Ала Ласи имаше едно голямо предимство пред противниците си: в жилите й течеше благородна кръв. Тя беше чистокръвно куче и зад нея стояха няколко поколения от най-гордите и силни представители на расата й.

Теорията за наследствеността при кучетата не е безсмислица. Всеки, който отглежда кучета, знае, че когато обикновеното куче започва да скимти и да се измъква, чистокръвното продължава да се бие с неотслабваща смелост.

Тази благородна кръв извоюва победата за Ласи. Когато едното от кучетата скочи върху нея, тя парира светкавично нападението; без да я е грижа за второто, което се стремеше да се вкопчи в хълбока й. Ласи свали първия неприятел на земята. Ударът беше толкова силен, че кучето остана да лежи безпомощно.

Тогава Ласи извърши нещо съвсем необикновено. Вместо да се опияни от лесната победа и да стисне врага за гърлото, тя само постави предната си лапа върху тялото му, за да го задържи неподвижен, както правят борците на ринга. Докато не се помръдваше, нямаше да го сполети нищо лошо.

Когато разбра, че кучето няма да посмее да се съпротивлява, Ласи обърна глава към втория неприятел. Вдигна муцуната си към него, оголи блестящите си зъби и от гърдите й се изтръгна дълбоко ръмжене.

Другото куче я гледа известно време, после и то легна на земята и се зае да облизва раната на лапата си. Това означаваше примирие.

Кучетата останаха така доста време — едното лежеше в цялата си дължина под здравата лапа на Ласи, другото ближеше раната си и изражението му сякаш казваше: „Аз нямам нищо общо с цялата тази история!“ Желанието за бой в гърдите на Ласи скоро угасна. Ръмженето заглъхна в гърлото й и тя си припомни какво й предстоеше да направи. Обърна се спокойно и се понесе напред в лек тръс.

Възрастният мъж затропа възбудено с крака и издигна глас:

— Сега! Застреляй го, Джок!

Младият обаче не помръдваше. В съзнанието му беше оживял един паметен ден. Докато стоеше и размисляше, колито изчезна от погледа му.

— По дяволите, Джок! Защо не стреля?

— Не можах, Андрю.

— И защо не?

— Изведнъж си спомних какво стана през март… през март 1918 година, Андрю, когато ни нападнаха и полкът мина в отбрана. Точно така беше и с колито. То се биеше по същия начин като Черния полк, Андрю, тогава, през март 1918 година…

— Ти да не си полудял!

— Не, Андрю.

— Значи март 1918 година — произнесе подигравателно старият.

— Все едно, колито беше смело куче, Андрю. И… имам чувството, че има точно определена цел. А аз и без това не можех да стрелям, защото бях забравил да заредя пушката.

— Пфу! Това вече е прекалено. Забравил да зареди пушката! А аз си мислех, че един стар фронтовак никога не пропуска да зареди оръжието си след като е стрелял.

— О, мислех за толкова други неща, Андрю — отговори по-младият.

Когато тръгнаха обратно, Джок отвори безшумно затвора на пушката, извади патрона и го скри в джоба си. Кучетата ги следваха по петите. Мъжете се върнаха в каменната къщурка на огрения от луната хълм и отново седнаха да чакат.

Местността се променяше. Високите плата и степта изчезнаха заедно с меките хълмове и обширните пасища за овцете. Ставаше все по-равно и единствените възвишения бяха огромните купища камъни, изсипвани от вагонетките на откритите каменовъглени мини.

Срещаха се все повече градове, равнината беше опасана с безброй пътища и едно куче вече не можеше да ги заобикаля незабелязано. Не можеше и да избягва хората, защото те бяха навсякъде. Колкото и да се стараеше, Ласи трябваше да търси пътя си между тях, за да продължи на юг.

Затова и поведението й спрямо хората се промени. Стараеше се да стои колкото се може по-далече от тях, а когато трябваше да ги подмине, просто не им обръщаше внимание.

Иначе тя се движеше много по-свободно между жителите на тази област, които в много отношения приличаха на хората, сред които беше израснала.

Лицата на мъжете бяха черни от въглищния прах както в Грийнал Бридж. Дрехите им бяха мръсни, в ръцете или на челата си носеха миньорски лампи. И още нещо, от хората и градовете се носеше мирис на човешки същества, които работят под земята. Този мирис много приличаше на миризмата, която се излъчваше от господаря й — само че мъжете, които срещаше по пътя си, нямаха нищо общо с него. Те просто приличаха на миньорите от родното й село.

Затова и Ласи се държеше с тези хора както с обитателите на Грийнал Бридж: примиряваше се с присъствието им, но не се поддаваше на уловките им, не се подчиняваше на виковете им, не им позволяваше да я докосват.

Все повече хора спираха вниманието си върху Ласи. В индустриалната равнина на Шотландия има — както и в Йоркшир — доста хора, които познават и обичат кучетата. Тези хора могат от пръв поглед да различат благородното животно от обикновените и веднага познават кога едно куче е без стопанин. Все по-често се случваше някой от тези мъже да каже:

— Я виж, Арчи, едно безстопанствено куче! И на това отгоре от добра порода. Хайде, добричкият ми, ела при мен!

После протягаха ръка, щракаха с пръсти и я примамваха с любезни думи. Ала Ласи не се хващаше на уловките им, макар че нерядко един или друг звук във виковете им й напомняше за собственото й име. Ако някоя протегната ръка се приближеше твърде много до главата й, тя се изплъзваше изпод нея като живак. Ако тръгнеха да я преследват, в умореното й, разбито тяло се вливаха нови сили и макар и с мъка, преминаваше от обичайния равномерен тръс в бърз галоп, който скоро я извеждаше далече от обсега на двукраките преследвачи.

Щом успееше да се откъсне, тя минаваше отново в тръс и тръгваше право на юг.

Много скоро обаче се видя принудена да се движи по-бавно, защото новите места донесоха със себе си и нови препятствия: Ласи не можеше вече да си намира храна. Доскоро имаше зайци, но те ставаха все по-редки и по-редки и сега беше истинско събитие, когато носът й усетеше топлия мирис на заек. Струваше й все повече усилия да продължава пътя си. Беше й все по-трудно и да избягва хората. Накрая нарастващата умора я направи равнодушна към тях, освен когато някой се опитваше да се приближи твърде близо до нея.

Така, макар и бавно, Ласи прекоси шотландската равнина. Пътят й прекоси черната индустриална област, докато следваше неугасимия пламък в себе си: желанието да върви на юг, все на юг. Минаването й бе съпроводено с разни случки. Във все повече домове и кръчми се заговори за нея.

Една млада жена седеше до масата в къщичката си, която се намираше в малък миньорски градец. Гледаше как съпругът й вечеря и разказваше:

— Днес имах много странно преживяване, Айвор, с едно куче.

— Куче ли? Чие куче?

— Нямам представа на кого принадлежи. Седях с малкия отвън, за да се порадваме на слънцето, и то изведнъж изникна в края на улицата. Беше ужасно мръсно и изглеждаше толкова изтощено и жалко, че чак ме заболя сърцето. И в същото време беше много мило, по някакъв особен начин…

— Как може да бъде мило и ужасно едновременно?

— Не мога да ти обясня точно, но беше така. И беше страшно уморено. Също като мъжете, когато излизат от смяна — уморено до смърт и все пак продължаваше да се движи. Викнах му, но то не се приближи. Само спря и ме погледна — мен и малкия Айвор. Тогава извадих една купа с вода и я поставих пред него. Кучето се приближи и я излиза до последната капчица. После донесох чиния с остатъци и я поставих пред краката му. То я разглежда в продължение на няколко минути, като през цялото време я обикаляше, ту от едната, то от другата страна. Най-после пристъпи по-близо, помириса я и започна да яде. Ако знаеш как прилично се хранеше, макар да съм готова да се закълна, че умираше от глад. Изглеждаше толкова измършавяло, толкова нещастно. И изведнъж, макар че не беше дояло всичко, спря и вдигна глава. А после хукна надолу по улицата, сякаш си беше припомнило, че има някаква уговорка.