— Прав сте. Не помислих за това.

— Не бил помислил! Ти въобще не мислиш. Вземи пример от мен и мисли за всичко, момчето ми. Само тогава ще напреднеш.

Младият мъж сведе засрамено глава.

— Сега ще напишем доклад — продължи по-възрастният.

Той взе хартия и молив и задъвка крайчето му. Това продължи доста дълго.

— Трудна работа, Донъл — проговори най-после той. — Днешната случка ще бъде нещо като черна точка за целия ни отдел. Тук съм от двадесет и четири години и през цялата си служба не съм изпуснал нито едно куче. Просто не знам как да съобщя за днешното бягство.

Донъл отново се почеса по главата. Това му помогна да се сети.

— Вижте какво, мистър Фергюсън, не бихме ли могли да го забравим? Не пишете нищо и толкова.

Възрастният мъж го изгледа с възхищение.

— Идеята ти не е лоша, Донъл. Най-после показа, че си научил нещо. Забрави обаче една много важна подробност. Случилото се в съдебната зала. Още дълго ще има да се говори за това.

— Така е — кимна възбудено Донъл. — Но вие спокойно можете да твърдите, че сме заловили онзи дявол. Ако решат да направят проверка, ще им покажем едрия уличен пес с червеникавата козина, дето го хванахме сутринта. В доклада си ще пишете с едно куче по-малко и така… отделът няма да получи черна точка.

— Отлично, Донъл!

Без да се бави, старият се зае за работа.

Писането му отне почти половин час и му струваше доста усилия. Тъкмо свърши, когато се позвъни. Вратата се отвори, влезе един полицай. Зад него вървяха младата жена и мъжът, които бяха срещнали на моста.

— Тук е отделът за бездомни кучета, мистър — съобщи полицаят.

Мъжът излезе напред.

— Казаха ми, че ако се поемат съответните разходи, мога да получа всяко куче, което не е потърсено от собственика си — заговори той.

— Вярно е, мистър.

— Добре, аз… или по-скоро тази млада дама, тоест… тя иска да вземе колито, което хванахте тази сутрин.

— Колито? — повтори машинално Фергюсън, докато трескаво размисляше. — Коли значи. Не, тази сутрин не сме улавяли никакво коли, мистър.

Младата жена пристъпи напред.

— Моля ви се, не се опитвайте да хитрувате! Много добре знаете, че присъствах, когато тази сутрин уловихте женско куче коли, и при това се отнесохте много лошо с него — много добре знаете това. Ако се опитате да ме излъжете, капитан Маккейт веднага ще се заеме със случая.

Фергюсън се почеса зад ухото.

— Добре, ще ви кажа точно какво стана. Кучето избяга.

— Какво?

— Кучето избяга, мадам. Всеки в тази сграда може да ви каже същото. Измъкна се от примката, качи се в съдебната зала, вдигна адски шум, скочи от прозореца, а после прескочи стената — и изчезна.

— Изчезна!

Жената го изгледа втренчено.

— Не съм сигурен, че казвате истината — намеси се младият мъж. — За да се уверя, ще подам писмено запитване.

Той записа нещо в джобното си тефтерче и се обърна към вратата. Жената го последва с весело лице.

— Съжалявам, Етелда — промълви меко той, докато излизаха от сградата.

Жената се усмихна.

— Няма нищо. И така съм доволна. Не разбираш ли, тя е свободна. Свободна, Майкъл! Макар че не мога да я взема, тя е отново на свобода!

Долу на партера Фергюсън даде воля на гнева си.

— Сега, разбира се, трябва да съобщя, че кучето е избягало! Онези глупаци непременно ще отправят запитване към властите и ще се наложи да обяснявам защо не съм могъл да им дам кучето. — Той грабна изписания лист и гневно го разкъса. — Толкова добра работа свърших, и напразно. Нека това ти бъде за урок, Донъл. До какво заключение стигна след всичко случило се?

— Никога да не пиша фалшив доклад — отговори съвестно Донъл.

— О, не! — възрази презрително Фергюсън. — Никога няма да напреднеш, Донъл, никога. Поуката, която трябва да си извадиш, е следната: никога не вярвай на куче! Ето ти например днешната случка. През цялото време колито се държа като бебе в пелени — така да се каже. Повярвах й само за миг и тя изхвърча като огнено кълбо в деня на Страшния съд. Бях сигурен, че ще се уплаши и няма да скочи — а какво стори тя?

— Скочи — отговори Донъл.

— Правилно! Решихме, че е мъртва, а какво се оказа?

— Че е жива.

— Точно така! После си казахме, че няма да прескочи стената, а какво направи тя?

— Прескочи я.

— Ето ти на! А поуката от цялата тази история, Донъл, е следната: докато работиш тук, нямай доверие на проклетите кучета. Никога! Те са… ами, те просто не са хора!

Ласи вървеше през полето — бавно и предпазливо. Вече не тичаше бодро в тръс, както преди, а се влачеше с усилие. Главата й беше сведена, опашката висеше. Мършавото й тяло се люшкаше от една страна на друга и кучето сякаш имаше нужда от цялата сила на волята си, за да принуди краката си да го слушат.

Но курсът си оставаше все същият. Пътят й водеше на юг.

Когато прекоси една ливада, Ласи беше толкова уморена, че изобщо не обърна внимание на кравите, които пасяха наоколо и от време на време вдигаха глави, за да я изгледат как куцука покрай тях.

Колкото повече напредваше, толкова по-висока и сочна ставаше тревата. Следата, по която вървеше, лека-полека се превърна в отъпкана кална пътека.

После калта се превърна в локва, а локвата се оказа преход към брода на една река. Ласи спря върху осеяната с множество стъпки земя, точно на мястото, където добитъкът идваше на водопой и се охлаждаше в горещите дни. Близо до нея няколко крави бяха нагазили до колене в тихата, спокойна вода. Без да спират да преживят, те обърнаха глави и погледнаха към Ласи.

Кучето изскимтя тихо и вдигна глава, сякаш искаше да улови следата на отсрещния бряг. За миг се подхлъзна, но после уверено навлезе във водата. Опипвайки внимателно с предните си лапи, тръгна към дълбокото. Скоро изгуби здравата земя под краката си. Течението я пое. Ласи заплува и опашката й затанцува след нея по вълните.

Тази река не беше бърза и буйна като планинската. Не беше и мръсна като реката в промишления град, която течеше покрай всичките му фабрики и беше останала далеч, далеч назад. Тази река се беше разпростряла нашироко между двата си бряга и силното течение отнесе Ласи далече от брода.

Уморените й лапи работеха в пълен синхрон, предните загребваха равномерно. Южният бряг се изнизваше покрай нея и тя просто не можеше да го достигне.

Слабостта я замая, движенията й станаха по-бавни. Протегнатата й глава се потопи под водата. Сякаш събудена от сън, тя започна да се бори за живота си. Главата се устреми право нагоре, предните лапи заработиха по-бързо и вдигнаха пръски блестяща пяна. Сърцето й биеше до пръсване.

Ала главата й се проясни бързо и тя отново започна да напредва равномерно.

Плуването беше безкрайно, изискваше много смелост и сила. Когато най-сетне достигна отсрещния бряг, Ласи беше твърде слаба, за да се изкатери по наклона. Първият път, когато опита, предните й лапи се подхлъзнаха и тя падна назад. Брегът беше доста висок. Течението отново я пое, но Ласи не се отказа и направи втори опит. Пак падна шумно във водата. Течението я отнесе още по-надолу, където най-после можа да стъпи на твърдо дъно и да излезе на брега.

Напоената с вода козина беше непоносимо тежка и тази допълнителна тежест се оказа свръх силите й. Ласи се олюля и с последни усилия изкачи наклона. Щом стигна на равно място, рухна на земята. Нямаше сили да продължи.

Ласи беше пристигнала в Англия, макар че не знаеше това. Тя беше куче, което се връщаше в къщи — не човешко същество, което умее да чете географските карти. Нямаше откъде да узнае, че пътят й вече я е превел през цялата високопланинска и равнинна част на Шотландия и че реката, която бе прекосила с последни усилия, е Туид — границата между Англия и Шотландия.

Ласи не знаеше това. Всичко, което разбираше, беше, че докато се изкачва по наклонения бряг, с нея става нещо странно. Краката отказваха да й се подчиняват, а когато се напъна да продължи пътя си, преуморените й мускули се възпротивиха. Тя се свлече на земята, опитвайки да се овладее, но безсилно се килна настрани.