Той примигна дръзко и жените избухнаха в луд смях. Почнаха да се мушкат една друга с лакти и да си шепнат:

— Симпатяга е този Роули Палмър, нали!

— А сега, дами — заговори с усмивка Роули, когато сделките приключиха, — с удоволствие ще ви покажа уменията на кученцето ми.

Децата заръкопляскаха и се развикаха. Роули извади необходимите уреди от колата и ги постави на земята. Туутс скочи от капрата. Роули плесна с ръце, но нищо не последва. Кученцето седеше и чакаше.

— Какво има? — попита Роули. — Чакаш ли някого? О, да, мисля, че те разбирам. Нейно величество още не е готова за представлението. Ето я, най-после идва.

Обучена грижливо от Роули, Ласи излезе пред множеството и седна на задните си крака. Роули й подаде парче дроб за награда.

— Добре, Нейно величество най-после е тук и представлението може да започне — обяви той.

Даде знак с ръка, Туутс излая възбудено и започна да изпълнява програмата си. Прескочи през обръча, с лай показа на колко е години, легна на земята в поза „мъртво куче“, избра най-красивото момиче сред зрителите — винаги подпомагана от тайните знаци на Роули. Завърши представлението с най-добрия си номер: балансира върху дървената топка с националния флаг в уста.

— Ами колито? То нищо ли не може? — извика едно дете.

— О, нима една кралица излиза на сцената като обикновена актриса? — отговори Роули. — Струва ми се, че е обявила седяща стачка.

Роули застана пред Ласи с Туутс на ръце.

— Искаш ли да работиш? — попита той. — Искаш ли да прибереш уредите, след като звездата завърши представлението си?

След като помълча малко, изведнъж извика гръмогласно:

— Вдигни нещата от земята!

Ласи обаче не се помръдна и децата се разкрещяха зарадвано. Роули се почеса зад ухото с добре изиграно смущение. После очите му блеснаха триумфално. Вдигна пръст към децата и се обърна към Ласи:

— Ще бъде ли Ваше величество така добричка да ми направи една услуга и да събере вещите от земята?

Този път направи на Ласи знак с ръка — защото думите не й влияеха — и тя се изправи с достойнство. Събра обръчите един след друг и ги постави пред вратичката на фургона. Роули направи дълбок поклон. Ласи също приклекна и изпружи предните си лапи, както се протягат кучетата след събуждане.

— Виждате ли — заговори поучително търговецът, като се обърна отново към децата, — винаги казвайте „моля“ и ще постигнете много повече в този свят. А сега трябва да продължа пътя си. Не забравяйте Роули Палмър, пътуващия търговец! Следващата година ще дойда пак. Довиждане!

Децата замахаха с ръце и колелата затропаха по калдъръма. Роули отново подхвана песента си. Туутс доволно се сви на кълбо на капрата. Бес трополеше бодро с копита. Ласи тичаше безучастна отзад. Радваше се, че продължаваха пътя си. Не обичаше спиранията по селата, не се радваше и на представленията, в които имаше толкова малко участие. Не беше като Туутс, която се наслаждаваше на номерата си и с нетърпение очакваше всяко ново представление. Туутс беше родена циркова артистка. Ласи обаче не беше от нейната порода.

Роули Палмър знаеше това. Погледът му беше устремен към Туутс, която мирно дремеше.

— Да, тя е много изискано куче и кой знае откъде идва, но никога няма да се труди усърдно като теб, миличката ми.

Туутс му отговори с доволно ръмжене, което изразяваше същото като размахването на опашката.

Роули довърши вечерята си и се приготви отново да тръгне на път.

— Да, знам. Не ти се иска да тръгнем отново — обърна се той към Бес. — Но ни предстои дълъг път и трябва да изминем поне част от него. Още е светло.

Роули погледна към небето. Луната светеше ярко, въздухът обаче беше необичайно свеж.

— Задава се чудесно временце, ако наистина разбирам нещо от това — а след него ще дойде зимата и ще трябва да се връщаме вкъщи. Точно затова трябва да увеличим малко парата и да изминем още известно разстояние тази нощ.

Той изкара колата на пътя и скоро копитата на Бес зачаткаха равномерно по чакъла. Туутс спеше дълбоко на капрата. Щастлива, че е отново на път, Ласи тичаше след колата.

Роули пресмяташе на ум. Още четири часа път, и щяха да стигнат до едно много удобно място за лагеруване край гората Ейпдън. Времето се застудяваше и една чаша горещ чай пред пламтящия огън щеше да му дойде много добре. А после право в леглото, за да стане сутринта още с първите слънчеви лъчи и да продължи пътя си.

Двама мъже вървяха по пътя, скрити в сенките на дърветата.

— Ако не ти се ще, Сникърс, знаеш какво можеш да направиш!

Мъжът, който каза това, беше едър и груб. Широките му рамена опъваха памучния жакет. Кръглата шапка беше нахлупена над бруталното лице. Човекът, с когото разговаряше, беше дребен, с остри черти. На края на дългия му нос висеше кристална капчица и не се махаше, колкото и да подсмърчаше мъжът.

— Ти ще ме побъркаш, Сникърс, направо ще ме подлудиш с мърморенето си. Аз ти позволявам да бъдеш мой приятел, да се движиш с мен, правя всичко, за да можеш да живееш богато и пребогато, а как ми се отплащаш ти? През цялото време мърмориш и мърмориш. Уморен си, краката те болят, студено ти е! По дяволите…

— Майчице, Букълс, я виж там!

Грамадният мъж прекъсна речта си и погледна в посоката, която му сочеше другият. В мрака проблясваше ивица светлинка. Букълс бавно прокара ръка по устата си. После се огледа. Намери един голям клон в края на пътя, отвори ножа си и взе ожесточено да дялка страничните клонки. Когато свърши, опита тоягата на ръката си. Сникърс направи същото.

Двамата не бяха казали нито дума. Букълс само даде знак с глава и мъжете безшумно се запромъкваха по шосето. След пет минути се скриха в един гъсталак. Миризмата на запален огън повя право в лицата им.

— Търговецът на грънци Палмър — пошепна Сникърс, след като разчете надписа на фургона. — Този проклет пътуващ измамник!

— Измамник — отговори като ехо Букълс. — Значи ги носи със себе си.

— Точно така, Букълс, със сигурност ги носи със себе си. Такива хора не ги оставят никъде.

— Да вървим! — Букълс се надигна и бавно запълзя напред. Ала преди да е направил и десет крачки, тишината на нощта бе разкъсана от дълбокия, гърлен лай на куче, което бе подушило опасността.

— Той има куче — прошепна ужасено Сникърс.

— Какво ме е грижа! — изръмжа Букълс.

Сега, когато вече не можеха да се крият, той скочи на крака и дръзко закрачи към полянката и към огъня, разпален в малкия мангал.

— Не пускай кучето, приятел. Всичко е наред. Нищо няма да ти сторим — извика Букълс.

Когато пристъпи към огъня, Ласи залая. Той я заплаши с тоягата, но тя отскочи настрана. Роули опита да я хване, но тя се изплъзна от ръцете му. Изръмжа и застана в края на осветеното от пламъците място. Сега и Туутс залая пискливо и шумът стана невъобразим.

— Тихо! — заповяда Роули. — Замълчете и двете!

Лека-полека лаят утихна. Букълс се ухили и чу как Сникърс се размърда зад него.

— Правилно, приятел — продължи Букълс с тон, който му се струваше любезен и обезоръжаващ. — Какво си сложил на огъня, чай ли? Ама това е прекрасно! Не би ли отделил глътчица — две, за да стоплиш двама бездомници, които са тръгнали да си търсят работа?

Той направи още една крачка напред и се усмихна. Роули, който седеше на един пън, се надигна. Думите на Букълс не можеха да го измамят. Той знаеше отдавна какви са хората, които се срещат по тези усамотени места. Ненапразно беше пътуват толкова години сам и се беше научил да различава искрените от неискрените.

— Какво, не искаш ли? — изкрещя Букълс.

Той скочи между Роули и колата, към която търговецът се беше опитал да се оттегли. Размаха заплашително тоягата, отказал се от всяка преструвка.

— Я да видим къде си ги скрил — продължи с измамна кротост той. — Ако си добричък и се разделиш с паричките, без да ни създаваш трудности, няма да ти сторим нищо, нали, Сникърс?