Бащата на Джо се изправи и погледна момчето си в очите. Лицето на мъжа беше безизразно и неподвижно, но гласът му го издаваше.

— Този път не може, Джо — проговори задавено той. — Трябва да разбереш, че няма смисъл. Ще я върнем веднага след чая.

— Не! Ще я върнете още сега — провикна се ядосано госпожа Караклоу. — Ако не го направите, онзи Хайнс ще дойде пак, а аз не искам да го виждам в къщата си. Не помните ли как влезе тук, сякаш домът ми е негова собственост? Сложи си шапката и тръгвай.

— Но тя ще избяга пак, мамо! Нима не разбираш? Тя ще се връща винаги при нас. Тя е наше куче.

Джо млъкна съкрушен, когато майка му се отпусна уморено на стола и хвърли безпомощен поглед към мъжа си. Татко му кимна, сякаш искаше да каже, че момчето има право.

— Тя се връща при момчето, разбираш ли — проговори тихо той.

— Съжалявам, Сам, но тя не може да остане тук — настоя госпожа Караклоу. — Ако смяташ, че се връща при момчето, тогава вземи и него. Нека да дойде с теб и да я затвори лично в кучкарника, а после да й заповяда да остане там. Щом той й нареди, тя ще го разбере и повече няма да бяга.

— Да, това звучи разумно — отговори все така бавно мъжът. — Вземи си шапката, Джо, и ела с мен.

Дълбоко нещастен, Джо нахлупи шапката си и мъжът изсвири през зъби. Ласи се надигна послушно от мястото си и тримата излязоха от къщичката. Джо чу как майка му продължи да говори, но гласът й звучеше толкова изтощено, сякаш ей сега щеше да се разплаче от умора.

— Ох, само да можеше да остане тук! Може би тогава в дома ни щеше да цари поне малко мир и спокойствие, макар че Бог знае колко трудно е това във времена като днешните. Така, както стоят нещата…

Гласът й заглъхна. Момчето закрачи напред след баща си и кучето, без да поглежда назад.

— Дядо — попита Присила, — могат ли животните да чуват звуци, които са недоловими за нас?

— Да, да, разбира се! — изкрещя в отговор херцогът. — Вземи например кучето. Кучето чува пет пъти по-добре от човека. Моята безшумна кучешка свирка всъщност издава определен звук. Само че нейните тонове са отвъд нашата слухова граница и ние дори не ги долавяме. Никой човек не може да ги чуе. Кучето обаче ги чува и тича насам. И това е, защото…

Присила видя как дядо й трепна като ужилен, а после заплашително размаха бастуна си и закрачи надолу по пътя.

— Караклоу, какво правите с моето куче?

Присила видя един едър мъж от селото, придружен от високо, здраво момче, което бе сложило ръка върху гривата на едно коли. Тя чу тихото ръмжене на кучето, което сякаш възразяваше срещу застрашителното приближаване на дядо й, чу и тихия глас на момчето, което го успокояваше. Присила хукна след дядо си към непознатите.

Когато Сам Караклоу ги видя да идват насреща му, той свали шапка и смушка сина си да стори същото. Това не беше жест на подчинение, в никакъв случай, но много от суровите селски мъже изпитваха гордост от доброто си възпитание и умението си да се държат учтиво.

— Това е Ласи — каза Сам Караклоу.

— Разбира се, че е Ласи — изгърмя гласът на херцога. — Всеки глупак може да го види. Какво правите с нея?

— Пак избяга и аз ви я връщам.

— Пак ли? Нима е бягала и друг път?

Сам Караклоу остана безмълвен. Както при повечето селски жители, мислите му се движеха много бавно. От последните думи на херцога той разбра, че Хайнс е премълчал бягството на Ласи миналия ден. Ако отговореше честно на въпроса на херцога, щеше да очерни Хайнс в очите му. Макар да не харесваше пазача, това не означаваше, че ще злослови по негов адрес; знаеше, че не е редно другият мъж да загуби работата си заради него. Твърде вероятно беше Хайнс да бъде уволнен, а в тези времена беше трудно да се намери нова работа. Сам Караклоу го знаеше от опит.

Той разреши проблема по типично йоркширски начин. Просто повтори последните си думи:

— Доведох ви я — това е всичко.

Херцогът го изгледа заплашително. Гласът му изгърмя още по-страшно:

— Хайнс! Хайнс! Защо този човек винаги бяга и се крие, когато имам нужда от него? Хайнс!

— Идвам, идвам — прозвуча носовият глас наблизо.

Хайнс се промъкна през храстите, които растяха около кучкарниците.

— Хайнс, това куче бягало ли е и друг път?

Хайнс се почувства неудобно.

— Ами, работата стои така…

— Бягала ли е и друг път, или не?

— В известен смисъл да, но аз не исках да досаждам на Ваша светлост за такава дреболия — отговори пазачът и започна да мачка шапката си. — Но ви обещавам, че ще внимавам това да не се случи отново. Не мога да си представя как е успяла. Закърпих с тел всички дупки, които беше изровила, и ще се погрижа…

— Съветвам ви да побързате! — изкрещя херцогът. — Вие сте един непоправим глупак! Да, такъв сте. Все повече се убеждавам, че сте непоправим глупак, Хайнс! Затворете кучето, където му е мястото. И ако още веднъж успее да ви избяга, тогава ще… ще…

Херцогът не се доизказа, но очевидно възнамеряваше да приложи строги мерки. Обърна се и закрачи обратно към къщата с високо вдигната глава, без да каже дори дума за благодарност на Сам Караклоу.

Присила очевидно усети, че дядо й е постъпил несправедливо, защото понечи да го последва, но само след няколко крачки спря. Обърна се и огледа спокойно арената на сблъсъка, която херцогът току-що беше напуснал. Хайнс направи гневно движение с ръка.

— Точно така, ще я затворя — измърмори той. — И ако отново избяга, ще й покажа аз кой е…

Той не успя да довърши изречението си. Докато говореше, протегна ръка, сякаш искаше да сграбчи Ласи за козината, но не можа да стигне до нея, защото тежката подкована обувка на Сам Караклоу настъпи крака му и го задържа на място. Гласът на миньора прозвуча подчертано твърдо:

— Доведох момчето си. Този път ще я затвори то. Тя винаги го слуша, затова Джо ще я затвори в клетката и ще й заповяда да остане. — След това обяснение суровият йоркширски глас на Сам Караклоу се промени внезапно, сякаш току-що беше забелязал нещо ново. — О, колко съжалявам. Изобщо не съм забелязал, че съм ви настъпил. Ела, Джо, момчето ми. Отключете клетката, Хайнс, ние ще свършим останалото.

Присила остана до стария зеленикав храст и видя как кучето послушно влезе в кучкарника и остана в ограденото място. Когато момчето пристъпи към телената мрежа, Ласи вдигна глава и приближи към него.

Тя притисна муцуна в телта и момчето дълго стоя така, протегнало пръсти през мрежата, за да се докосва до студения нос на кучето. Мъжът наруши тишината.

— Хайде, Джо, хайде, момчето ми. Трябва да сложим край. Няма смисъл да удължаваш сбогуването. Заповядай й да остане и й кажи, че не е редно всеки ден да бяга и да се връща при нас.

Присила проследи как момчето погледна баща си, а после се огледа на всички страни, сякаш чакаше отнякъде помощ.

Но нямаше кой да помогне на Джо, затова той преглътна и заговори с тих глас, отначало бавно, после все по-бързо и по-бързо:

— Остани тук и бъди щастлива, Ласи. — Гласът му едва се чуваше. — И… и никога вече не се връщай. Не бягай оттук. Никога вече не идвай да ме взимаш от училище. Остани тук и вече не мисли за нас. Защото… ти вече не си наша и ние не искаме да те виждаме, никога вече. Защото тогава ще бъдеш лошо куче… и ние няма да те обичаме повече и няма да те пускаме вкъщи. Затова не ни мъчи, не се връщай повече. Остани завинаги тук и престани да ни безпокоиш. И… никога не се връщай вкъщи!

Кучето се отправи към задната част на кучкарника, сякаш беше разбрало, и легна на земята. Момчето се обърна рязко и хукна по пътя към дома. Но не виждаше къде стъпва и няколко пъти се препъна. Баща му, който крачеше до него с високо вдигната глава и устремен право напред поглед, го хвана за рамото, разтърси го и строго нареди:

— Гледай си пътя!

Джо трябваше да подтичва, за да не изостане от баща си, който правеше големи крачки. Единствената мисъл, която се въртеше в ума му, беше, че никога няма да разбере защо възрастните са толкова жестокосърдечни точно тогава, когато децата им имат най-голяма нужда от тях.