Според него днес вече никой не умееше да си служи с изискания английски, който се говореше в младостта му. Твърдо вярваше, че затрудненото му чуване не се дължи на заболяване, а на отвратителния навик на младите хора да мрънкат и да предъвкват думите, вместо да ги произнасят високо и ясно, както в годините на неговата младост.

Ами съвременната младеж! Без умора — а често и с видимо удоволствие, — херцогът изнасяше многочасови речи за безполезността на всеки отделен човек, имал нещастието да се роди през двадесетото столетие.

Странното беше, че единствената роднина, която търпеше близо до себе си (и която дори харесваше), беше най-младият член на голямото му семейство — дванадесетгодишната му внучка Присила.

Присила беше тази, която и днес му се притече на помощ, докато стоеше край живия плет от рододендрон и яростно размахваше бастуна си.

Момичето избягна сръчно поредния удар и дръпна дядо си за джоба.

Херцогът се обърна с ядно щръкнали мустаци.

— Аха, ти ли си? — изкрещя той. — Цяло чудо е, че най-после някой се отзова на виковете ми. Само Бог знае какво става с този свят! Слугите не ги бива за нищо! Глухи ли са, та не чуват? Страната загива.

— Глупости! — отговори успокоително Присила.

Тази малка дама беше дребна и крехка, но винаги самоуверена и спокойна. Постоянното общуване с дядото я беше научило да гледа на него като на свой равен — сякаш имаше насреща си старо дете или много млад възрастен.

— Какво каза? — изрева херцогът и я погледна отвисоко. — Говори по-ясно! Престани да мърмориш!

Присила придърпа главата му към устата си и изкрещя в ухото му:

— Казах „глупости“!

— Какво? — разсърди се още повече херцогът. Той изгледа внучката си и изведнъж избухна в луд смях. Мнението му за Присила беше много ласкаво. Беше убеден, че само от него може да е наследила смелостта да му се противопоставя.

Херцогът огледа любимата си внучка и настроението му веднага се повиши. Даже приглади дългите си бели мустаци, много по-гъсти и красиви от мустаците на днешните мъже.

— О, добре, че си тук — изръмжа доволно той. — Искам да ти покажа едно ново куче. Чудесен екземпляр! Великолепен! Най-благородното куче коли, което някога се е появявало пред очите ми. И при това женско!

— Не ми се вярва да е толкова красиво, колкото в доброто старо време — подразни го Присила.

— Престани да мърмориш — прогърмя отново гласът на херцога. — Не разбирам нито дума.

Той беше чул думите й, но нямаше намерение да се ядосва отново.

— Знаех си, че ще я имам — продължи доволно старият господин. — Три години я чаках.

— Цели три години! — повтори учудено Присила. Знаеше, че дядо й очаква да чуе точно това.

— Да, три години. О, той си мислеше, че може да ме разиграва, но сметката му се оказа грешна. Преди три години му предложих десет фунта, но ми отказа. На следващата година покачих на дванадесет, но той пак не ми я продаде. Последния път му предложих петнадесет фунта. Казах му, че не давам нито пени повече, обаче той не ми повярва. Колеба се цели шест месеца и едва миналата седмица изпрати да ми кажат, че приема.

Херцогът изглеждаше много доволен от себе си, но Присила поклати глава.

— Откъде знаеш, че не е преправено?

Това беше подходящ въпрос, защото йоркширците не само разбират от отглеждане на кучета, но и понякога се изкушават да използват познанията си за лоши дела. Често се случва да прибягват към известни само на тях непозволени средства, за да прикрият недостатъците на някое куче: например умеят да изправят кривите уши или неправилната стойка на опашката, и то така, че недостатъкът става невидим и неопитният любител на кучета го забелязва едва когато се прибере вкъщи с ценната покупка. Тези дребни хитрости са известни под името „преправяне“. При купуването на кучета — както и при конете — важи неписаният закон: Caveat emptor! — Купувачо, внимавай!

Когато чу въпроса на Присила, херцогът се изсмя развеселен.

— Откъде знам, че не е преправено, така ли? Защото и аз съм от Йоркшир като тях. Ето откъде познавам всичките им номера, и дори още няколко. Не, не. Кучето е добро. Впрочем, аз я купих от онзи там, как се казваше? От Караклоу! Познавам го добре и знам, че никога не би се осмелил да ме измами. В никакъв случай!

Херцогът отново размаха грамадния си бастун, сякаш предизвикваше на бой всеки, имал куража да го измами. Старият мъж и внучката му закрачиха бавно по пътеката към кучкарника.

Спряха пред решетката и загледаха легналото в клетката куче.

Присила видя едно голямо, черно-бяло златно коли. Главата му беше скрита между предните лапи, тъмната, аристократично извита муцуна изпъкваше още по-ясно на фона на снежнобялата козина на врата и гърдите.

Херцогът изцъка с език, за да повика кучето, но то не реагира. Само леко повдигане на едното ухо показа, че е чуло. Кучето продължи да лежи, без да удостои дори с поглед хората, които бяха дошли да го видят.

Присила се приведе, плесна с ръце и извика:

— Ела, коли! Ела тук! Ела, чуваш ли! Ела при мен! Само за миг големите кафяви очи на кучето се вдигнаха към малкото момиче, почти човешки очи, в които се четеше бездънна тъга. После се отвърнаха от Присила и отново се устремиха в празното пространство.

Момичето се изправи и се обърна към дядо си:

— Това куче не е добре, дядо.

— Глупости! — изкрещя херцогът. — Какво й липсва? Хайнс! Хайнс! Къде ли се е скрил пак? Хайнс!

— Идвам, идвам!

Острият, носов глас на повикания долетя иззад сградата. Веднага след това се появи и забързаният пазач.

— Да, Ваша светлост? Викахте ли ме?

— Разбира се, че ви виках. Да не сте глух? Какво става с кучето, Хайнс? Не изглежда добре.

— Ами, трябва да ви кажа, че не се храни — усърдно започна да обяснява пазачът. — Сигурно са я разглезили онези от селото. В работническите къщи кучетата все ги глезят, хранят ги със сребърна лъжица, така да се каже. Но се обзалагам, че тази скоро ще отвикне. Само след няколко дни ще бъде щастлива, че й се позволява да се храни в кучкарника. Аз ще се погрижа за всичко.

— И внимавайте за кучето, Хайнс! — изкрещя херцогът. — Грижете се добре за него, чувате ли!

— Да, разбира се, Ваша светлост — отговори почтително мъжът.

— Така ви съветвам и аз — изръмжа строго херцогът.

После измърмори нещо под носа си и се отдалечи с големи крачки. Беше разочарован. Смяташе да покаже на Присила каква добра покупка е направил, а вместо това внучката му трябваше да види една опърничава кучка.

Чу гласа й зад себе си и се обърна.

— Какво каза?

Момичето вдигна глава.

— Попитах защо човекът от селото ти е продал кучето си?

Херцогът спря за миг и се почеса зад ухото.

— Сигурно е разбрал, че няма да увелича цената. Още тогава му казах, че не давам нито пени повече, и мисля, че най-после твърдата му глава е увряла.

Докато дядото и внучката вървяха към голямата стара къща, пазачът Хайнс се приближи към кучето в клетката.

— Ще те накарам да се храниш както трябва — изръмжа ядосано той. — Да го знаеш. Ще те храня, дори ако трябва със собствените си ръце да ти тъпча яденето в гърлото.

Кучето не показа с нищо, че го е чуло. Само примигна, сякаш изобщо не забелязваше човека от другата страна на решетката.

Когато Хайнс си отиде, Ласи остана да лежи неподвижно в огрения от слънцето квадрат върху земята, докато сенките се удължиха. Тогава се надигна неспокойно, изпъна глава и пое дълбоко въздух.

Очевидно не подуши онова, което търсеше, защото тихо изскимтя. После започна да се разхожда покрай решетката — напред, назад, напред, назад.

Тя беше куче и в главата й не се оформяха мислите, които ние, хората, изразяваме с думи. Само някакво неопределено желание постепенно завладя цялото й същество. Скоро желанието доби ясни очертания. Усетът за време раздвижи мозъка и мускулите й.

И изведнъж Ласи разбра много точно какво иска. Сега можеше да го направи.