После отново съсредоточи вниманието си върху бялата, разпенена вода. Бученето й беше толкова неприятно за ухото. И все пак тя се поколеба само секунда. Приготви се за скок и смело се хвърли далече навътре в реката.

Течението я пое, както вятърът улавя късчетата хартия, изхвърлени от движещ се влак. Водата я повлече. Стихията на реката за малко не я удави, но тя изскочи на повърхността и се устреми към другия бряг. Вдигна високо глава, четирите лапи заработиха равномерно и я понесоха напред.

Течението я носеше с унищожителната си сила, въртопите я теглеха към дъното. Но отличната й способност да се ориентира не я напусна нито за миг и винаги, когато излизаше на повърхността, тя продължаваше да плува упорито към южния бряг.

Реката я носеше към селото. Момчетата на моста забелязаха кучето, повлечено от силното течение, и се разкрещяха възбудено. С жестокостта на младостта, която понякога не познава граници, те награбиха камъни и започнаха да ги хвърлят по Ласи. А когато тя премина под моста, хукнаха към противоположната му страна и продължиха това безсмислено мъчение.

Ласи упорито плуваше напред. Най-после наближи желания бряг. Малко по-надолу имаше водопад. Лапите й се движеха равномерно и умело, но й липсваше необходимата сила. Течението отново я надви и Ласи бързо се завъртя в поредния въртоп. След миг тялото й се удари силно в една скала и тя усети болезнено пробождане в хълбока. Водовъртежът я повлече към дълбокото и тя изчезна.

Момчетата на моста се загледаха надолу. След малко, макар че изминалото време им се струваше цяла вечност, нададоха силни викове. Далече под тях, в един вир, на повърхността се показа главата на Ласи. Лапите й продължаваха да гребат. Течението на това място беше съвсем слабо и тя можеше да се справи с него. Заплува отново, напрегна всичките си сили и успя да достигне брега. Лапите й усетиха твърда земя. Водата, напоила козината й, тежеше много и Ласи се олюля; изтощените й мускули нямаха сили да я държат изправена. Измъкна се от водата с пълзене и в следващия миг се изправи пред нова опасност. Малката група момчета се изсипа с див рев на речния бряг. Ласи събра последните си сили и се изтегли на дигата. Не си даде труд дори да отърси водата от козината си. Нито старата болка в предната лапа, нито новата, която пареше като огън в хълбока й, можеха да я спрат. Волята й беше съсредоточена само в едно.

Най-после беше преминала оттатък! Дни наред се беше движила в посока, която не беше правилната, а сега най-после пътят беше открит пред нея — пътят на юг. Препятствието беше преодоляно!

Уморена и тромава, тя закуцука напред. Крясъците на момчетата зад гърба й заглъхнаха.

Сега, когато беше заобиколила голямото езеро, силите й сякаш се възвърнаха и тя затича с удвоена сила в желаната посока. Селото и жестоките момчета скоро останаха далеч назад. След време Ласи изостави бързия галоп и премина отново към обичайния си равномерен тръс, при който най-големите разстояния се преодоляват с най-малко усилие.

Болките в ударения хълбок и в предната лапа не проникваха в съзнанието й. Доколкото беше възможно, тя пригаждаше крачката си към раненото тяло.

Скоро остави шосето и продължи пътя си през ливади и обработени поля. Когато слънцето залезе, все още беше на път. Изпитваше нужда да тича безкрайно дълго, след като беше изгубила толкова дни да търси изход на запад. Нощта отдавна беше превалила, когато тя намери скрито местенце под защитата на една бодлива жълтуга, чиито клони висяха над една скална стена.

Легна на земята и се сви на кълбо. Хладната пръст, недокосната от слънчевите лъчи, се отрази благотворно върху парещото място на хълбока й. Тя облиза предната си лапа и се опита да достигне с език до мястото между пръстите, където трънът вече гноеше. Мъчи се така почти час, но трънчето беше забито доста дълбоко и не искаше да излезе.

Ласи положи муцуна върху предните си лапи и затвори очи.

Когато се събуди, още не беше започнало да се зазорява. Прозя се и понечи да се изправи. Успя само да забие предните си лапи в земята, но не можа да раздвижи задните. В продължение на един дълъг миг лежа неподвижна, изненадана от новото си състояние. После отново напрегна мускулите си, вложи всичките си сили в натиска на мощните си рамене. За миг успя да се задържи в изправено положение. Направи крачка напред, опряна на здравия заден крак. Другият се влачеше мъчително.

През нощта раненото място се беше схванало и цялата й страна беше неподвижна. При удара в скалата беше счупила ребро, а мускулите и ставите на задния крак бяха натъртени. И сега бяха толкова сковани, че не беше в състояние да ги раздвижи.

Куцайки силно, Ласи се опита да се върне под защитата на бодливата жълтуга. След малко се отпусна тромаво на земята, сви се на кълбо и дълго остана така, докато очите й се взираха в червената ивица на зората над полето. Не можеше да продължи пътя си. Така я съветваше инстинктът. Трябваше да лежи.

Някои хора вдигат голям шум за едно нараняване или лека болест и с удоволствие ги излагат на показ, за да могат другите да разберат, че са зле, и да изразят симпатията си. При животното, което расте в естествената си среда, е точно обратното. То не иска съчувствие от никого и смята всяка проява на физическа слабост за нещо, от което трябва да се срамува. Ако се разболее, то се скрива в някое отдалечено място и там самотно дочаква изхода — оздравяване или смърт.

Същата тази сила прикова Ласи към скривалището й под бодливата жълтуга. Желанието да продължи по начертания път беше мъчително силно, но инстинктът на животните, който им повелява да останат скрити по време на болестта, надделя.

Дни наред тя лежа свита на кълбо в скривалището си, с помътнели, неподвижни очи. Навън светът следваше обичайния си ход, мракът сменяше дневната светлина, пееха птици. Веднъж наблизо минаха полски работници. Понякога вятърът донасяше до нея примамливия мирис на заек. Един ден в жълтугата се втурна невестулка, тръгнала да претърсва нивите. Острите й очи веднага забелязаха кучето, ноздрите й потрепериха. За момент спря като вкаменена, после спокойно продължи пътя си, сякаш знаеше, че болното животно няма да тръгне да я преследва.

Каквото и да ставаше наоколо, Ласи не се помръдваше. Треската изгаряше изтощеното й тяло и напълно завладя съзнанието й.

Цели шест дни тя лежа почти без да се помръдне. После, един следобед, когато слънцето бавно се спускаше на запад, най-сетне вдигна глава. Бавно, с несигурни движения, започна да ближе лапата си. Природата беше извършила своето. Гнойта беше изхвърлила трънчето от раната. Ласи я близа толкова дълго, докато я почисти основно. Вдигна бавно глава и се огледа. После се изправи с усилие. Раненият заден крак висеше във въздуха. Излезе, накуцвайки, от скривалището си и тръгна напреки през полето. Слезе по склона на един хълм и отиде право там, където беше подушила вода. Намери малко поточе, сведе глава и започна да пие жадно. Пиеше за първи път от седмица насам.

Водата я освежи. Полегна до поточето, но вече можеше да държи главата си изправена. Изопна муцуна и излая остро и ядно. После се надигна и отново закуцука нагоре по хълма. Вцепенението беше изчезнало от крайниците й и можеше да се придвижва на три крака без особени усилия. Върна се обратно под защитата на жълтугата, излегна се под цветчетата и търпеливо зачака нощта. Така изкара още два дни в пълна почивка, като предприемаше само кратки разходки до поточето, за да утоли жаждата си. Не намери нищо за ядене и изглежда нямаше нужда.

Девет дни, след като бе прекосила с огромни усилия буйната река, Ласи излезе от скривалището си и отново се запъти към поточето. На пръв поглед можеше да се помисли, че тя използва и четирите си крака, макар че не беше съвсем така — раненият заден крак не носеше никаква тежест, той само се движеше в ритъма на другите, макар и малко забавено, но Ласи не стъпваше на него.

Колито се напи с прясна вода, после както винаги вдигна глава и устреми поглед на юг. Нещо се размърда в паметта й. Инстинктът за време.