От гърлото й се изтръгна тихо скимтене. Тя заби предните си лапи в земята и се изтегли лежешком напред — все на юг и на юг. Озова се сред висока трева. Продължи да пълзи — един метър — тридесет сантиметра — още мъничко. И тогава мускулите окончателно отказаха да й служат.

Ласи лежеше на една страна, с опънати крака, като мъртва. Очите й се оцъклиха. Единствено неравномерното повдигане и спускане на хлътналия й корем издаваше, че е още жива.

Ласи лежа така цял ден. Мухите бръмчаха около нея, но тя дори не вдигаше глава да ги прогони.

Дойде вечерта и над реката проехтяха виковете на говедаря и ревът на добитъка. Последните песни на птиците замряха, само трелите на един дрозд продължиха да се реят през бавно падащата нощ.

Когато се възцари мракът, дойдоха и шумовете на нощта — крясъкът на бухала и тайнственото шумолене на ловуващата видра, далечният лай на селско куче и шепотът на дърветата.

Развиделяването дойде с нови шумове — една пъстърва подскочи с плясък нависоко, докато реката все още беше забулена в мъгла. После враните нададоха своя вечен предупредителен вик, защото оттатък полето един мъж излезе от къщурката си. Слънцето изгря и по тревата затанцуваха неясни сенки, докато високо горе блещукащите корони на дърветата се полюляваха под първия бриз на новия ден.

Когато слънцето достигна до нея, Ласи се надигна тромаво. Очите й бяха мътни. Съвсем бавно, тя се отправи на път — отдалечи се от реката и тръгна на юг.

Малка и скромна дневна. На масата имаше запалена лампа. Даниел Фейдън беше преместил креслото си към масата и съсредоточено четеше вестника. До печката, в която тлееха въглища, седеше жена му в люлеещ се стол и плетеше. Тя се клатушкаше непрестанно напред-назад, докато пръстите й хвърчаха над вълната и иглите, и сякаш всичките й движения бяха в хармония — едно люлеене на стола, три бримки на иглата, и пак същото, и пак същото.

И двамата бяха стари и очевидно бяха живели толкова дълго заедно, че вече нямаха нужда от думи. Бяха доволни просто да седят и да мълчат, сигурни в близостта на другия.

Най-после мъжът бутна на челото си очилата с железни рамки и погледна към печката.

— Още малко въглища в огъня и ще стане много приятно — рече той.

Жена му кимна, докато отново залюля стола си и устните й продължиха безшумно да броят. Тъкмо довършваше петата на чорапа и не искаше да сбърка бримките.

Мъжът се надигна бавно. Взе една кофичка и отиде до мивката. В сандъка под нея беше запасът им от въглища. Той го отвори и извади няколко брикета с малката лопатка.

— Знаеш ли, въглищата почти свършиха — отбеляза той.

Жената погледна към него и двамата започнаха да пресмятат на ум колко ще им струва да си купят още въглища. Много бързо бяха изразходвали последния центнер. Животът им беше пълен с такива проблеми. Всичко беше ужасно скъпо. А те нямаха нищо, освен малката пенсия, която правителството им плащаше за сина, паднал на бойното поле във Франция. Освен това получаваха пенсия за старост по десет шилинга седмично, осигурени също от държавата. Това не ги правеше богати, но те умееха да се оправят с парите и не дължаха никому нищо. Малката къща извън града, до шосето, беше съвсем евтина. В дворчето зад нея Фейдън садеше всички зеленчуци, които им бяха необходими. Беше си направил и кокошарник, гледаше няколко патици и един гъсок, който се „угояваше за Коледа“. Това беше само шега — една от малкото, които си позволяваха в тези години. Преди шест години Фейдън беше заменил шест яйца срещу един млад гъсок. Беше го отгледал с много грижи, като непрестанно се хвалеше колко тлъст ще стане до Коледа.

Така и стана — гъсокът беше наистина прекрасен и добре угоен. Няколко дни преди големия празник Фейдън взе брадвата и дълго седя пред камината. Мина доста време, преди жена му да разбере какво го тревожи. Тя го погледна с усмивка и рече:

— Дан, мисля, че тази година нямам голямо желание за печена гъска. Какво ще кажеш да заколиш едно пиле вместо…

— Права си, Дали — отговори Фейдън. — Това би било чисто прахосничество — една толкова голяма гъска за двама стари хора. Едно пиле тъкмо ще ни стигне.

Така гъсокът беше пощаден. Всяка следваща година обаче, щом наближеше Коледа, започваха да го угояват.

— Той трябва да повярва, че се каним да го заколим — обясняваше всеки път Фейдън. — Не мога цяла година да го храня само за да се разхожда гордо наоколо и да ми кряка, сякаш той е господарят вкъщи. Пък откъде да знам, тази година може и да го заколя.

Но гъсокът продължаваше да си живее.

Жената и не очакваше друго. Когато Фейдън войнствено заявяваше, че нахалният гъсок ще се озове много скоро във фурната, тя се съгласяваше с готовност:

— Да, Дан. — А когато с много охкания и ахкания в последния момент започваше да й обяснява, че една гъска е твърде много за тях двамата, тя отново отговаряше: — Да, Дан. — Дълбоко в себе си беше уверена, че гъсокът ще ги надживее и двамата.

Разбира се, беше много скъпо да хранят един голям, вечно гладен гъсок, но можеха да пестят от друго. Едно пени тук, друго пени там. Можеха да купуват по-пресметливо и да разпределят още по-добре скромните си доходи.

Така минаваше животът им, почтено и тихо, изпълнен с мисълта за скъпоценните пенита — като тази вечер, когато пресмятаха каква е цената на въглищата и докога ще им стигнат запасите.

— О, не се мъчи да разпалваш отново огъня, Дан — проговори най-после жената. — Зарий го с пепелта и ще си легнем. Не е хубаво да се седи толкова до късно.

— Нека останем още малко — възрази Даниел, който знаеше, че неговата Дали много обича да седи вечер пред печката, да се люлее в стола си и да плете. — Още е рано. Ще сложа само няколко бучки. Сама виждаш колко мразовита е днешната вечер, а и вали отвратителен студен дъжд.

Дали кимна. Залюля се отново и се вслуша във воя на вятъра, който блъскаше източната стена на къщурката. Дъждът плющеше по капаците на прозорците.

— Скоро ще дойде есента, Дан.

— Да, да, несъмнено! Това е първият източен вятър. И колко е студен! Прониква през всички дрехи и пронизва до кости.

Жена му се полюляваше равномерно, мислите й бяха някъде много далеч. Винаги, когато заговореха за лошото време, тя си спомняше за младия Дани. В окопите, оттатък Канала, сигурно не са имали дори огньове, за да се стоплят. Първата зима мъжете нощували в мръсни землянки и често спели без покрив над главите си. Всеки нормален човек би казал, че никой не може да издържи дълго на този живот. И все пак, когато Дани се връщаше в отпуска, той изглеждаше здрав и бодър и винаги бе весел. Когато майка му го молеше да внимава за себе си, да пази гърлото и гърдите си винаги сухи и топли, той започваше да се смее и да се тупа по коляното — мощен, силен, здрав смях.

— Никоя настинка не може да ме повали, мамичко, след като преживях тази първа зима във Франция — хвалеше се той.

И наистина, той не загина от студ или болест. Картечница, беше написал полковникът му в писмото, което Дали получи един ден и което пазеше грижливо до брачното си свидетелство.

Ох, тази война — война на машините! Всички били пометени от стрелбата: смелите и страхливите, слабите и силните, и с тях нейния Дани. Човек нямаше нужда от смелост, за да умре, защото и страхливците знаеха как се умира. Смелост му трябваше, за да живее — в онази кал, мръсотия и студен ужас, и не само да живее, ами и да опази сърцето и душата си. Това беше смелост. Колко пъти си беше представяла живота на сина си, докато вятърът виеше и от небето се лееше студен дъжд. Това беше станало толкова отдавна, но тя продължаваше да си го представя докато плетеше и се люлееше в стола си — лицево и опако, лицево и опако.

Изведнъж жената спря и се протегна напред. За момент остана неподвижна, после започна отново — да размишлява, да плете и да се люлее. Лицево и опако…

След минута отново прекъсна заниманието си.