Той спря, защото момичето до него го подръпна за ръкава.

— Какво има? Хм? О, да. Точно за това щях да заговоря. Къде е баща ти, момче? В къщи ли си е?

— Не, господине.

— А къде е?

— Отиде в Алърби, господине.

— В Алърби ли? Какво ще търси там?

— Един колега казал няколко добри думи за него на шефовете на строежа и татко отиде да види дали няма да му дадат някаква работа.

— О, да… да, естествено. Кога ще се върне?

— Не знам, господине. Мисля, че за чая.

— Говори по-високо! Значи, няма да се върне преди чая? По дяволите! Е, тогава ще мина отново към пет. Кажи му да си стои вкъщи и че желая да говоря с него. Много е важно. Кажи му да ме чака.

След миг колата се скри зад завоя и Джо забърза към училище. Утрото се влачеше едва-едва. Минутите в класната стая пълзяха, а часовете минаваха непоносимо бавно. Джо имаше само едно желание — най-после да стане обед. Когато мъчителните часове се изнизаха, той хукна към къщи и се втурна задъхано в стаята.

— Мамо, мамо!

— За Бога, Джо, не блъскай така вратата! Затвори я внимателно. Човек може да си помисли, че си израсъл в обор. Какво е станало?

— Мамо, той ще дойде да си вземе Ласи!

— Кой ще дойде?

— Той, херцогът… Ще дойде и…

— Херцогът ли? Откъде, за Бога, може да знае, че тя…

— Не знам. Тази сутрин ме спря на излизане оттук. Каза, че ще дойде за чая…

— Ще дойде тук? Сигурен ли си?

— Да! Каза, че ще намине към пет. О, мамо, моля те…

— Млъкни, Джо! Не започвай пак. Забранявам ти!

— Мамо, трябва да ме чуеш, моля те!

— Ти не разбра ли? Казах ти…

— Не, мамо. Помогни ми, моля те!

Жената погледна сина си и от гърлото й се изтръгна дълбока въздишка, в която се смесваха нетърпение и огорчение. После отчаяно вдигна ръце.

— Ох! Велики Боже! Никога ли няма да настъпи мир в тази къща? Никога ли?

Тя се отпусна на стола си и сведе глава към пода. Момчето пристъпи към нея и докосна ръката й.

— Мамо, направи нещо, моля те — прошепна то. — Не можем ли да я скрием? Той ще дойде в пет. Поръча ми да кажа на татко, че ще дойде в пет. О, мамо…

— Не, Джо. Татко ти няма…

— Защо не го помолиш? Моля те, мамо, моля те, поговори с него…

— Джо! — прекъсна го сърдито майката. После гласът й отново стана търпелив. — Не, Джо, няма смисъл. Престани да се молиш. Баща ти не иска да лъже. Трябва да уважаваме това. Каквото и да се случи, той няма да лъже, никога.

— Само един-единствен път, мамо!

Жената поклати тъжно глава, седна до огъня и се загледа в пламъците. Синът й направи още една крачка към нея и докосна голата й ръка.

— Моля те, мамо. Само този път. Една малка лъжа няма да му навреди. Аз ще му се отблагодаря, вярвай ми. Непременно ще го направя!

Джо говореше без да спира.

— Ще се отблагодаря и на двама ви. Като порасна, ще си потърся работа. Ще спечеля много пари. Ще му купя всичко, каквото иска — и на теб, разбира се. Ще купя и на двама ви най-хубавите неща, само ако ти… Моля те, мамо, моля те!

И изведнъж, за първи път в това тъжно време, Джо Караклоу се почувства дете. Момчешката грубост изчезна, сълзи задавиха гласа му. Майката чу хълцането, потупа го по ръката, но не го погледна. Изглежда, бе почерпила мъдрост от магията на огъня, защото заговори бавно:

— Не, не, Джо — успокои го меко тя. — Не бива да избухваш така. Трябва да се научиш, че в живота не е редно да се стремиш към нещо с такава сила, с каквато ти сега желаеш Ласи. Това не води до нищо добро.

При тези думи тя усети как ръката на сина й трепери от нетърпение. Гласът му прозвуча високо и ясно:

— Ти не разбираш, мамо. Ти просто не разбираш. Не аз искам да я имам. Тя е тази, която иска да остане при нас. Тя не може да живее без нас. Затова е изминала целия този дълъг път. Тя не иска да стои при други хора, само при нас.

Най-после госпожа Караклоу вдигна очи към момчето си. Погледна го право в лицето — то беше изкривено от плача, сълзите все още се стичаха по бузите му. Макар че не беше съумял да се овладее и се държеше като дете, в този момент й се струваше по-възрастен от всякога. Сякаш времето беше направило огромен скок и тя видя в своя собствен син бъдещия мъж.

Майката гледаше момчето си. Устните й бяха стиснати в тънка линия. След малко се изправи.

— Ела да хапнеш, Джо. После се върни в училище и бъди спокоен. Аз ще поговоря с баща ти.

Майката изправи глава, гласът й звучеше решително.

— Да, непременно ще поговоря с господин Самюъл Караклоу. Веднага щом се върне. Обещавам ти.

В пет часа на същия следобед херцог Рюдлинг слезе от колата си пред градинската врата, ругаещ, мърморещ и в лошо настроение както винаги. А зад вратата стоеше едно едро момче, разкрачило крака, сякаш искаше да му препречи пътя.

— Е, какво, моето момче? Предаде ли поръчката?

— Върви си! — отговори възбудено момчето. — Върви си! Твоето куче не е при нас!

За първи път в живота си херцогът отстъпи назад. В погледа му се четеше истинско слисване.

— По дяволите, Присила — процеди през зъби той. — Това момче не е на себе си. То… то наистина не е на себе си!

— Кучето ти не е при нас. Махай се — продължи енергично момчето и от възбуда премина изцяло на йоркширския диалект.

— Какво говори той? — попита Присила.

— Казва, че кучето ми не било тук. По дяволите, Присила, да не си оглушала? Казват, че аз съм глух, но те уверявам, че го разбирам много добре. Кажи момчето ми, кое от моите кучета не е тук?

Херцогът също заговори на йоркширски диалект, който употребяваше винаги в общуването си с хората от селото. Навик, който срещаше неодобрението на повечето му роднини.

— Хайде, момче, говори! Какво чакаш? Кое от кучетата ми не е тук?

Той пристъпи отново напред и размаха заплашително дебелия си бастун. Джо Караклоу се сви и се отдръпна. Големият стар мъж го плашеше, но момчето нямаше никакво намерение да му позволи да влезе.

— Нито едно от кучетата ти не е тук! — изкрещя грубо той.

Херцогът обаче продължи пътя си. Отчаянието накара Джо да заговори като трескав.

— Не е тук. Не може да бъде тук. Никое куче не би могло да направи това. Никое куче не би могло да измине този дълъг път. Това не е Ласи, това е друго куче, което прилича на нея.

— Майчице мила — изпухтя херцогът. — Не вярвам на ушите си. Къде е баща ти, момче?

Джо поклати глава и лицето му посърна. Вратата на къщичката зад него се отвори, прозвуча гласът на майка му.

— Ако търсите Сам Караклоу, той е в навеса отзад и е прекарал там целия следобед.

— Какво говори това момче? Кое от моите кучета е тук?

— Няма такова нещо. Лъжете се — отговори жената.

— Аз ли се лъжа? — изкрещя херцогът.

— Да. Той не е казал, че едно от кучетата ви е тук. Каза, че не е тук.

— Дявол да го вземе! — изрева херцогът. — Не извъртайте думите ми. — Той изгледа жената с присвити очи и направи още една крачка напред. — Добре, щом е казал, че едно от моите кучета не е тук, ще имате ли добрината да ми съобщите кое точно е кучето, което не е тук. Е? — попита тържествуващо той. — Защо не ми отговаряте?

Джо погледна майка си и видя как тя преглътна, а после се огледа, сякаш търсеше помощ. Устните й бяха здраво стиснати. Херцогът чакаше отговор и гледаше страшно изпод гъстите си вежди. Ала преди госпожа Караклоу да отговори — истина или лъжа — резето скръцна и прозвуча висок и ясен гласът на Сам Караклоу:

— Давам ви честната си дума, че това е единственото куче, което имаме. А сега ми кажете, прилича ли на някое от вашите?

Джо се обърна и застина смаяно, когато видя кучето, застанало до баща му.

Сам Караклоу, йоркширецът, който знаеше всичко за отглеждането на кучетата, пристъпваше към тях, а по петите го следваше едно коли — много малко бяха хората, които можеха да се похвалят, че са виждали нещо подобно, а със сигурност не биха искали да го видят още веднъж. Кучето последва стопанина си и послушно седна зад него, което показваше дълга и добра дресировка. Точно така постъпваше и Ласи. Но това куче — беше просто смешно да го сравниш с Ласи, дори и само за миг!