно.