Прав беше Сам Караклоу, когато през пролетта обясни на сина си Джо, че пътят от Грийнал Бридж в Йоркшир до имението на херцог Рюдлинг в Шотландия е много, много дълъг. Толкова дълъг, колкото е и обратния път от Шотландия до Йоркшир — около шестстотин километра.

Това е разстоянието, когато човек пътува с влак или по най-преките пътища. Колко ли километра обаче изминава животното, което трябва да заобикаля появилите се на пътя му препятствия, да се придвижва напред като често се обърква, завива и обикаля, докато най-после намери верния път?

Ласи беше преодоляла повече от хиляда километра, все през места, които не беше виждала никога дотогава, а и не разполагаше с нищо, което да я насочи в правилната посока, освен с непогрешимия си инстинкт и с желанието да се върне у дома.

Да, стотици и стотици километри, планини и долини, високи плата и мочурища, ниви и горски пътеки, клисури и безброй реки и потоци; сняг и дъжд, мъгла и слънце; телени мрежи, коприва и тръни, чакъл и скали, които израняваха до кръв лапите й кой можеше да очаква, че кучето ще излезе победител над всичко това?

И все пак, макар че много не вярваше в чудеса — дълбоко в сърцето си Джо Караклоу знаеше, че това ще се случи: по някакъв чуден, необясним начин неговото куче щеше да се върне и един следобед щеше да го чака пред училищната врата. Всеки ден, когато уроците свършваха, погледът му неволно се устремяваше към мястото, където по-рано седеше Ласи. И всеки ден мястото беше празно и Джо Караклоу си тръгваше към къщи, бавно и тромаво, както вървяха хората по тези места.

Винаги, когато часовете свършваха, Джо се подготвяше — втълпяваше си, че му е все едно, че вече са минали твърде много седмици, че не бива да вярва в невъзможното. И въпреки цялата безнадеждност продължаваше да се надява. Но мина още време и, макар и много бавно, надеждата започна да умира.

Надеждата на човека може да умре, но не и тази на животното. Докато е живо, животното се надява и вярва. Затова, когато един ден Джо Караклоу прекоси училищния двор и излезе навън, не можа да повярва на очите си. Разтърси глава, примигна и разтърка очи, защото беше уверен, че сънува. Но тя беше там, неговата Ласи, и тъкмо правеше последните крачки към вратата на училището!

Джо застина на мястото си, защото кучето изглеждаше неузнаваемо — ходенето сякаш изтръгваше и последния въздух от дробовете му, главата и опашката почти докосваха паважа. Всяка крачка напред изискваше ново напрежение. Ласи повече пълзеше, отколкото вървеше. Но се придвижваше напред, крачка след крачка, и най-после стигна обичайното си място пред портата. Отпусна се на земята и замря.

Едва тогава Джо се опомни. Даже ако беше сън, трябваше да направи нещо. Той се втурна като безумен през двора и се хвърли на колене. И тогава, когато ръцете му се заровиха в гъстата козина, разбра, че е истина. Кучето му беше дошло да го вземе от училище!

Но какво куче — къде беше изчезнало достойното за първа награда коли с блестяща като коприна трицветна козина, с радостно вирнати уши и гордо вдигната стройна муцуна със съвършена линия? Не, това не беше кучето, чиито очи оглеждаха внимателно училищния двор и което скачаше и надаваше радостен лай, за да го поздрави с добре дошъл. Кучето, което днес лежеше в калта пред него, се опитваше да вдигне глава, но не успяваше. Опита се да размаха опашка, но тя беше толкова разрошена и набита с тръни, че не се помръдваше. Това куче не можа да направи нищо друго, освен да изскимти едва чуто, за да покаже, че е щастливо. То знаеше, че инстинктът, който в продължение на много дни го беше тласкал напред, е удовлетворен. Беше стигнало до целта. Беше дошло навреме за срещата пред училището и усещаше нежната милувка на ръцете, които толкова отдавна не го бяха докосвали.

Пред службата по труда стояха Джен Купър и още няколко безработни миньори и чакаха времето за чай, за да се приберат по домовете си.

Джен се разпознаваше лесно, защото дори измежду многото едри йоркширци той беше най-грамадният. Да, казваха дори, че той е най-високият и най-силният мъж в цял Йоркшир. Истински великан, но с меко сърце, а мислите му работеха също така бавно, както езикът му.

Затова и Джен осъзна няколко секунди по-късно от другите, че в селото се е случило нещо извънредно. Видя едно момче, което тичаше надолу по улицата и постоянно се препъваше от бързане. Момчето носеше в ръцете си някакъв вързоп и крещеше възбудено.

Мъжете направиха няколко крачки към него. Когато момчето наближи, чуха какво вика:

— Тя се върна! Тя се върна!

Мъжете се спогледаха, измърмориха нещо под нос и се загледаха във вързопа, който момчето стискаше в ръцете си. Наистина. Кучето на Сам Караклоу се беше върнало у дома. Чак от Шотландия.

— Трябва веднага да я отнеса вкъщи — извика Джо и се запрепъва напред.

Джен Купър излезе напред.

— Дай я тук — рече той. — А ти тичай напред и предупреди родителите си.

Джен пое кучето в силните си ръце — ръце, които можеха да носят десетократно по-голяма тежест от това бедно, изнемощяло животно.

— О, побързай, Джен! — изкрещя момчето и заподскача от вълнение.

— Разбира се, че ще побързам, момче. Тръгвай напред, какво чакаш!

Джо Караклоу профуча надолу по главната улица, направи рязък завой, втурна се в малката странична уличка, където живееха и блъсна градинската врата. Прекоси на един дъх пътеката и нахлу като ураган в къщичката.

— Мамо! Татко!

— Какво е станало, момче?

Джо спря като закован. Не можеше да си поеме дъх, задушаваше се от вълнение. А после думите рукнаха като порой от устата му.

— Ласи се върна! Ласи се върна!

Той отвори вратата и Джен Купър, който трябваше да сведе глава, за да не се блъсне в рамката, отнесе кучето до камината и го положи върху килимчето.

Много неща се случиха тази вечер и Джо Караклоу щеше да ги запомни до края на живота си. Никога нямаше да забрави израза, пробягал по лицето на баща му, който пръв коленичи до кучето, което толкова години беше наричал свое. Ръцете му се плъзнаха по измършавялото тяло. Джо проследи с поглед майка си, която се беше заела да шета из кухнята, не както по-рано с мърморене и караници, а с някаква плашеща деловитост. Тя разпали бързо огъня, разтвори кутия кондензирано мляко в топла вода, коленичи, вдигна главата на Ласи и отвори муцуната й.

Родителите му не казваха нито дума. Изглеждаше, сякаш напълно са го забравили. Двамата посвещаваха цялото си внимание на кучето, толкова съсредоточени, че сякаш се бяха пренесли в друг свят.

Джо стоеше и гледаше как баща му лъжичка по лъжичка налива топлата течност в устата на Ласи, и стисна здраво зъби, за да не извика, когато видя как млякото капе и се разлива по килима, защото кучето не беше в състояние да преглъща. Видя как майка му стопли едно одеяло и уви изстиващото тяло. Проследи със затаен дъх как двамата отново и отново се опитваха да я нахранят. Накрая бащата се изправи с усилие.

— Няма смисъл, майко — проговори тихо той.

Много въпроси и отговори си размениха родителите му, макар и само с очи.

— Белодробно възпаление — промърмори най-после бащата. — И е толкова изтощена…

Двамата постояха малко и сякаш усилено размишляваха. Внезапно майката се раздвижи и отново стана делова и забързана както винаги.

— Няма да се предам! — извика сърдито тя. — Не, аз просто няма да се предам!

Издаде енергично устни напред и, сякаш това решаваше всичко, отиде до камината и свали от перваза й една ваза. Обърна я и я изтърси в ръката си. Шепата й се напълни с медни монети. Без да каже дума, тя ги подаде на мъжа си — не беше нужно да му обяснява за какво ги е предназначила. Сам Караклоу обаче ги гледаше втренчено и не помръдваше.