Бащата на Джо раздвижи краката си и момчето побърза да прекъсне майка си.

— Ласи наистина изглежда зле, мамо. Готов съм да се обзаложа на каквото искаш, че не я хранят както трябва.

— Ами да — отговори злобно майка му, — от онзи дяволски всезнайко Хайнс наистина може да се очаква какво ли не! Той сигурно краде най-доброто месо за себе си. Никога в живота си не съм срещала такъв скъперник и подлец!

Докато говореше, тя устреми поглед към кучето и тонът й веднага се промени.

— Господи! — изплъзна се от устата й. — Тя наистина не изглежда добре. Бедното ми момиче, ей сега ще й приготвя нещо за ядене. Доколкото разбирам от кучета, тя наистина има нужда да се подкрепи.

В този миг госпожа Караклоу осъзна, че проявеното съчувствие е в очевидно противоречие с думите, които беше изрекла преди малко. За да се защити и да заглади непростимата си грешка, тя отново надигна глас и започна да гълчи:

— Но щом се наяде, трябва да се върне в кучкарника. А когато я махнете оттук, не искам ново куче в къщата си, чувате ли? Толкова се мъчих, докато я отгледам, грижех се за нея като за малко дете. И какво получих за усилията си?

Без да спира да мърмори, госпожа Караклоу затопли в една тенджерка храната на кучето. След малко я сложи пред муцуната на Ласи и двамата с Джо доволно проследиха как кучето се нахрани с голям апетит. Само мъжът не удостои дори с поглед красивото коли, което някога му принадлежеше.

След като Ласи се нахрани, госпожа Караклоу вдигна съдината. Джо пристъпи към камината и свали от лавицата грижливо сгъната кърпа и една четка. Седна на килимчето пред камината и се зае да реши дългата козина.

Отначало мъжът продължаваше да гледа огъня; след малко обаче започна да хвърля бегли погледи към кучето и седналото пред него момче. Накрая не издържа, обърна се и протегна ръка.

— Не се прави така, момче — дрезгавият му глас беше мек и загрижен. — Щом си се хванал с една работа, научи се да я вършиш както трябва. Ето виж как се прави!

Той взе от ръката на сина си четката и кърпата, коленичи на килимчето и се зае с гъстата козина на кучето. Първо я изтърка навсякъде с кърпата, после внимателно вдигна с една ръка тясната, аристократична муцуна, докато с другата сръчно изчетка снежнобялата грива на колито и изкусно оформи така наречените „чорапки“, „престилчица“ и „поличка“.

За известно време в къщата се възцари тихо блаженство. Мъжът забрави всичко друго, беше погълнат от заниманието си. Джо беше приседнал на килимчето до баща си, наблюдаваше внимателно и се опитваше да запомни всяко движение на четката. Защото знаеше — както всъщност и всички в селото — че на мили наоколо няма друг човек, който да е в състояние да приготви едно коли за изложба на кучета по-добре от Сам Караклоу. Най-голямото желание на Джо беше един ден да стане също толкова добър в отглеждането на кучета, колкото беше баща му.

Госпожа Караклоу беше първата, която се сети за онова, което всички бяха прогонили от съзнанието си. Ласи вече не беше тяхно куче.

— Вижте какво! — извика раздразнено тя. — Няма ли най-после да махнете това куче от къщата ми?

Изведнъж бащата на Джо се ядоса. Йоркширският диалект, който оцветяваше в тъмни тонове гласовете на селските мъже, направи и неговия по-суров от обикновено.

— Ти наистина ли искаш да я отведа обратно в този вид? Та тя прилича на мръсно бельо!

— Моля ти се, Сам! — не отстъпваше жената. — Ако не побързаш да я отведеш обратно…

Тя млъкна внезапно и всички наостриха уши. Някой приближаваше по пътечката в градината.

— Видяхте ли? — извика ожесточено жената. — Ето ви го и Хайнс.

Тя забърза към вратата, но преди да е стигнала до нея, някой натисна бравата. Наистина беше Хайнс. Мършава, дребна фигурка в сюртук на карета, бричове и гамаши. Мъжът се поколеба за миг, но като забеляза кучето пред камината, пристъпи напред и извика:

— Така си и мислех! Сигурен бях, че ще я намеря тук.

Бащата на Джо се надигна бавно.

— Исках само да я почистя малко — проговори смирено той и се изправи с обичайната си тромавост. — Вече сме готови и тъкмо смятах да ви я доведа.

— Обзалагам се, че точно това щяхте да направите — отвърна иронично Хайнс. — Разбира се, че искахте да я доведете обратно! Сигурно щяхте да ми я върнете лично. Но след като случайно съм тук, мога да я взема и сам.

Той извади от джоба си въже, втурна се към Ласи и нахлузи примката през главата й.

Дръпна я силно и кучето послушно се изправи. Сви опашка и запристъпва след мъжа към вратата. Хайнс спря на прага и се обърна.

— И да се разберем — изрече на сбогуване той, — аз не съм вчерашен и случайно също познавам проклетите ви йоркширски номера. Познавам и вас, и кучетата ви, които все се връщат у дома. Вие ги обучавате да бягат от новите си собственици и да се прибират право вкъщи, а после ги продавате на друг. Но трябва да знаете, че при мен това е невъзможно, гарантирам ви го. Случайно и аз знам няколко хитрости…

Той млъкна изведнъж, защото бащата на Джо пристъпи към него с лице, пламнало от гняв.

— Аз… хм. Желая ви добра вечер — завърши набързо Хайнс и се втурна навън.

Вратата се затвори. Хайнс и кучето си отидоха. В къщата се възцари потискаща тишина, но госпожа Караклоу не се сдържа:

— Няма да търпя, не, няма да търпя такова нахалство! — изфуча сърдито тя. — Да нахлуе в къщата ми, без дори да помоли за разрешение, и да си остане с шапката на главата, сякаш е самият херцог. И всичко това само заради едно куче. Е, Ласи вече я няма и ако питате мен, добре е, че се отървахме от нея. Може би най-после ще имаме малко спокойствие. Надявам се да не я видя никога вече!

Докато майката гълчеше и нареждаше, Джо и баща му седяха пред огъня. И двамата се взираха в пламъците, неподвижни и мрачни; всеки потънал в мислите си, както правят хората от Северна Англия, когато нещо ги е засегнало до дън душа.

Ако госпожа Караклоу си мислеше, че сега всичко е наред, тя се лъжеше. Защото на следващия ден Ласи отново чакаше пред вратата на училището, вярна на всекидневното си задължение.

Джо отново я поведе към къщи. По пътя реши, че този път трябва да се бори за кучето си. Планът беше прост. Когато родителите му видят колко е привързано кучето към тях, за награда ще го задържат при себе си. Знаеше обаче, че нещата не са така лесни.

През целия път до дома се колебаеше как да постъпи. Вкъщи всичко беше както винаги. Майка му приготвяше вечерята, баща му седеше замислен на обичайното си място пред огъня. В последно време прекарваше така по цели часове. Работа нямаше и нямаше.

— Тя… тя пак се върна — обяви Джо. Цялата му надежда отлетя, когато чу първите думи на майка си. В тях нямаше и капчица отстъпчивост.

— Няма да търпя повече това, не, няма да търпя — изкрещя тя. — Не искам да я водиш вкъщи и няма никаква полза да ме молиш и тормозиш. Трябва веднага да я върнете! На момента!

Думите се изляха върху Джо като леден порой. Рядко се случваше момчето да противоречи на родителите си, защото беше възпитано много строго. Този път обаче Джо имаше чувството, че трябва да е упорит.

— О, мамо, нека остане само за малко! Моля те, само за няколко минути! Остави ми я поне за малко!

Той смяташе, че ако пусне Ласи вътре, майка му ще се смили. Може би Ласи усети същото, защото още докато Джо говореше, тя се вмъкна в къщата и се запъти към обичайното си място на килимчето пред камината. Легна тихо, сякаш знаеше, че се говори за нея. Обикновено хората в този дом говореха спокойно, но днес гласовете им звучаха възбудено.

— Нищо няма да помогне, Джо. Колкото по-дълго я държиш тук, толкова по-трудно ще ти бъде да я отведеш обратно. Трябва да я върнем, не разбираш ли!

— Но, мамо, татко, само я погледнете, моля ви! Не изглежда добре, не намирате ли? Там не я хранят правилно. Не мислите ли…