Литмир - Электронная Библиотека
Содержание  
A
A

В този момент се чу шум. Присила вдигна поглед и видя как Хайнс тича като безумен към портата. А пред него тичаше прекрасното коли.

— Затворете портата, госпожице Присила! — изкрещя задъхано пазачът. — Затворете портата! Кучето се освободи от въжето. Не го пускайте навън! Затворете портата!

Присила се огледа наоколо. Голямата порта пред нея зееше отворена. Трябваше само да я затвори и Ласи щеше да остане пленница в парка.

Тя хвърли бърз поглед към дядо си. Той още не беше забелязал царящото наоколо вълнение. Крясъкът на Хайнс не бе стигнал до глухите му уши.

Присила направи опит да затвори тежката порта. Потегли я с всичка сила и зад гърба й се разнесоха учудените укори на херцога.

Ала само след миг момичето забрави целия свят. Пред духовния й взор застана едно селско момче, малко по-голямо от нея, застанало пред телената мрежа на кучкарника, което казваше на своето куче: „Остани завинаги тук и вече не се интересувай от нас. Никога, никога не се връщай вкъщи“.

И докато момчето казваше това, тя знаеше, че цялото му същество крещеше точно обратното.

Когато тази картина изникна в паметта й, Присила спря и отново се вслуша в думите на момчето, сякаш те бяха току-що произнесени. Портата си остана отворена. Дядо й се ядоса още повече, защото разбра, че става нещо, което е недостъпно за старите му сетива. Хайнс продължаваше да крещи:

— Затворете портата, госпожице Присила! Затворете я, бързо!

Присила постоя още малко в нерешителност, после изведнъж се разбърза и блъсна с все сила тежката порта, за да я отвори докрай. Някаква сянка се стрелна покрай коленете й и когато се обърна, за да погледне надолу по пътя, момичето видя как кучето препуска на юг в равномерен тръс, сякаш знаеше, че му предстои дълъг, дълъг път. Присила вдигна ръка и прошепна с обич:

— Добър път, Ласи, добър път и много щастие!

Херцогът седеше като закован на седлото и наблюдаваше втренчено внучката си, без да удостои колито дори с поглед.

— Човек никога не знае какво го чака! — процеди през зъби той. — Какво доживях да видя на стари години!

Десета глава

Започва едно дълго пътуване

Докато Ласи тичаше надолу по прашния път, започна да се смрачава. Тя тръгна по-бавно, движенията й издаваха нерешителност. По някое време спря и се обърна в посоката, от която беше дошла. Вдигна глава, обзета от смущение. Инстинктът за време я тласкаше напред. Кучето не е човек и не знае какво е това карта или разстояние. Ласи знаеше само, че по това време отдавна трябваше да е посрещнала момчето и двамата да са на път към къщи — а там я чакаше храна.

Беше време за хранене. Това го казваше дългогодишният навик. Ако беше в кучкарника, сега щяха да й донесат чиния с ухаещо месо и царевица. Но в кучкарника я чакаше и веригата, която я правеше пленница.

Ласи не можеше да реши. Скоро в нея се събуди и друго усещане. Това беше поривът да се прибере вкъщи — един от най-силните импулси, които движат животните. А „в къщи“ не беше кучкарникът, от който бе избягала. „В къщи“ беше малката стая, където лежеше на килимчето пред камината, където беше топло и ръцете и гласовете на човешките същества бяха топли и гальовни. Трябваше да потърси именно това място.

Когато желанието да се прибере в истинския си дом се събуди в нея, Ласи вдигна глава. Пое дълбоко въздух, сякаш искаше да надуши вярната посока. После без колебание тръгна по пътя, който водеше на юг. Никой човек не е в състояние да обясни, откъде Ласи знаеше, че трябва да тръгне точно на юг. Може би преди много хиляди години човекът е притежавал същия инстинкт и е съумявал да се върне в къщи, където и да се е намирал; но дори да е притежавал същия инстинкт, той отдавна го е загубил. С цялата си високоразвита душевност човек и до днес не е в състояние да обясни как става така, че птиците или другите животни, които са били затворени в кошници и пренесени на километри разстояние, се връщат право у дома, и то веднага щом ги освободят. Човекът знае само, че животните умеят да правят онова, което той не може нито да извърши, нито да обясни.

Ласи не се поколеба нито за миг. Сетивата й изпитваха огромно задоволство, напрежението изчезна. Прибираше се в къщи. Беше щастлива.

Нямаше кой да й каже, че начинанието й е почти отвъд границите на възможното, нямаше как да й обяснят, че прибирането в къщи означава да измине стотици и стотици километри необлагородена земя — че пътешествие като това би уплашило повечето хора.

Освен това, докато са на път, хората могат да си купуват храна. Но нима кучето има пари, за да си плати? То не плаща с пари, а само с любовта към господаря си. Човекът чете пътеводителите — кучето трябва сляпо да се доверява на инстинкта си. Човекът знае как да прекоси големите езера, които се простират от запад към изток и заемат почти цялата площ на страната. Тези големи езера скоро щяха да й прережат пътя на юг. Освен това, откъде може да знае едно куче, че е ценно и скъпо и че в градовете и селата живеят стотици хора със зорки очи, които веднага ще оценят стойността му и ще се опитат да го заловят?

Има толкова много неща, които едно куче не може да знае. Единствено опитът може да го научи.

Щастлива, Ласи затича напред. Дългото пътешествие започна.

Вечерите на север са дълги. Двама мъже седяха пред къщата си в настъпващия здрач. Домът им беше като всички селски къщи, от двете страни на старата тясна улица.

Единият, старец в груби ръчно тъкани дрехи, запали бавно лулата си, духна облак дим и доволно се облегна назад. Загледа се в облачетата, които се къдреха в спокойния вечерен въздух, но изведнъж усети как пръстите на младия се впиха в ръкава му.

— Уили, я виж там долу!

Старият погледна в посоката, която сочеше момъка. Остана така известно време, докато очите му проникнат през сгъстяващия се здрач. Едно куче се движеше право към тях.

По-младият мъж, който носеше дълги гамаши и бархетен жакет, скочи на крака.

— Изглежда много добре, Уили — рече той.

— Да, Джорди, много красиво коли.

Мъжете проследиха кучето с поглед, докато то се приближаваше. Младият се раздвижи нетърпеливо.

— Гръм и мълния, Уили, това ми прилича на красивата кучка на херцога. Да, тя е, наистина е тя. Мога да се закълна в това. Видях я преди два дни, когато с Макуейн говорехме за лова на сьомги.

— О, но херцогът дава…

— Дава награда за онзи, който…

— Да, точно така.

— Да вървим, бързо!

Младият мъж изкрещя последната дума през рамо, защото вече тичаше към улицата, за да препречи пътя на кучето.

— Ела, ела! — примами я той. — Ела тук, мило куче! Хайде! — И той се потупа дружелюбно по коляното.

Ласи вдигна глава и го изгледа внимателно. Беше уловила дума, която звучеше почти като името й. Ако мъжът беше тръгнал спокойно към нея, тя вероятно щеше да му позволи да я докосне. Ала той се движеше твърде бързо и неприятно й напомни за Хайнс. Тя направи няколко крачки встрани и мина спокойно покрай него, без да намали темпото. Мъжът се хвърли върху нея. Мускулите й се напрегнаха и като добър ръгбист тя просто увеличи темпото, така че преследвачът не улучи целта. Направи няколко скока и се върна отново към уверения си тръс.

Решен да я хване, мъжът се затича след нея по селската улица. Ласи увеличи темпото още малко и премина в равномерен галоп. Колкото по-упорито я преследваше мъжът, толкова по-силно ставаше желанието й да се отърве от него. Вече никога нямаше да позволи на човек да я докосне. Да гониш едно куче означава само да го накараш да бяга по-бързо.

Когато шотландецът разбра, че никога няма да настигне кучето, той спря и вдигна един камък. Възнамеряваше да го хвърли на пътя пред Ласи, да я стресне и да я накара да хукне в обратна посока. Замахна и метна камъка към нея.

За съжаление се беше прицелил лошо и едва не улучи Ласи по рамото. Още докато камъкът летеше към нея, Ласи рязко зави и влезе в канавката край пътя. Продължи да бяга с още по-голяма скорост, като коремът й почти опираше земята. Намери една дупка в живия плет, мушна се през нея и се втурна към пустинната степ, която се простираше отвъд улицата.

14
{"b":"578253","o":1}