Беше време — време да…

Ласи си спомни много бързо. Беше време да се яви на срещата при училището, а училището… то беше там, в онази посока. Трябваше да тръгва.

Тя обърна отново глава и огледа внимателно храсталаците и скалната стена. Поколеба се още миг, после закуцука през поточето. Прекоси го и без бързане потегли на юг. Ласи беше отново на път.

Животното, което препускаше в тръс през полето, нямаше нищо общо с гордото коли, достойно за изложбата на кучета. През полята тичаше само едно слабо, измършавяло коли, мръсно от дългия път, изтощено от дългия пост и прекараната треска. Гордият тръс сега представляваше мъчително влачене. И не се знаеше колко време ще продължи то.

Скоро след залез слънце Ласи спря отново — този път в едно добре укрепено убежище. Беше попаднала на ловджийски заслон, мястото, където се крият ловците, докато подгонените горските обитатели изскочат пред преградата. Ласи не знаеше нищо за този вид лов. Знаеше само, че мястото е подходящо скривалище, топло и сигурно.

Тя не знаеше, че е само на пет километра от предишното си скривалище под жълтугата. Мозъкът на животното не прави разлика късо или дълго разстояние е изминато. Ласи знаеше само, че е доволна. Беше успяла да измине още една част от пътя, който я приближаваше към мечтания дом, и това й се струваше много по-важно от всичко друго. Въздишката й издаде тихо задоволство.

Изведнъж Ласи наостри уши, носът й подуши мрака. Миризма на заек, ясна и отчетлива!

Храна! Най-после тя придоби отново значение за нея. Връхлетя я остър глад, устата й се напълни със слюнка. Измъкна се иззад ъгъла на преградата. Скоро щеше да си напълни стомаха и да продължи напред с нови сили. Запълзя предпазливо към гората.

Ако се окажеше, че е твърде слаба и бавна, за да се снабдява с храна, щеше да умре. Защото гладът скоро щеше да я изтощи докрай. Ако напрегнеше силите си и успееше да улови заека с необходимата бързина и сръчност, щеше да оцелее.

Ласи се придвижи напред като призрак и запълзя безшумно към плячката си.

Двама мъже клечаха в груба каменна хижа. През дупката в стената проникваше мътна лунна светлина и очертанията им бяха неясни и размити. Двамата бяха облечени еднакво, в груби костюми от ръчно тъкан туид. Облеклото им се различаваше само по това, че младият беше нахлупил на главата си островърхо кепе, а възрастният — голяма вълнена шапка.

Известно време се чуваше само равномерното им дишане, после младият се раздвижи. В същия момент възрастният вдигна ръка, за да го предупреди да не мърда.

Двамата замряха неподвижни.

— Чу ли нещо, Андрю? — пророни по-младият.

— Мисля, че да.

Двамата се изправиха безшумно и се вгледаха напрегнато през четириъгълния отвор на стената. Пред очите им се простираше огряната от луната равнина, в слабата, димна синева на мъглата поляните приличаха на алеи от добре поддържан парк.

Мъжете се взираха дълго и напрегнато навън.

— Не, Андрю, нищо не се чува.

Възрастният мъж кимна и огромната му вълнена шапка се размърда.

— Стори ми се, че чух нещо.

Сега, когато напрежението отмина, младият извади лулата от джоба си. Старият го погледна неодобрително.

— Аз не бих пушил, Джок. Онези ще те усетят.

— Разбира се, прав си. Само ако знаеш как ми се пуши. За съжаление онези ще го усетят веднага, нали?

Джок направи многозначителен жест по посока на голямата кошара сред гюлето под тях. Там, огряно от лунната светлина, почиваше голямо стадо овце. Животните се бяха скупчили гъсто едно до друго, неподвижни и спокойни, къдравите им гърбове образуваха сиво море.

— Те долавят и най-лекия шум много преди нас — продължи Джок и се обърна на другата страна. — Или поне моят Дони.

Едното от двете кучета в къщурката вдигна глава, щом чу името си. Другото въздъхна и също се вслуша внимателно в гласовете, за да разбере дали дългата нощна стража най-после ще свърши.

— Наистина не проумявам защо ги държим вътре с нас, Андрю. Трябваше да ги оставим навън, при овцете.

— Не, не, Джок. Ако ги оставим отвън, онези дяволи никога няма да дойдат. Те са хитри, Джок, много по-хитри, отколкото може да се очаква.

— Възможно е — съгласи се по-младият. — Вече шест нощи седим на пост и от тях няма и следа. На седмата вечер се прибираме вкъщи, за да си отспим, и веднага щом затваряме очи, те пристигат тук, гладни и жадни за кръвта на бедните овчици. Седем агнета и две овце майки! Само си помисли: седем агнета! И защо никога не идват в нощта, когато ги дебнем?

Старият не обърна внимание на въпроса.

— Трябва да си благодарен, Джок. В събота Арчи Форсайт загуби шестнадесет. А на Маккензи изядоха тринадесет.

— О, тези зверове! Все им е едно неделя ли е или работен ден. Тези дяволски изчадия! Само да ми паднат в ръчичките…

Остатъкът от изречението остана недовършен.

— Какво ги кара да правят това, Андрю?

— Ами, момчето ми, това е едно от онези неща, които не сме в състояние да обясним. Но аз съм на мнение, че кучетата са като хората, Джок. Повечето са честни и на тях може да се разчита. Но понякога се раждат и такива, които са алчни, жестоки и безсъвестни. Денем пазят овцете, но щом се стъмни, приемат истинския си лик — на грабливи дяволи.

— Така е, Андрю. Всеки знае, че аз много обичам кучетата. Бих направил всичко за моя Дони, давам му онова, от което има нужда, и напълно му вярвам. Обаче онези дяволи, дето крадат овце — те вече не са кучета. Знаеш ли какво си мисля понякога, Андрю?

— Какво, Джок?

— О, ще ми се смееш. Понякога ми се струва, че крадците на овце не са кучета, а духовете на убийци, обесени за злите си дела, които са се върнали при нас в образа на животни!

Младият мъж произнесе тези думи с толкова тайнствен тон, че и двамата потрепериха. Ала старият побърза да се отърси от страха си.

— Не, не, Джок. Кучета са, крадливи кучета, лоши и зли. И не бива да имаме милост към тях.

— Разбира се, че няма да проявя милост — стига само да ги видя. Ако мога да им пратя няколко куршума…

— Шшт!

Двамата замръзнаха по местата си. След малко старият вдигна ръка.

— Ето го!

— Къде?

— Преди секунда се появи на хълма, Джок. Вземи пушката, бързо, чуваш ли!

Младият грабна пушката си, облегната на стената до него, и зачака. Възцари се тишина.

— Май си видял призрак, Андрю — обади се най-после младият. — Нощта е дяволски тъмна и ако продължаваме да стоим тук, нищо няма да направим. Дяволите знаят, че ги дебнем. Сигурен съм, че го знаят.

— Шшт, Джок, моля те, не говори!

Младежът изпълни молбата на другаря си и повече не се помръдна. Минутите се влачеха бавно. Скоро му стана непоносимо досадно и отново се обади:

— Андрю?

— Да!

— Знаеш ли какво си мислех. Много е странно, че кучетата са едновременно най-добрите ни помощници и най-страшните врагове.

— Така е, Джок. Точно защото са достатъчно умни, за да ни помагат, те ни причиняват голямо зло, когато станат лоши, Джок. Не забравяй какво ти казах. Това важи дори за твоя любимец, дето го хвалиш с такава жар. Само веднъж да опита овча кръв, и той ще стане убиец.

— Не и моят Дони!

— Е, мисля, че това се отнася и за моя Вик. Но въпреки това е вярно. Щом веднъж започне да убива, кучето не може да спре. Избива овцете не защото е гладно, а от жажда за кръв.

— Моят Дони никога не би направил това!

— Откъде си толкова сигурен, Джок? Има кучета, които пазят грижливо собственото си стадо, но щом падне нощ, бягат надалеч, срещат се с други като тях, сякаш предварително са се уговорили. После се нахвърлят върху най-близкото стадо като същинска глутница вълци, убиват, разкъсват и преди хората да са успели да сторят нещо, изчезват в мрака. После се разделят и всяко куче се прибира при стопанина си. На следващия ден пак пазят собственото си стадо, сякаш не са в състояние да убият и муха.