— О, ако моят Дони направи такова нещо…

Двамата помълчаха малко, но Джок не изтърпя и се обади:

— Тъжно е, Андрю, много тъжно — толкова обичаме кучетата, а сега трябва да ги избиваме.

— Така е, но ако цяла нощ бъбрим, нищо няма да свършим. Онези никога няма да се появят.

Отново се възцари тишина. Петното лунна светлина продължи пътя си по пода на каменната къщурка.

Най-после възрастният мъж заговори отново и този път гласът му трепереше от вълнение:

— Ето ги!

Другият скочи, зае поза за стрелба и опря пушката си на перваза.

Двамата затаиха дъх и се вгледаха напрегнато в тихата местност, стараейки се да различат нещо в мрака.

— Да, там са!

Джок се прицели. Нещо се движеше оттатък покрай стената. В мерника на пушката се появи куче. Но то не се прокрадваше, а вървеше открито. То прескочи ниската стена и продължи спокойно пътя си през откритото място.

Това беше Ласи. Беше минала цяла седмица, откакто бе напуснала убежището си, и все още куцаше. Тя премина поляната, огряна от мътната светлина на луната, и продължи напред, сякаш следваше предварително начертан път.

Скритият в къщурката мъж изпусна шумно дъха си.

— Застреляй го, Джок — прошепна дрезгаво той.

Младият отново се прицели, но не стреля.

— Къде са другите?

— Какво те интересува сега? Дай му да разбере!

— Но това е коли! Не виждаш ли, че е коли?

— Глупости! Това е убиец! Едно от онези подивели кучета, дето нападат овцете ни. Не го изпускай, момче. Трябва да го уцелиш.

Джок обърна глава.

— По време на войната се научих да си служа добре с оръжието. Няма да го пропусна, особено като се има предвид, че сам плащам мунициите си.

— Тогава не се мотай, Джок!

Младият мъж вдигна отново пушката и се прицели. Спря да диша и проследи движението на кучето — през мерника се виждаха тъмните връхчета на зреещото жито. Над тях се движеше дребната фигурка на колито. Тръсът му беше бавен, главата му винаги оставаше над житните класове. Пушката го следваше неотстъпно.

Джок сне предпазителя. Усети как петлето се опъна под пръста му.

— Бързо, Джок, какво чакаш!

Джок вдигна глава и пусна пушката.

— Не мога, Андрю.

— Стреляй, човече, стреляй, чуваш ли!

— Не, Андрю, не. Това куче не е като онези дяволи. Само го погледни, то не се интересува от овцете. Нека да видим ще се приближи ли към стадото. Досега се движи така, сякаш не ги забелязва. Виж го само!

— Сигурен съм, че е убиец. Имаме право да го застреляме!

— Нека поне изчакаме да се приближи до стадото. Ако го направи…

— Ти си един жалък глупак! Застреляй го най-после!

Гласът на стария прозвуча заклинателно. Викът му отекна в нощта и стигна чак до Ласи. Тя спря като закована и обърна глава. Изведнъж мракът оживя и се нахвърли върху нея — човешки викове, човешка миризма, раздвижване зад дупката в стената на каменната къщурка. Да, там имаше хора — и тези хора щяха да я вържат с верига или да хвърлят камъни по нея. Трябваше да им избяга.

Тя се обърна светкавично и хукна да бяга с големи скокове.

— Ето ти на! Видя ни! Дай му да разбере!

Внезапното бягство на Ласи убеди по-младия мъж, че се е излъгал в кучето. Онова, което направи Ласи, издаваше чувство за вина.

Той вдигна бързо пушката, прицели се и стреля.

Стресната от оглушителния шум, който разкъса нощта, Ласи полетя напред. Грозното изсвирване на куршума, който прелетя над лявото й рамо, я накара да се обърне светкавично надясно и да хукне с все сила през полето. Последва втори изстрел и тя усети пронизваща болка в хълбока.

— Готово! Улучих го!

— Невъзможно! Виж го как бяга!

Кучетата в къщурката нададоха бесен лай и заглушиха виковете на мъжете.

— Пусни ги!

Старият изтича до вратата и я отвори. Кучетата изскочиха навън и се втурнаха по следите на Ласи. Мъжете ги последваха.

— Напред, дръж! — изкрещя Андрю.

Кучетата се втурнаха надолу по склона с див лай, коремите им почти докосваха земята, телата им сякаш бяха станали двойно по-дълги под напора на скоростта. Мъжете се опитаха да ги настигнат, но скоро изостанаха. Внезапно кучетата смениха посоката и залаяха още по-яростно. Следата беше повече от ясна — топлата миризма на прясна кръв.

Ласи хвърчеше като стрела. На два пъти спря за миг, за да оближе хълбока си, където куршумът беше засегнал мускулите. Чуваше бесния лай на преследващите я кучета, но не ускоряваше темпото, защото не се страхуваше от себеподобните си. Най-важното беше да остави хората далече зад себе си. Сетивата й подсказваха, че те са много назад. Човешките ръце не само знаеха как да я вържат за веригата и да я затворят в оградено място, но правеха и този оглушителен шум, от който я заболяваха ушите. Сякаш бяха изплющели с дълъг, невидим камшик, който й причини страшна, мъчителна болка.

Човекът представляваше смъртна опасност.

Тя продължи да се отдалечава в равномерен тръс с надеждата скоро да се скрие от преследвачите си.

Само че другите кучета бяха свежи и отпочинали. Те не бяха изминали стотици километри, не бяха полумъртви от глад и изтощение. Скоро Ласи ги усети зад гърба си. Лаят им издаваше решителност и макар че Ласи увеличи скоростта колкото можеше, те я настигнаха много скоро. Едното се вкопчи в хълбока й, опита се да го разкъса със зъби и я блъсна с рамо, за да я повали на земята.

Макар да беше загубила много от качествата си, Ласи беше опазила нещо много важно. Въпреки че беше прегладняла и изтощена, тя не се страхуваше от нищо. Обърна се като светкавица и безстрашно се опълчи срещу нападателя. Гривата й настръхна, устните й се вдигнаха високо и оголиха едрите бели зъби. Двете кучета, в чиито вени също течеше кръв от коли, макар че произхождаха от по-низша раса, отстъпиха крачка назад. Бяха разбрали предупреждението. Имаха насреща си не някой бездомен уличен пес, който бягаше като заек.

Повярвала, че се е отървала от незначителната според нея пречка, Ласи им обърна гръб. Трябваше да продължи пътя си — на юг и все на юг.

Двете кучета обаче схванаха това като признак на уплаха и отново я нападнаха, този път едновременно. Профучаха покрай нея и на минаване я удариха с лапи. Едно коли има свой собствен начин на бой. То не се хвърля върху жертвата си, за да я притисне под тежестта си. Не се бие като булдозите, нито пък като териера, който сграбчва плячката си, разтърсва я и я души. Колито обикновено минава покрай неприятеля, като се стреми да остави по кожата му дълги кървави ивици, за да го изтощи от загуба на кръв.

Така се биеше и Ласи и затова знаеше инстинктивно как да се предпазва. Обърна се, за да се защити срещу единия нападател, в това време другият се стрелна към нея от срещуположната посока и ноктите му раздраха хълбока й. Но Ласи се изви като змия, обърна се и зачака първия си противник. Вдигна високо глава и острото й зрение не пропусна нито една подробност от придвижването му. Кучето зад нея нападна отново. Тя го отблъсна, решена да продължи пътя си. Второто куче се хвърли върху нея и тя се обърна с лице към него. Нападението беше толкова стремително, че едва не я събори на земята. Преди да е успяла да се съвземе, и двете кучета бяха отгоре й. Трите животни се затъркаляха по земята, вкопчени едно в друго, сред бесен вой и ръмжене. Ласи успя да се освободи. Играта започна отново. Едното куче нападна, другото се хвърли върху нея, докато тя се обръщаше да отблъсне първото.

Битката беше трудна и продължителна. Не беше свършила, когато мъжете, задъхани от дългия бяг, най-после пристигнаха на мястото на боя. Те спряха и се загледаха в представлението.

— Не стреляй сега, Джок — произнесе предупредително Андрю. — Като нищо можеш да улучиш моя Вик.

Джок кимна и вдигна пушката в готовност. Протегна глава напред, за да не пропусне нищо от неравния бой, който умореното от дългия път животно водеше срещу две силни, здрави кучета, закалени от дългогодишния живот на открито. Никой от мъжете не се съмняваше, че двете ще победят.