Великият мъж кимна дружелюбно и перуката се смъкна на челото му. В този момент Ласи му отговори с кратък лай.

Съдията засия.

— Приемам, че това е утвърдителен отговор. И ще добавя, че това е най-интелигентният свидетел, който е заставал пред мен през последните двадесет години. Той е първият, който умее да отговаря с недвусмислено да или не.

Залата отново се огласи от гръмки смехове. Младите мъже в дълги роби закимаха като китайски мандарини и се наведоха напред.

Старият Маккайър днес беше в чудесно настроение.

Сега обаче съдията реши, че той единствен има право да определя колко да трае смехът, и удари с чукчето си. Челото му се набръчка. Очите му изпущаха мълнии.

— Разсилен! — извика той. — Разсилен!

Един униформен служител се втурна към съдийския стол и отдаде чест.

— Разсилен, какво е това?

— Куче, милорд.

— Куче! — Съдията хвърли поглед към Ласи, която все още беше обкръжена в ъгъла. — Потвърдихте собственото ми подозрение, разсилен. Наистина е куче — съгласи се благосклонно той. После повиши глас: — Е, как мислите, къде трябва да се намира то?

— Мисля, че знам какво има предвид Ваша светлост.

— И какво имам предвид?

— Милорд желае кучето да бъде отстранено.

— Точно така. Махнете го оттук! Веднага!

Разсилният огледа залата, засегнат в честолюбието си, но още повече смутен. Толкова отдавна служеше в съда, но никога не се бе сблъсквал с подобен проблем. Може би през цялата история на съдебните заседания не беше възниквал такъв проблем. Може би в правните книги и разпоредби изобщо не беше отбелязан служебно признат метод, според който да се реши един такъв случай. Беше помислено за всяка дреболия — но за кучета? Служителят не си спомняше нищо подобно.

„Кучета. Как се извеждат кучета от съдебната зала?“ Може би някъде имаше упътване по този въпрос, но разсилният го беше забравил. А щом не разполагаше със служебно предписание, той не можеше…

Изведнъж лицето на разсилния се разведри. Беше намерил решението. Служебната йерархия. Обърна се към мъжа, който беше отворил вратата и неволно бе пропуснал Ласи да влезе.

— Маклош! Махнете това куче оттук! Откъде влезе?

Пазачът почервеня от справедливо възмущение и изгледа яростно началника си.

— Без съмнение е избягало от Фергюсън и Донъл. Двамата бяха в коридора с мрежа в ръце.

Разсилният му обърна гръб и преведе чутото на съдията на служебен език.

— Кучето е избягало от полицията, милорд. Двама служители чакат отвън. И тъй като грижата за бездомните кучета е задължение на полицията…

— Не бих искал да го оформя като служебно разпореждане, разсилен, но извънслужебно, разбрахте ли ме — извънслужебно…

Младежите в дългите роби отново се ухилиха с възхищение.

— … извънслужебно ще ви кажа, че наистина е тяхно задължение. Пуснете ги да влязат и им заповядайте да махнат това животно.

— Веднага, милорд.

Разсилният хукна към вратата.

— Махнете го оттук, бързо, преди да се е разлудувало отново — пошепна глухо той.

Кучкарите влязоха в залата с мрежа в ръце.

Целият състав на съда се надигна с интерес. Това беше истинско разнообразие посред досадното съдебно дело в този скучен ден.

Двамата мъже се запътиха към ъгъла бавно и предпазливо.

— Ей сега ще го махнем оттук, милорд — обади се притеснено единият.

Но още преди да е довършил изречението си, Ласи се втурна да бяга. Познаваше мрежата, този опасен неприятел. Трябваше да й се изплъзне.

И залата отново се превърна в лудница. Младежите с готовност се възползваха от случая и се разкрещяха като ученици, подушили забавление:

— Ура, ето го тук!

— Я виж, Уотсън, там е, до съдийската маса!

— Олеле! Кой ме ритна по пищяла?

Те се надвикваха с удоволствие, скачаха насам-натам и в необузданото си веселие правеха всичко възможно да попречат на мъжете с мрежата. Всеки път, когато изглеждаше, че кучето ще бъде заловено, се хвърляха в краката им с оправданието, че им помагат да го заловят.

Все пак забавлението не продължи дълго.

Ласи беше заклещена до стената. Мъжете се наредиха в полукръг и запристъпваха към нея, плътно един до друг. Никъде не се виждаше пролука. Над нея имаше отворен прозорец. Тя скочи на перваза, изправи се там и се поколеба. Бетонният двор се намираше най-малко на шест метра под нея, а на входа все още чакаше камионът, с който я бяха докарали.

Уверени в победата си, мъжете пристъпваха напред. Знаеха, че кучето няма да посмее да скочи, и разпънаха мрежата.

Ласи стоеше върху перваза и трепереше. От лявата й страна беше покривът на камиона. Той беше само на три метра от нея, но и това разстояние изглеждаше непреодолимо. Тя се приведе, лапите й потръпнаха, сякаш търсеха по-добра опора. Мускулите й се напрегнаха.

Кучето не е като котката. То е научено да се бои от високото като човека. И въпреки това Ласи просто нямаше друг избор. Приведе се напред, напрегна всичките си мускули, застина неподвижна за миг и… скочи. Хвърли се колкото се може по-напред, за да падне върху покрива на камиона. Още докато летеше надолу, тя знаеше, че няма да успее. Инстинктите за време и равновесие й подсказаха, че няма да се приземи добре.

Тя изпъна предните си лапи и с последни усилия се залови за покрива на камиона. Увисна за момент, задните й лапи отчаяно се опитаха да намерят опора. Ласи падна тежко на земята и известно време лежа зашеметена.

Всички присъстващи в залата на съда се хвърлиха към прозорците. Един от кучкарите изкрещя победоносно:

— Сега вече го хванахме!

Той повика помощника си и хукна към вратата, но острата заповед на съдията ги накара да спрат. Маккайър ги изгледа със смръщено чело, а когато заговори, веселото настроение на деня се изпари в миг.

— Това е съдебно заседание. Бъдете така добри да напуснете съдебната зала спокойно и в мълчание. Господа, съдебното заседание продължава.

Чукчето удари по масата и никой не посмя да помръдне, докато отзвуча прастарият трикратен вик:

— Слушайте! Слушайте! Слушайте!

Мърморейки под носа си, двамата мъже излязоха от залата. Щом се озоваха в коридора, хукнаха като подгонени.

— Проклет дявол! — изпъшка по-възрастният. — Ще му дам да се разбере! Само почакай да го…

Когато слязоха в двора, учудването им беше безкрайно. Камионът си беше там. Точно до него беше мястото, където кучето падна и повече не помръдна. Само че кучето не беше там. Дворът беше празен.

— Това вече преля чашата, Донъл — изсъска старият. — Бях сигурен, че ще го намерим тук мъртво, а какво стана? Къде да го търсим сега?

— Прескочило е стената, мистър Фергюсън!

— Два метра — и при това след онзи страшен скок от прозореца! По дяволите, Донъл, това не е куче, това е някой вампир!

Двамата влязоха в едно помещение на партера и продължиха разговора си.

— Мистър Фергюсън, вампирът не е ли животно с крила?

— Точно така, Донъл. Точно това имах предвид. Едно животно трябва да има крила, за да се прехвърли през тази стена.

Донъл се почеса по главата.

— Веднъж гледах един филм за вампири — промърмори замислено той.

Старият го изгледа с укор.

— Стига, Донъл. Аз се опитвам да установя как можа да се случи всичко това, а ти ми разправяш за филми. Никога няма да напреднеш в службата, чуваш ли, ако продължаваш така. Въпросът сега е: какво ще правим?

Донъл прехапа уста.

— Не знам.

— Добре, тогава помисли. Какво щеше да направиш, ако беше сам?

Донъл потъна в дълбок размисъл. Най-после по лицето му пробяга нещо като усмивка.

— Ще вземем колата, ще обиколим града и ще го потърсим!

Другият поклати глава, сякаш се беше отчаял от човешкия род.

— Донъл, няма ли най-после да се научиш?

— Какво още имам да уча?

— Трябват ти допълнителни часове, това е то! — отговори натъртено Фергюсън. — Колко пъти съм ти казвал? Като служител на обществото ти трябва да спазваш работното си време. Ако започнеш да работиш по всяко време на деня и нощта, няма да мине много дълго и от теб ще се очаква да си на разположение по всяко време.