Мъжът не отговори. Жената продължи с решителен глас:

— Тя не е щастлива, Дан. Ти не си тук с нея по цял ден и не можеш да я видиш какво прави следобед — от прозореца към вратата, от вратата към прозореца, докато почна да се плаша, че ще протърка плочките…

— Е, и? Кучето просто ти дава да разбереш, че иска да излезе на разходка.

— Не, Дан, не е това. Нали се опитвах да я изведа. Връзвах я с въжето и… Тя никога не се съпротивлява, Дан, подчинява се на всяка дума. Знаеш ли какво мисля?

— Е, кажи какво?

— Държи се така, защото ни съжалява. Бяхме добри към нея и тя не иска да ни нарани, затова се държи така. Просто е твърде учтива, за да избяга, преди да сме й позволили да си отиде.

— О, моля те, Дали. Никое куче не може да разсъждава така — като човек.

— Не, Дан, нашата Бюти може. Ти просто не я познаваш достатъчно добре.

— И?

Жената понижи глас.

— Искам да ти кажа, че аз я познавам и забелязах нещо много важно.

— И какво е то?

— Дан, тя е пътник. Тръгнала е нанякъде.

— О, женичке, какви странни идеи се раждат в главата ти!

— Все ми е едно какво мислиш, Дан. Знам… аз и Бюти, ние двете знаем. Тя е била на път, Дан, уморила се е и е спряла за малко тук, сякаш е влязла в болница — или в някоя гостилница, както пише в книгите. Сега вече е по-добре и иска да продължи пътя си. Но е твърде учтива, твърде почтена и не желае да ни нарани. Сърцето й обаче е далече оттук. Тя не е щастлива с нас, Дан.

Старият мъж не отговори. Изпразни глинената си лула в шепа и погледна замислено кучето. Най-после заговори:

— Добре. Права си, Дали. Ще направя каквото кажеш.

Има хора, чиито сърца се изпълват със страх и ужас при вида на едно ожадняло животно, от муцуната на което е потекла слюнка. Тези хора хукват да бягат и крещят: „Бясно куче!“ Има други, за които всяко минаващо покрай тях същество е враг и по него трябва да се хвърлят камъни. В живота на едно куче има обаче и хора, които проявяват към него дълбоко разбиране и искрена привързаност, хора, които са истински пример за добро отношение към животните. На такива хора целият кучешки свят трябва да бъде благодарен.

Такива бяха и възрастните хора, които на следващия следобед седяха в къщичката си и мълчаливо наблюдаваха своето куче. Когато малката стрелка наближи четири, Ласи скочи на крака, проследена от два чифта очи.

Когато застана до вратата и изскимтя, а после се запъти към прозореца, се чуха две тихи въздишки.

— Е, добре — промърмори мъжът.

Това беше всичко. Двамата се изправиха и жената отвори вратата. Хванаха се за ръка и бавно тръгнаха след Ласи към улицата.

Щом излязоха на шосето, кучето спря, сякаш не можеше да проумее, че най-сетне му е позволено да си тръгне. То постоя малко и се обърна към жената, която го беше галила, приласкавала и хранила.

Дали се изкуши да я повика обратно — да я върне при себе си и да се опита да заличи спомените от миналото. Ала беше твърде почтена, за да го стори. Изправи се и каза високо и ясно:

— Всичко е наред, милата ми. Щом трябва да вървиш, тогава върви.

Ласи улови много ясно думата „върви“, единствената, която имаше значение за нея.

Тя се обърна отново към старата двойка, погледна ги, сякаш си вземаше сбогом, после се обърна решително и затича напред — не по шосето, което минаваше по линията изток — запад, а направо през полето. Нейният път водеше на юг.

Ласи тичаше в обичайния си тръс — същия, с който смело бе преминала през шотландските планини. Нито бърз, нито бавен, равномерна крачка, която гълташе километрите и оставаше постоянна в продължение на часове. Прекоси полето, прескочи една стена и слезе надолу по наклонения бряг.

Старата жена, която стоеше на шосето, стисна здраво устни. След малко махна с ръка и се провикна след кучето:

— Желая ти добър живот, Бюти. Дано имаш късмет!

Дълго след като кучето изчезна от погледа й тя остана на мястото си, докато мъжът не сложи ръка на рамото й.

— Става студено, Дали — проговори меко той. — По-добре е да си влезем.

Двамата се прибраха в къщичката си и животът им потече постарому. Жената приготви простата вечеря и запали лампата. После седнаха на масата.

Ала никой от двамата не сложи и залък в уста.

Най-после мъжът вдигна глава и заговори съчувствено:

— Ще сложа лампата на прозореца за през нощта, Дали. Кой знае, може би просто е искала да си направи дълга разходка и сега й е трудно да намери обратния път…

Той знаеше, че кучето никога няма да се върне, но с тези думи искаше да помогне на жена си. Когато я погледна обаче, тя беше обронила глава на масата и плачеше. Даниел Фейдън скочи на крака.

— Недей така, Дали — опита се да я успокои той. — Тихо, тихо, не плачи!

Сложи ръка на рамото й и я помилва.

— Хайде, не тъгувай, Дали. Чуй какво ще ти кажа. Сложил съм настрана няколко шилинга, освен това смятам да продам малко яйца. Ще отида на пазара, а там има едно място, където продават кучета. Ще ти намеря друго куче, искаш ли? Някое красиво малко животинче, което ще се радва да остане при теб и няма да иска да си отиде. Знаеш ли, Бюти беше твърде голяма за нас, наистина. Големите кучета ядат толкова много и… едно мъничко, хубавко…

Старата жена вдигна очи към мъжа си. Думите, които изрича всеки собственик, загубил кучето си, напираха на устата й: „Не искам друго куче, никога!“

Но тя беше деликатна жена и не каза нищо, за да не обиди мъжа си.

— Да, Дан, щеше да ни бъде много скъпо да я храним.

— Точно така. Някое малко кученце — или може би искаш котка? Тя няма да струва почти нищо.

— Да, Дан, това е по-добре. Котка. Ще ми подариш ли една малка, красива котка?

— Разбира се. Котките обичат да се сгушват пред печката и да си стоят вкъщи. Това е то! Ще ти намеря хубава котка — най-хубавата, която някога си виждала. Какво ще кажеш?

Старата жена го погледна и направи опит да се усмихне.

— О, Даниел, толкова си добър. — Тя изтри сълзите си и този път се усмихна истински.

— Ама че сме и ние. Вълнуваме се за нищо, а чаят ни изстина — рече мъжът с укор.

— О, Дан, не мога да хапна нищо.

— Изпий поне чаша чай.

— Е, добре — съгласи се тя. — Чаша чай ще ме ободри, и теб също.

— Разбира се. Още в събота ще имаме най-милата котка, която някога си виждала. Не е ли прекрасно?

Жената се усмихна смело.

— Да, разбира се, че ще бъде прекрасно — отговори тя.

Роули Палмър тъкмо беше свършил с бръсненето и почистваше старомодния си бръснач.

Той беше дребен, весел мъж с червено лице, което сякаш беше пълно с копчета. На копчета приличаха очите му, устните, а по челото и брадичката имаше причудливи издатини и брадавици, които също изглеждаха като копчета.

В облеклото това изобилие от копчета си беше напълно истинско.

Роули носеше плетена вълнена жилетка, която на всяко възможно място беше украсена със седефени копчета. Отгоре беше облякъл странен сюртук от памучно кадифе с кожени ръкави, по който бяха пришити безброй месингови копчета, които, ако човек се вгледаше внимателно, щеше да разбере, че са копчета, красили някога униформи от армията на Негово величество.

Лицето и фигурата на Роули бяха известни в цяла Северна Англия, защото той беше пътуващ търговец. Живееше във фургона, в който возеше и стоката си. Пред фургона беше впрегната стара кобила, която смело теглеше товара си по пътищата. Щом стигнеше някое село или град, Роули изваждаше дебела тояга и започваше да барабани с нея по едно от най-големите си гърнета — истинска грамада, украсена с кафява и жълта глазура. Получаваше се нещо като биене на камбана.

А после Роули отпускаше гласа си и запяваше: