— Върви, моля те, върви — подкани го тя. — Спестявах ги за черни дни…

— Но нали трябваше…

— Тихо! — прекъсна го строго жената.

Очите й се отместиха към момчето и Джо разбра, че за първи път от един час родителите му са осъзнали присъствието му. Баща му го погледна, после отмести поглед към парите в ръката на майката и накрая погледна кучето. Изведнъж грабна парите, нахлупи шапката си и се втурна навън. Когато се върна, носеше яйца и малка бутилка бренди, все скъпи и редки неща в тяхното домакинство.

Джо седеше и гледаше. Майка му разби яйцата и ги смеси с брендито. Баща му приклекна пред кучето и започна да му дава с лъжичка от сместа. След няколко напразни опита майката изфуча сърдито. Взе лъжичката от ръката на бащата, сложи главата на кучето в скута си, разтвори челюстите и изля малко от течността в устата му. При това масажираше съвсем леко гърлото на животното — отново и отново, докато кучето най-после преглътна.

— А — а-а-х!

Този дълъг, тържествуващ вик излезе от устата на баща му. Огънят в печката позлатяваше косата на майка му, която продължаваше да седи на килима и да подкрепя главата на Ласи, да масажира гърлото й с леки, нежни движения и да я успокоява с меки гърлени звуци.

Джо не помнеше какво се случи по-нататък, остана му само някакво смътно усещане, че са го отнесли в леглото в необичайно късен час.

Когато на сутринта слезе долу, баща му седеше на стола си, майка му отново беше коленичила на килима, огънят пращеше весело. Кучето, увито в няколко одеяла, не помръдваше.

— Тя… мъртва ли е? — попита задавено Джо.

Майка му направи опит да се усмихне.

— Тихо — прошепна тя. — Ласи спи. А аз би трябвало да ви направя закуска, но съм напълно изтощена. Само да можех да изпия чаша силен чай…

Тази сутрин — колкото и невероятно да изглеждаше — баща му стана и приготви закуската. Възвари водата и заля чая, наряза хляб. А майка му седеше в люлеещия се стол и чакаше да й поднесат чай.

Същата вечер, когато Джо се върна от училище, Ласи още лежеше там, където я беше оставил сутринта. Много му се искаше да седне до нея и да я помилва, но знаеше, че болните кучета е най-добре да се оставят на спокойствие. Цяла вечер седя до печката, без да откъсва поглед от Ласи, която лежеше неподвижно и слабото дишане беше единственият знак, че е жива. Не му се лягаше, но майката настоя.

— Не се тревожи, вече нищо не може да й се случи — произнесе укорно тя. — Хайде, лягай си. Спокойно, вече нищо не може да й се случи.

— Сигурна ли си, че ще се оправи, мамо?

— Нали виждаш! Не изглежда по-зле.

— Все пак сигурна ли си, че ще се оправи?

Жената въздъхна нетърпеливо.

— Разбира се, че съм сигурна. А сега си иди в стаята и заспивай.

Джо си легна, изпълнен с доверие към родителите си.

Това беше първият ден, а ето какво се случи след около седмица: Джо се върна от училище и се затича право към камината и Ласи, която все още лежеше там, направи леко движение, което трябваше да бъде приветствено размахване на опашка.

След още няколко дни, докато майката на Джо приготвяше млякото, Ласи се размърда и макар че се олюляваше успя да се изправи на крака. Когато поставиха купата пред муцуната й, тя сведе глава и започна да се храни сама, а хлътналите й хълбоци трепереха.

А накрая дойде и денят, когато Джо за първи път се сети, че неговото куче — въпреки всичко — няма право да остане в дома им. Къщата отново се огласи от протести и караници, отново майка му извика ядосано:

— Никога ли няма да настъпи мир в тази къща?

Дълго, след като Джо си легна, в кухнята се чуваха гласове — ясният глас на майка му ту се извисяваше, ту стихваше до шепот, а гласът на бащата оставаше все същият, равен и упорит:

— Даже ако се съгласи да ни я продаде, откъде ще взема пари да я платя? Откъде ще намеря пари? Знаеш, че няма да съберем толкова.

Бащата на Джо Караклоу беше изградил живота си според прости, ясни принципи. Когато имаше работа, мъжът трябваше да работи с всички сили и да получава съответното възнаграждение. Когато отглеждаше куче, трябваше да го прави колкото се може по-добре. Когато имаше жена и деца, трябваше да се грижи за тях колкото се може по-добре.

Този безработен миньор никога не прибягваше до лъжи, за да се измъкне от някоя неприятна ситуация. Като повечето прости хора той виждаше нещата в черно и бяло. Да се лъже, да се мами и краде — това беше нередно, а и той не умееше да върши такива неща. Основните принципи на живота му никога не се променяха:

— Честният си остава честен — казваше обикновено той.

Беше му станало навик да се изразява така.

— Почтеният си е почтен. — Или: — Измамата си е измама.

Случаят с Ласи обаче не се побираше в тези прости и ясни принципи. Той беше продал кучето, бе взел парите и ги беше изхарчил. Следователно Ласи вече не беше негова и този факт не можеше да се промени, колкото и да го обсъждаха.

Но имаше и нещо друго — той имаше семейство и трябваше да живее с него. А когато една жена започне да спори, тогава…

На следващата сутрин, когато Джо слезе за закуска, баща му се покашля и заговори така, сякаш повтаряше наизустена през нощта реч, докато майка му бъркаше овесената каша, здраво стиснала устни.

— Джо, момчето ми, ние решихме — искам да кажа, майка ти и аз — да оставим Ласи тук, докато се възстанови напълно. Това е правилно решение, защото съм твърдо убеден и вярвам, че никой няма да се грижи за нея по-добре от нас. Това е почтено. Но когато се оправи, тогава… Не ни мъчи, момче! Има достатъчно други неща, които ни създават грижи. Затова не ни мъчи повече, приеми положението като мъж… и бъди доволен, че ще бъде с теб поне известно време.

За Джо Караклоу понятието „известно време“ означаваше върволица от дни, които преминават с жестока бързина и свършват, преди да си се усетил. И ето че една сутрин, когато Джо Караклоу тръгна на училище, откъм улицата долетя мощен, гръмовит глас. Момчето се обърна като ужилено и видя в спрелия наблизо автомобил един представителен стар господин и едно момиче, чиято буйна коса с цвят на лен беше нападала по раменете. Старият мъж с рошави бели мустаци размаха огромния си бастун, сякаш заплашваше с него колата, шофьора и целия свят, и изкрещя:

— Здравей, момче, здравей! Да, на теб говоря, малкия! Дженкинс, спрете за момент това вонящо чудовище! Ей, Дженкинс! Ей! Нито един разумен човек не е в състояние да си обясни защо престанахме да използваме коне. Страната загива, това е то! Ела тук, момче! Ела тук, чуваш ли!

За миг Джо помисли да избяга — да направи нещо отчаяно, за да се отърве от всички онези неща, които толкова го плашеха. Помоли се да стане някакво чудо, което да го избави от неизбежния разговор. Ала във вените на Джо течеше кръвта на мъже, които мислят бавно, вкопчени в прости идеи, понасят търпеливо несгодите на живота и никога не бягат просто ей така. Затова и Джо остана на тротоара, тих и замислен, а като си припомни добрите маниери, на които го беше учила майка му, отговори:

— Да, господине?

— Ти си синът на… онзи там, как се казваше, нали?

Джо погледна момичето. Беше го виждал много отдавна, когато отиде да затвори Ласи в кучкарника на херцога. Лицето й днес не беше румено като неговото, а изглеждаше много бледо. На слабата ръка, с която се беше уловила за колата, ясно изпъкваха сини вени. Джо си помисли, че малко коледен пудинг би й се отразил добре.

Момичето също го гледаше. Някакво неопределено чувство го накара да изправи гордо глава.

— Баща ми е Сам Караклоу — отговори твърдо той.

— Знам, знам — изгърмя нетърпеливо старият мъж. — Никога не забравям имена. Никога! Познавах всеки човек в това село. Сега обаче сте станали твърде много — младото поколение се плоди като скакалците. Но мога да се закълна, че всички заедно не струват колкото един-единствен от старите. Цялото днешно общество не струва. Да, младото поколение…