— Затова природата ни е дала ръце и крака — изгърмя той. — Крака, за да подкарваме коня напред, и ръце, за да го обуздаваме. За язденето трябват ръце и крака — повтори той.

Херцогът се надигна на седлото и се опита да й даде пример, но тромавият му, силен жребец продължи да се клатушка мирно напред. Ако всичко ставаше според желанието на херцога, той щеше да продължава да язди най-буйните коне, въпреки напредналата си възраст, но цялото му семейство се беше обединило срещу него и, макар и неохотно, той трябваше да се задоволява с кроткия жребец, който и днес го носеше на гърба си. Присила знаеше и това, но кимна и му се усмихна, сякаш тромавият му кон току-що й беше демонстрирал великолепен галоп.

— О, да, дядо, разбирам какво искаш да кажеш — извика тя.

Херцогът се изпъчи гордо. Защото — и това беше истината — той се чувстваше щастлив. Твърде малко бяха нещата, които му доставяха такова дълбоко удовлетворение като компанията на внучка му, и той не можеше да си пожелае нищо по-добро от тази всекидневна разходка на коне през шотландското му имение.

— Виждала ли си някога такова време? Великолепно, нали? Прекрасно! — Той произнесе това с гордото изражение на собственик, сякаш единствено той, херцог Рюдлинг, беше отговорен за ароматния въздух и меката топлина на слънцето.

— Няма нищо по-хубаво от това да бъдеш през цялото лято тук — обяви доволно той. — Цялото лято. А през есента ще се върнем в Йоркшир. И там ще ни бъде много добре, ще видиш.

— Но тази есен заминавам за Швейцария, забрави ли, дядо? Ще бъда много далече, ще уча и ще живея в пансион.

— В Швейцария!

Херцогът изкрещя думата толкова разярено, че понито на Присила се уплаши и отскочи настрана.

— Но, дядо, нали трябва да ходя на училище!

— Глупости! — изгърмя херцогът. — Да изпращат момичетата на училище в чужбина и да ги карат да бърборят на чужди езици като маймуни! Никога не съм могъл да си обясня защо съществуват такива глупави неща като чуждите езици — и защо хората със здрав разум се стараят да ги овладеят и да говорят на тях. Я ме погледни. Английският ми е достатъчен. Никога през живота си не съм казал и една дума на чужд език и както виждаш, справям се отлично и без това. Не е ли вярно?

— Но, дядо, нима желаеш да си остана необразована?

— Необразована! Имаш си достатъчно образование. Цялата тази модерна глупост няма нищо общо с образованието — тази мода да се обучават момичетата на чужди, безполезни езици. Как ще бърбориш на някакъв си език, който е разбираем само за чужденците! Модерни глупости, така ги наричам аз! По мое време възпитанието беше много по-правилно.

— Какво ще рече „правилно“, дядо?

— Момичетата се учеха да управляват домакинството, ето това значи правилно. В моята младост възпитаваха момичетата да изпълняват задълженията си — а основното им задължение беше да се справят с домакинството. Днес обаче тъпчат в главите им само глупости. Пфу — това модерно поколение! Толкова е безсрамно. Възразява на родителите си, няма уважение към старостта, това е то. Ти също ми възразяваш — да знаеш, че от днес нататък ти го забранявам най-строго! Няма да търпя нахалство. Защото ти също си нахална, нали?

— Да, дядо.

— Да? Как така да? И имаш нахалството да ми го казваш в лицето?

— Трябваше, дядо. Ти току-що ми забрани да ти възразявам. Ако бях казала не, това щеше да бъде възражение, нали?

— Хмм…

Херцогът засука триумфално дългия си бял мустак, сякаш беше спечелил важна битка. Погледна внучката си, чиято коса с цвят на лен беше нападала от дръзката жокейска шапчица и се беше разсипала като водопад по крехките рамене, закашля се, подсмръкна и отново засука мустака си. Накрая се усмихна и кимна.

— Ти си едно нахално хлапе — рече той. — Но смятам, че от теб ще излезе нещо. На твоята възраст бях същият. Ти си мое копие и това е чистата истина. Метнала си се на мен — единствената в семейството, която се е метнала на мен. Затова казвам, че от теб ще излезе нещо.

Копитата на конете изтрополяха по павирания двор, а когато едно момче притича да поеме конете и да ги отведе в обора, херцогът се изпъчи недоволно.

— Не, не! Остави юздите! — изкрещя той. — Мразя да държат коня ми, когато слизам от седлото. Мога да се справя и без чужда помощ.

Присила разхлаби колана на седлото и отведе понито си в обора.

Това го накара да изреве с най-любезния си тон:

— Ето така трябва! Момиче, което не знае как се оседлават и хранят коне, просто не бива да язди. Ако сам не знаеш как става, никога не можеш да обясниш на другите как да го правят.

Все още в най-добро настроение, старият мъж и внучката му се запътиха към къщата. Минаха покрай оборите, а когато стигнаха до една ниска каменна постройка, Присила спря. Пред тази постройка бяха площадките за разходка на кучетата Във всяко заградено място кучето скачаше и започваше да лае яростно, когато ги виждаше да минават — само в клетката, определена за красивото трицветно коли, остана тихо. Това куче нито скочи, нито излая, а си остана неподвижно, устремило поглед на юг, загледано в далечината.

Присила посвети вниманието си именно на това куче.

— Какво има пък сега? Какво ти хрумна изведнъж? — попита раздразнено херцогът.

— Виж колито там. Защо е вързано?

Херцогът се сепна и бързо се обърна към кучето. За известно време цареше тишина, после сякаш удари гръм. Гласът му прокънтя с такава сила, че оборите и кучкарниците потрепериха.

— Хайнс! Хайнс! Къде се е скрил този човек? Къде е изчезнал?

— Идвам, идвам — чу се гласът на Хайнс и скоро пазачът се появи от отсрещната страна. — Ето ме, Ваша светлост.

Херцогът се обърна като ужилен.

— Не смейте да се промъквате зад гърба ми! — изрева той. — Защо онова куче е вързано с верига?

— Ох, Ваша светлост, просто трябваше да я вържа. Непрекъснато дращеше и късаше телената мрежа. Десетки пъти съм я кърпил, но тя всеки следобед се захваща отново да я къса. Вие ми заповядахте да внимавам за…

— Никога не съм заповядвал да я връзвате. Нито едно от моите кучета не живее вързано с верига — запомнете това!

— Да, Ваша светлост…

Херцогът се обърна ядосано и за малко не настъпи крака на Присила. Момичето го дръпна за ръкава и го принуди да погледне надолу.

— Дядо, кучето не изглежда добре. Мисля, че има нужда от повече движение. Не можем ли да я разхождаме с нас, когато яздим? Толкова е красива!

Херцогът поклати глава.

— Няма да стане, сърчицето ми. Така няма да влезе във форма.

— Каква форма?

— Нали искам да я покажа на изложбата! Тя е великолепен екземпляр. Ако обаче я пуснем да се движи свободно, козината й ще се сплъсти, а гривата ще се разроши и разбърка. Не бива, разбираш ли?

— Но все пак е нужно да се раздвижва от време на време, не е ли така?

Двамата се обърнаха към кучето, което стоеше непосредствено зад мрежата. Гордо изправено, то гледаше отвъд тях, както кралица гледа поданиците си, толкова по-нискостоящи от нея, че просто не заслужават да им се обръща внимание.

Херцогът потърка брадичка.

— Да, разбира се, малко повече движение ще й се отрази добре. Хайнс!

— Да, Ваша светлост?

— Раздвижете това куче. Погрижете се всеки ден да прави дълга разходка.

— Но тя ще се опита да избяга.

— Ще я водите на каишка, глупако! Вие лично ще излизате с нея. Задачата ви е да я раздвижите. Желая формата й да е безупречна.

— Както желаете, Ваша светлост.

Херцогът и Присила продължиха пътя си към къщата. Хайнс остана загледан след тях, докато ги изгуби от очи. После ядно нахлупи шапката си, избърса устата си с ръка и пристъпи към решетката.

— Значи милостивата госпожа има нужда от движение, така ли! — изсъска той. — Много добре. И аз ще я извеждам на разходка. О, разбира се, че ще я извеждам!

Кучето не реагира, сякаш не беше чуло гласа му. То стоеше в края на опънатата верига и продължаваше да се взира неподвижно в далечината. Още дълго остана така, с поглед, устремен на юг.