После щяха да тръгнат към къщи, да тичат по главната улица, весели и щастливи както по-рано.

Така си мечтаеше Джо. Макар че вече не можеше да говори за кучето си, той не преставаше да мисли за него и да се надява, че някой ден отново ще бъдат заедно.

Ранният северно английски здрач вече се спускаше над хълмовете, когато Джо се върна вкъщи. Когато влезе, майка му и баща му вдигнаха глави.

— Защо се прибираш толкова късно? — попита майката с рязък глас. Джо разбра, че родителите му пак са се карали. Това се случваше все по-често в последно време.

— Трябваше да остана след часовете — отговори Джо.

— Какво си направил, та те оставиха наказан?

— Учителят ми нареди да седна, а аз не го чух.

Майка му се подпря на масата.

— А защо беше станал?

— Погледнах през прозореца.

— Погледнал си през прозореца? Защо е трябвало да гледаш през прозореца?

Джо не отговори. Как да им обясни? По-добре да не казва нищо.

— Не чу ли какво те попита майка ти?

Баща му беше ядосан.

— Добре, тогава отговори: защо по време на урока си станал да погледнеш през прозореца?

— Просто трябваше!

— Това не е отговор. Какво означава: просто трябваше?

Положението беше безнадеждно — баща му, който обичайно показваше разбиране, сега беше по-сърдит от майка му. Джо не можа да удържи думите, които се изплъзнаха от устата му.

— Наистина трябваше да го направя. Беше почти четири часът — времето, когато тя идваше да ме вземе. Чух кучешки лай. Толкова ми заприлича на нея, та си помислих, че е тя. Наистина повярвах, че е дошла. Не знам точно как стана, дори не помислих какво правя, мамо. Наистина. Изправих се и погледнах през прозореца, за да видя тя ли е, или не, и не чух как господин Тимс ми заповяда да си седна. Мислех, че е Ласи, но не беше тя.

Майката на Джо не можа да удържи гнева си.

— Ласи, Ласи, Ласи! — повиши глас тя. — Не желая да чувам повече името й! Никога ли няма да има спокойствие в тази къща?

Даже майка му не го разбираше!

Това беше най-страшното от всичко. Защо поне майка му не разбра?

Изведнъж му дойде много. Усети как кръвта запулсира в слепоочията му. Обърна се и хукна към вратата. Прекоси с два скока градината и се скри в настъпващата нощ. Не спря да тича, докато не стигна блатото.

Не, нещата нямаше да се променят. Никога.

Беше вече съвсем тъмно, когато Джо чу шум от стъпки и гласа на баща си.

— Ти ли си, Джо, момчето ми?

— Да, татко!

Баща му вече не беше разгневен. Изведнъж Джо усети каква утеха се излъчва от близостта на грамадната, силна фигура, която изникна от мрака.

— Разходи ли се, Джо?

— Да, татко — отговори момчето.

Знаеше, че баща му трудно „влиза в разговор“. Сам Караклоу имаше нужда от време, за да намери думите, с които да изрази мисълта си.

Той усети бащината ръка върху рамото си и двамата тръгнаха бавно през блатистата равнина. Дълго не проговориха. Очевидно им беше достатъчно да са заедно. Най-после бащата заговори отново:

— Хубаво е да се поразходи човек, нали, Джо?

— Да, татко.

Бащата кимна и изглежда остана доволен от въпроса си и от отговора на момчето. Закрачи по-бързо и Джо трябваше да прави огромни крачки, за да се пригоди към сигурната, мъжка походка на баща си. Двамата изкачиха безмълвно един хълм, после тръгнаха по сипея и скоро стигнаха до скалите. Тук приседнаха на една каменна плоча. Лунният сърп се издигна между облаците и двамата вече можеха да видят цялото блато, разпростряло се в краката им.

Джо видя как баща му пъхна в устата си късата глинена лула, а после разсеяно претърси джобовете си, докато осъзнае какво прави. Накрая отпусна ръце и засмука празната лула.

— Нямаш ли тютюн, татко? — попита Джо.

— Не, момчето ми. Аз… ами, тъй като времената са такива, каквито са, реших да се откажа от пушенето.

Джо смръщи чело.

— Ти си се отказал, защото сме бедни и не можеш вече да си купуваш тютюн, така ли, татко?

— Не, момчето ми, не сме бедни — отговори твърдо баща му. — Само… времената вече не са каквито бяха и… ами, аз и без това пушех прекалено много и смятам, че ще ми се отрази много добре, ако за известно време престана да пуша.

Джо седеше до баща си, потънал в мислите си, и се взираше в мрака. Татко му се опитваше „да направи нещата по-леки за него“. Момчето знаеше много добре, че баща му желае да му спести грижите, които измъчват възрастните. Изведнъж Джо усети, че е благодарен на баща си за това — на своя голям, силен татко, който го беше последвал в блатото, за да го утеши.

Той протегна ръка, за да се докосне до баща си.

— Не ми ли се сърдиш, татко?

— Не, Джо. Един баща никога не се сърди сериозно на момчето си. Никога! Той просто иска да разбере как стоят нещата. Това беше, което исках да ти кажа. Не мисли, че сме твърде строги с теб. Не сме имали такова намерение. Само трябва да знаеш, че винаги трябва да си останеш честен и почтен, Джо, през целия си живот. Никога не го забравяй, каквото и да се случи. При всички обстоятелства трябва да останеш честен.

Джо не каза нищо. Баща му говореше спокойно, като на себе си, без жестове и мимики; просто седеше съвсем тихо и говореше спокойно в мрака на нощта.

— А тогава, когато имаш най-малко, Джо, трябва да полагаш двойно повече усилия, за да останеш почтен — защото честността е всичко, което ти е останало. Щом като и без това нямаш нищо, остани поне честен. Честността е нещо много особено: няма два вида честност, само една-единствена. Честният си остава винаги честен. Разбираш ли ме?

Не беше разбрал всичко. Но веднага проумя, че то е от голямо значение за баща му, след като е произнесъл цяла реч. Обикновено той казваше само „да“ и „не“, но сега полагаше усилия да обяснява. И Джо имаше достатъчно разум, за да схване онова, което баща му се опитваше да обясни.

— Чуй ме, Джо. Седемнадесет години работих в мината „Уелингтън“. Седемнадесет години, в добри и в лоши времена, на цели смени и на половин смяна, докато я затвориха завинаги. Бях добър работник и всеки от другарите ми може да го потвърди. През тези седемнадесет години срещнах много дебелоглави хора, Джо. Дузини, които работеха заедно с мен. И нито един от мъжете, с които работех, не би могъл да каже днес, че Сам Караклоу поне веднъж е взел нещо, което е принадлежало на друг, или е казал нещо, което не отговаря на истината. Никога не забравяй това, Джо: в цялата западна област няма нито един човек, който да може да каже, че Сам Караклоу някога е постъпил нечестно. Това исках да кажа, когато ти обясних, че трябва да държим на онова, което имаме. Има само един начин да си честен, няма два. А ти си достатъчно голям, за да разбереш, че когато си продал нещо на някого, получил си пари и си ги похарчил, вече нищо не може да се промени. Стореното си е сторено. Ласи беше продадена и с това престана да съществува за нас.

— Но, татко, тя…

— Тихо, Джо, не казвай нищо. Вече не можем да променим нещата. Колкото и да ми възразяваш, аз ще ти отговоря пак: тя е продадена. Взехме парите на херцога и ги изхарчихме. Ласи е негова и толкоз.

Сам Караклоу помълча малко, после отново заговори като на себе си:

— Може би така беше най-добре. Откровено казано, беше ни трудно да я изхраним. Куче като Ласи яде не по-малко от едно здраво дете.

— По-рано можехме да я храним добре.

— Да, Джо, но трябва да се примириш с някои неща. По-рано имах работа. Но сега… Всъщност, по-добре е да ти го кажа направо — сега получавам помощи за безработни. А с тях не може да се храни куче — не може да се издържа дори семейство. Ето затова е по-добре, че я продадохме. Погледни на нещата и от другата им страна, момчето ми. Нали не искаш Ласи да се разболее, да изглежда занемарена и слаба? Сигурно не искаш да стане като кучетата на някои от съседите ни, нали?