Щом се отдалечи достатъчно от мъжете, тя се обърна отново на юг и премина в обичайния си тръс.

Ласи беше научила нещо много важно. Трябваше да избягва хората. По причина, която тя не можеше да схване, хората бяха недоволни от нея. Гласовете им звучаха сурово и гневно. Те крещяха и я замерваха с камъни. Те представляваха опасност. Затова трябваше да ги избягва.

Тази мисъл заседна здраво в главата й. Ласи беше научила първия си урок за този ден.

Когато падна нощта, тя продължаваше пътя си на юг. Макар че беше вече петгодишна, тя никога не беше излизала нощем сама. Нямаше опит, който да й помогне в този момент, трябваше да разчита единствено на инстинкта си.

А той я предупреждаваше да бъде нащрек и да наблюдава внимателно какво става наоколо. Самоуверена и спокойна, тя пое по една пътека през степта. Следваше я с истинско задоволство, защото пътеката водеше на юг. Ласи тичаше неуморно.

Накрая стигна едно възвишение и забеляза в близката падина неясните очертания на селска къща. Изведнъж спря, издаде напред уши и ноздрите й потрепериха. Острите й сетива прочетоха цялата история на обитаваното кътче под нея с такава лекота, с каквато хората четат книги.

Тя различи коне в обора, овце, едно куче, храна, хора. Бавно и предпазливо започна да се спуска по склона. Миризмата на храна беше приятна, тя беше изминала дълъг път, без да сложи нищо в устата си. Разбираше обаче, че трябва да бъде нащрек, защото там долу живееха хора. А мисълта, че трябва да стои далече от хората, беше здраво заседнала в съзнанието й. Трябваше да бъде много предпазлива докато слиза надолу по пътеката.

Изведнъж прозвуча предизвикателният лай на друго куче. Ласи спря и зачака. Може би чуждото куче беше приятелски настроено.

Но не беше така. Настръхнало, с опънати назад уши, непознатото куче се втурна стремително към нея. Ласи се приведе и зачака. Когато кучето скочи срещу нея, тя се стрелна настрани. Другото куче се обърна и яростно излая насреща й. Това означаваше: „Тук е моят дом — а ти си натрапник. Тук е моят дом и трябва да го защитавам!“

Откъм селската къща долетя приглушен мъжки глас:

— Какво става, Тами? Дръж го!

При звука на човешкия глас Ласи обърна гръб на къщата. Трябваше да се отдалечи от това място. Нейният дом беше другаде. Тук нямаше да я приемат.

В момента, когато Ласи се обърна, овчарското куче, покрито с дебела, груба козина, се втурна към нея и оскуба хълбока й. Ласи се обърна светкавично и оголи белите си зъби. Заплахата беше достатъчна. Кучето побърза да се оттегли.

Ласи продължи пътя си в обичайния равномерен бяг. Селският двор скоро се скри в мрака. Трябваше да прекоси непознатата степ по пътеките на дивеча. Най-после подуши вода. Слезе в долинката, намери бистър, студен поток и жадно се напи. Небето на изток просветляваше. Ласи се огледа внимателно. Спря пред една скала и предпазливо разрови земята с предните си лапи. Камъкът зад гърба й щеше да я защити от неочаквано нападение. Главата й трябваше да остане отвън. Докато спеше, обонянието и слухът щяха да я предупреждават за наближаваща опасност.

Ласи сложи глава върху предните си лапи и въздъхна с истинска човешка въздишка.

На следващата сутрин тя се отправи на път много рано. Оставяше зад себе си километър след километър, без да променя постоянния си, равномерен тръс. Мускулите й се движеха в безупречен ритъм. Не почиваше, нито се колебаеше. Когато видеше пътека на юг, тръгваше по нея. Когато пътят се отклоняваше от посоката, тя го изоставяше. Движеше се по невидимите пътеки на дивеча, които прекосяваха пустата степ.

Когато пътят я извеждаше в близост до градче или селски двор, тя го изоставяше веднага. Заобикаляше отдалеч къщите, за да не се мярка пред очите на хората. Щом подушеше човешки жилища, удвояваше вниманието си и се стараеше да се прикрива. Плъзгаше се напред като призрак, в сенките на гъстите храсталаци, винаги готова да изчезне между високите треви.

Най-често пътят я водеше нагоре, защото пред нея се издигаше верига сини планини. С непоколебима увереност Ласи намери най-дълбокия проход и тръгна по него. Когато денят напредна и тя се изкачи високо в планината, небето се забули с оловно сиви облаци.

Изведнъж ярка светкавица прониза тъмата, отекна глух гръм. Ласи се поколеба и изскимтя кратко и въпросително. Няма никакъв смисъл да обвиняваме кучето, че се страхува. Едно куче ни дава толкова често доказателства за смелост и кураж, че не е редно да го упрекваме, ако от време на време проявява страх. Истината е, че твърде малко колита понасят светкавиците и гръмотевиците.

Много кучета не се боят от шума. Ловните кучета дори са истински щастливи, когато загърмят изстрелите. Не е така обаче с колито. Изглежда, че тази раса, която от столетия насам придружава хората, се е научила да усеща в тези остри, груби звуци опасност и болка. А трясъкът на гръмотевицата ги кара да търсят прикритие. Те са готови да се опълчат срещу всеки враг, но не смеят да се изправят срещу опасността, която се крие в силния непонятен звук.

Затова и Ласи се колебаеше. Търкалящите се по небето гръмотевици отекваха в близките планини, скоро заваля проливен дъжд, разрази се една от страшните северно шотландски бури. Ласи положи много усилия да се пребори със страха си, но не успя. Проходът беше целият в стръмни сипеи и тя скоро намери място, където надвисналите скали образуваха сух заслон. Мушна се в една дупка, притисна гръб до скалата и зачака, докато гръмотевиците биеха оглушително и ехото им се удряше в околните планини.

Ласи беше прекъснала пътешествието си, макар и не за дълго. Когато бурята отгърмя надолу по планинската верига, тя скочи на крака. Постоя малко с високо вдигната глава, като и душеше въздуха. После отново затича напред в обичайния си лек тръс.

Дъждът и разкаляната земя изцапаха прекрасната й гъста козина. Без да обръща внимание на нищо, Ласи тичаше напред, в спокойно, равномерно темпо, все на юг, все на юг.

През първите четири дни Ласи продължи пътя си без прекъсване, почиваше само нощем, и то за малко. Трескавото й желание да се придвижи бързо на юг не допускаше появата на никакво друго чувство. На петия ден обаче кучето се изправи пред ново предизвикателство: мъчителния глад. Инстинктът за движение досега беше заличавал всяка мисъл за храна. Сега обаче гладът излезе на преден план.

Ласи нямаше трудности с намирането на вода, за да утолява жаждата си. Но набавянето на храна беше проблем, твърде далечен за живота, който беше водила досега. Откакто се помнеше, не й се беше налагало да се грижи за храната си. Тя се появяваше пред нея в точно определено време. Хората я поставяха пред муцуната й в специална чиния. Бяха положили големи усилия да й втълпят, че това е нейната част и че никога не бива да яде храна, която е захвърлена на улицата. Година след година я бяха приучвали към това и бяха постигнали успех. Не, Ласи никога не се беше грижила за прехраната си. Това беше задължение на хората.

А сега изведнъж навикът и наученото в досегашния живот се оказваха безполезни. Следобед никой човек не поставяше пред нея съдинка с ядене. Сега това благородно животно трябваше да се научи да се грижи само за себе си.

Ласи учеше добре. Тя не разсъждаваше като хората. Хората имат фантазия — те могат да си представят някакво събитие и съпътстващите го обстоятелства, още преди да се е случило. Едно куче не може да стори това — то може само да чака, докато събитията го връхлетят, и тогава да направи онова, което е във възможностите му, за да ги овладее.

Инстинктът я тласкаше да продължи пътя си на юг. Той й подсказваше как да избягва населените места, как да върви по ръба на пропастите или да се промъква по корем през откритите хълмове. Инстинктът я научи и как да си намери храна.

Когато на петия ден от пътешествието си Ласи продължаваше пътя си в обичайния бърз, лек тръс, сетивата й я предупредиха, че трябва да бъде предпазлива. Тичаше по една невидима пътечка през степта, оставена от дивеча, когато изведнъж спря. Издаде глава напред и застина неподвижна, стараейки се да разгадае със слуха и обонянието си знаците, които все още бяха съвсем слаби и един човек никога не би могъл да ги забележи.