— Никога нямаше да я оставим да гладува, татко. Все щяхме да измислим нещо. Аз щях да ям по-малко и…

— Виж, Джо, не бива да говориш така.

Двамата мълчаха дълго, след това мъжът заговори отново:

— Погледни го по този начин, Джо. Ти обичаш много това куче, нали?

— Нали знаеш, татко.

— Добре, тогава би трябвало да бъдеш доволен, че Ласи води по-добър живот, отколкото при нас. Само си помисли, Джо: сега й дават много ядене, има си цял кучкарник на разположение, широка площадка за разходка… Има и хора, които се грижат за нея. Разбери, Джо, тя живее като принцеса в собствен дворец с парк. Така си е, Ласи е истинска принцеса. Това е добре за нея, нали?

— Но, татко, тя щеше да бъде много по-щастлива, ако…

Мъжът издаде дълбока въздишка.

— Ах, Джо! Ти никога не си доволен. Добре, тогава ще ти кажа просто и ясно как стоят нещата. Най-добре си избий Ласи от главата, защото никога вече няма да я видиш.

— Но тя може пак да избяга и…

— Не, момче, не! Ласи вече няма да бяга. Последният път беше наистина последен. Ласи няма да се върне при теб — никога!

— Какво са й направили? — прошепна с мъка Джо.

— Ами, последния път, когато я върнах, херцогът направо побесня. Разкрещя се и на мен, и на Хайнс, и на целия свят. Тогава аз също му се разкрещях, нищо, че е херцог, защото аз не му дължа нито пени. И го заплаших, че ако Ласи избяга още веднъж, никога вече няма да я види. Тогава той ми каза, че ако кучето наистина избяга, мога спокойно да си го задържа, но той щял да се погрижи Ласи никога вече да не бяга. Скоро след това я отведе в имението си в Шотландия. Щял да я подготви за изложбата на кучета. Хайнс отиде с него, а също и половин дузина други елитни кучета. След изложбата ще я отведе отново в Шотландия и никога няма да я върне в Йоркшир. Тя ще остане цял живот там и това означава сбогуване завинаги, и мисля, че това е късмет за нея. Ласи няма да се върне. Не исках да ти го казвам, момче, но сега мисля, че е по-добре да го знаеш. Това е положението и ти трябва да свикнеш, момче. Нещо, което не може да се промени, трябва да се изтърпи, Джо. Затова покажи, че си мъж, и нека не говорим повече за това — особено пред майка ти.

Джо скочи от скалния блок и се запрепъва напред в мрака. И сам не знаеше как слезе от скалите. Опомни се, когато вече вървяха по пътеката през блатото. Баща му не го утешаваше, той просто крачеше до него и продължаваше да смуче празната си лула. Едва когато наближиха селото и видяха първите осветени прозорци, Сам Караклоу заговори отново:

— Преди да си влезем, искам да те помоля за нещо, Джо. Искам да бъдеш по-внимателен към майка си. Ти ставаш голямо момче и трябва да се опиташ да се държиш като мъж и да разбираш жените. Жените не са като мъжете, Джо. Те трябва да си стоят в къщи и да се задоволяват с онова, което им предлага животът. А онова, което им липсва — ами, не им остава нищо друго, освен да седят и да си мечтаят за невъзможни неща. А когато нещата се объркат, те не знаят какво друго да направят, освен да повишат глас и да наговорят лоши неща на мъжете. Но който е истински мъж, ще им даде тази малка възможност да се утешат. Защото истинският мъж знае, че жената не го прави от злоба, когато гълчи и го ругае и дава воля на езика си. Затова не си го слагай много на сърцето, когато майка ти се кара с мен или постоянно те кори. Тя носи тежък товар и това поставя търпението й на голямо изпитание. Ето затова трябва да бъдем търпеливи, Джо, ти и аз. И може би — някой ден — положението ще се промени и времената ще станат по-добри. За всички ни. Разбираш ли ме, момче?

Бащата на Джо протегна ръка и улови студените пръсти на сина си. Притисна ги здраво, за да му вдъхне кураж.

— Да, татко — отговори Джо. После замислено погледна към светлинките на селото. — Татко, далече ли е Шотландия?

Мъжът спря и сведе глава към широките си гърди. Дишаше тежко, на тласъци.

— Пътят е дълъг, Джо, много, много по-дълъг, отколкото някога ще изминеш ти, мисля. Много дълъг път.

След тези думи двамата заслизаха към селото.

Пътят от селото Грийнал Бридж в Йоркшир до имението на херцог Рюдлинг в шотландските планини наистина беше, както каза на сина си Сам Караклоу, „много, много дълъг“. Много по-дълъг, отколкото човек е в състояние да измине пеша.

За да се стигне дотам, трябва да се тръгне право на север — първо през блатата и после през равната йоркширска земя. По-късно трябва да се завие на изток и първо да се прекоси пустинна, почти непроходима местност, след нея обширни, грижливо обработени поля. Ако вземе влака, човек скоро ще види през прозореца отдясно Северно море, което блести някъде далече долу в подножието на стръмните скали. От лявата страна се издигат кулите на старинни градове. Над промишлените центрове на Дърхем се е разпрострял дебел пласт сажди. По устията на реките са разположени големи товарни кейове и пълните с въглища влакове изпразват товара си в силозите на пристанищата.

Там слънцето залязва рано и изгрява късно, защото вече се намираме далеч на север. Влакът продължава да се носи в мрака, изтрещява над няколко моста, а накрая преминава река Туид, което означава, че оставяме Англия зад гърба си.

Влакът лети в нощта и сега колелата му тракат през промишлените градове на шотландската равнина, където високите пещи и ковачниците светят по-ярко през нощта, отколкото през деня. Могъщи мостове са се опънали над широките речни устия.

Влакът се втурва срещу настъпващото утро и ни отнася още по на север. Местността наоколо вече се е променила. Не се вижда нито един очернен със сажди град. Вместо това пред погледа ни се ширва великолепната шотландска земя, която поетите възпяват от столетия насам, сини планини и езера, заобиколени с буйна зеленина и заоблени хълмове, където овчарите пасат безбройните си стада.

Влакът продължава пътя си и земята става все по-първобитна, хълмовете се издигат остри и назъбени към небето, езерата са обградени от гъсти гори. Става все по-самотно — навсякъде се простира степ, в която твърде рядко се срещат хора, само дивечът се движи необезпокояван от нищо. Трябва да продължим пътя си чак до края на тази северна страна.

И там, почти на самия северен бряг, се намира голямото шотландско имение на херцог Рюдлинг, мрачна каменна къща, обърната към морето и Шетландските острови — тези странни късчета земя, заобиколени със скали, където животът е толкова труден, а времето толкова сурово, та човек е готов да повярва, че природата е оформила по нов начин създанията си, за да ги запази живи.

Конете и кучетата са по-дребни, отколкото по другите места, но са извънредно силни, за да понасят суровия живот в тази северна страна със страшен климат.

Там далече на север беше новата родина на Ласи. Хранеха я обилно, грижеха се да е в добро състояние. Получаваше само прясна храна. Всеки ден я решеха и четкаха, подрязваха ноктите й, учеха я на безупречно държание, защото много скоро й предстоеше да вземе участие в голямата изложба на кучета и да донесе нова слава на херцог Рюдлинг и кучкарника му.

Ласи търпеше грижите на Хайнс, сякаш знаеше, че няма никакъв смисъл да му се противопоставя. Ала всеки следобед, малко преди четири, нещо се събуждаше в нея — навикът от предишния живот я караше да дърпа телената мрежа на затвора си, за да я разкъса, или да скача срещу решетката и да се опитва да се прехвърли през нея.

Не, Ласи не беше забравила.

Херцог Рюдлинг яздеше по склона зад къщата и се наслаждаваше на чистия, здрав и хладен високопланински въздух. До него Присила яздеше своето живо и весело пони. Кончето изви глава и буйно я разтърси.

— Трябва му здрава ръка — изръмжа херцогът. — Опъни внимателно юздите. Казах, трябва му здрава ръка!

Присила се усмихна. Дядо й се смяташе за неоспорим авторитет по отношение на всички животни и при всяка езда я засипваше с цял поток поучения. Дълбоко в себе си обаче той се гордееше с умението й да язди и тя го знаеше много добре.