— Точно там е проблемът, Дали — отговори мрачно мъжът.

Жената се обърна, стресната от злокобния му тон.

— Какво има, Дан?

— Ами, виждаш ли, Дали, точно там е работата. Първо смятах, че сме намерили някакво улично куче. Сега обаче… това е наистина великолепен екземпляр.

— Разбира се, че е великолепен — съгласи се зарадвано жената. — Липсвала й е просто малко топлина. Освен това умираше от глад. Очевидно хората не са били добри с нея.

Мъжът поклати глава, отчаян от нежеланието на жена си да разбере какво й се говори.

— Наистина ли не проумяваш, Дали? Тя е великолепно куче — особено сега, когато е чиста и нахранена, всеки може да види, че е ценно животно. И…

— И какво, Дан?

— Ами, такова ценно куче не може да няма собственик.

— Собственик! Хубав собственик, който оставя бедното животно да се скита само в дъжда. Не помниш ли каква буря вилнееше навън, когато я намерихме? Оставил я е да се скита, докато е изнемощяла от глад и е останала само кожа и кости. Чудесен собственик, няма що!

Мъжът поклати глава и приседна на един стол. После натъпка глинената си лула.

— Не, Дали, няма полза да говориш така. Тя е ценно животно и това личи от пръв поглед. Затова не се привързвай прекалено много към нея. Един ден ще се появи собственикът й и…

Жената не каза нито дума, заета изцяло с тази нова, ужасяваща мисъл. Красивото й куче — нейното куче!

Тя остана дълго загледана в огъня, а когато най-после заговори, гласът й звучеше спокойно:

— Разбрах, Дан. Ако трябва да ни я вземат, по-добре е това да стане още сега. Ако наистина има собственик, ти трябва да го откриеш, Дан. Иди да поразпиташ в града.

— И аз мислех същото, Дали — отговори мъжът. — Утре ще се поразходя из града и ще попитам тук-там.

— Не, Дан. По-добре иди сега. Иначе няма да имам нито миг спокойствие и няма да мога да заспя, преди да знам каква е истината. Иди днес и разпитай навсякъде. Ако трябва да я върнем, ще я върнем. А ако не принадлежи на никого, поне ще сме спокойни, че сме изпълнили дълга си.

Мъжът продължи да пуши лулата си, но жената не му даде мира, докато не й обеща да отиде още същия ден.

След като обядваха, той се облече и тръгна бавно по шосето към града, който се намираше на около пет километра разстояние.

През целия следобед жената седя в люлеещия се стол. Само понякога ставаше и отиваше до вратата, за да погледне към шосето.

Следобедът минаваше бавно. Старата жена имаше чувството, че времето просто се влачи. Когато най-после чу стъпки, вече се смрачаваше. Още преди мъжът й да е затворил вратата след себе си, тя попита:

— Е, какво стана?

— Разпитах навсякъде, Дали, наистина навсякъде, и никой дори не беше чувал за изчезнало куче.

— Тогава е наше!

Жената засия от радост и устреми поглед към легналото на пода коли. Ласи все още беше мършава, с хлътнали страни, но жената виждаше в нея само съвършеното олицетворение на расата й.

— Наша е — повтори тя. — Дадохме възможност на собственика да си я върне, но сега е наша.

— По-полека, Дали. Може пък някой ден да мине случайно покрай нас и като види кучето… Не се радвай предварително.

— Най-после е наша — повтори спокойно жената, сякаш не беше чула думите му.

През това време си мислеше, че няма да позволи на никого да мине покрай дома й и да види хубавото куче. Тя щеше да се погрижи за всичко. Кучето щеше да си стои при нея в къщичката. Нямаше да го пуска да тича навън. Не, неизвестният, така застрашителен в представите й, собственик нямаше да й го отнеме, дори ако случайно минеше покрай тях!

Ласи лежеше на килима. През трите седмици, прекарани в новия й дом, тя беше възвърнала силите си. Сетивата й се изостриха, мускулите й станаха здрави както преди.

Беше си възвърнала и някои други неща, забравени, докато беше болна и слаба. Колкото повече се възстановяваше, толкова повече те се проявяваха — и ставаха все по-настойчиви.

Основната движеща сила на живота й отново се събуди и вече не й даваше мира.

Следобед напорът на спомена ставаше особено мъчителен. Когато стрелката наближеше четири часът, нищо не можеше да я укроти.

Инстинктът за време работеше в стария ритъм.

Беше време… време… време да отиде при момчето!

Ласи скочи на крака и изтича до вратата. Изскимтя тихо и вдигна глава.

— Ела тук, Бюти! — повика я старата жена с името, което й беше избрала. — Вече излиза за днес, направи дълга, приятна разходка. Не е нужно да излизаш пак. Ела при мен и си почини.

Ласи не се подчини на заповедта. Подуши вратата, после отиде до прозореца и се изправи на задните си крака. Скочи обратно на пода и пак отиде към вратата. После се заразхожда неспокойно напред-назад, както правят животните в клетка. Това продължи безкрайно. Отиваше до вратата, обръщаше се, запътваше се към прозореца, обръщаше се, и пак към вратата. Напред-назад, напред-назад по каменния под на къщурката. Ноктите й потракваха в същия ритъм, в който щракаха иглите на старата жена.

Мина почти цял час, преди Ласи да престане да се разхожда от вратата до прозореца и обратно. Времето отмина. Тя легна отново на килима и се загледа с празни очи в огъня.

Ненапразно се казва, че животното е роб на навика. Но и животните променят навиците си. Това означаваше, че Ласи също можеше да забрави и да привикне с новия си дом. Двамата стари хора я бяха приели с безкрайна доброта и любов и я включиха без усилия в простия си живот. Тя ги слушаше, идваше, когато я викаха, позволяваше им да я милват и галят.

Но го правеше със съзнанието на куче, което има само един господар — и този господар не беше тук.

Защото Ласи не можеше да забрави. Дори напротив, колкото повече оздравяваше, толкова повече оживяваше миналото. Неспокойните разходки, които започваха в четири часа следобед, ставаха все по-продължителни, все по-възбудени.

Естествено, това направи впечатление на старите хора. Жената беше обикнала с цялото си сърце това ново същество, появило се така неочаквано в живота й. То означаваше толкова много за нея, че тя улавяше всяко ново движение и реакция на кучето. Неспокойната разходка между вратата и прозореца, която Ласи предприемаше редовно, всеки следобед, не можеше да остане незабелязана.

Жената се надяваше, да, дори беше почнала да вярва, че кучето ще забрави външния свят и ще бъде щастливо в малкия, удобен, прост свят на старата къщичка, пилетата и гъсока. Скоро обаче проумя, че надеждите й са били напразни. Когато Ласи започна да отказва храната, която й се предлагаше, старата жена разбра, че повече не може да отлага.

Една вечер седя дълго до огъня, без да проговори. Най-после тънкият й глас разкъса тишината:

— Дан!

— Какво има?

— Тя не е щастлива при нас.

— Кой не е щастлив? За кого говориш?

— Много добре знаеш за кого говоря. За Бюти. Тя не е щастлива. Съсипва се.

— Ама че глупости. Ти се занимаваш прекалено много с това куче. Всеки път, когато примигне с очи, започваш да мислиш, че има шарка или чума, или кой знае какво още.

Жената през цялото време наблюдаваше своята Бюти. След малко поклати глава.

— Не, Дан. Не съм ти казала, но последните три дни не е яла нищо.

Мъжът вдигна очилата си на челото и също се загледа в кучето. След малко се обърна към вярната си спътница:

— Глупости, Дали. Мисля, че това е разбираемо. Ти й даваше толкова много ядене, та не бих се учудил, ако й е втръснала дори най-хубавата храна. Там е причината, не другаде.

— Не, Дан, не говоря глупости и ти много добре го знаеш. Защо, когато излизате вечер, я връзваш с въжето?

— Ами, това е само за в случай че… ами, докато свикне с новия си дом. Ако я пусна, може да се заблуди и тъй като не познава местността, няма да намери пътя обратно и…

— Не ми разказвай приказки, Дан. Знаеш не по-зле от мен, че ако остане свободно, кучето ще избяга, ще ни напусне и никога няма да се върне.