Роули, който я наблюдаваше скритом от колата си, кимна с глава.

— Красиво куче и добре възпитано — отбеляза той. — Това ме радва, малка приятелко. Е, ще видим по-нататък…

Той продължи пътя си пеш и отново запя старата песен, но продължи да размахва дроба в ръката си, за да остави във въздуха подире си широка, силна и примамлива следа.

Без да се колебае, Ласи се втурна след миризмата на отдавна мечтаната храна.

Когато остави моста зад себе си, първото й желание беше да изостави шосето и да продължи пътя си през полята. Ала не можа да се откъсне от миризмата на храна. Затича в тръс, прескочи канавката и продължи пътя си успоредно с колата.

Роули Палмър помилва своята Туутс и весело каза:

— Не ти ли се иска да си имаш другарче? Е, ще видим какво ще излезе от тази работа.

Роули Палмър продължи пътя си, без да спира. Само понякога обръщаше глава и винаги виждаше красивото коли да тича по полето почти успоредно с колата му. Веднъж го загуби от поглед в продължение на доста време, но след това то се появи отново, следвайки миризмата на месото. Всеки път, когато се явяваше в полезрението му, то беше малко по-близо до колата и до мъжа, който се държеше така, сякаш изобщо не забелязваше присъствието му.

Така беше през цялата сутрин. Колата пътуваше през равнинна пуста местност. Когато слънцето се изкачи високо в небето, Роули подкара колата към края на шосето и видя как кучето спря на няколко метра зад него.

— Време за ядене, Туутс — обяви той.

После извади малкия си мангал и разпали огън. Сложи водата да ври и си приготви чай. Стопли си в тенджерката готова супа, наряза дроба на парченца и ги сложи в една чинийка за Туутс. Започна да се храни, като през цялото време наблюдаваше кучето, което колебливо се приближаваше. После нахрани и Туутс, и то така, че другото куче да го вижда. Скоро колито дойде само на два метра от тях и Роули можеше да види, че следи с очи всяко негово движение.

Туутс залая пронизително, веднъж, два пъти, но Роули строго й заповяда да мълчи.

Когато свърши с обяда, бавно се изправи.

— Е, ние също знаем няколко трика, нали така, Туутс? Сега ще видим ще яде ли или не.

Той извади от запасите си една чиния, напълни я с парченца дроб и тръгна към колито с такава увереност, сякаш го хранеше всеки ден. Застана пред Ласи и сложи чинията на земята.

— Това е обядът ти — проговори високо и ясно той. — Нахрани се добре!

Ласи го проследи с поглед чак до колата. После, тъй като той не даваше вид, че я наблюдава, се надигна и бавно пристъпи към чинията.

Кучето не бива да яде нищо, което се търкаля по земята!

Но това тук беше нещо друго. Тази храна не беше изхвърлена. Тя беше поставена в чиния, значи имаше разлика. Когато човекът поставяше пред нея чиния или някакъв друг съд, това означаваше, че й е позволено да се храни без страх. Означаваше още, че в храната няма огнени зрънца.

Ласи сведе глава и предпазливо подуши черния дроб. После вдигна едно парченце с предните си зъби и жадно го задъвка. Радостта, че най-после има пред себе си истинска храна, я накара да забрави всичко друго и тя се нахвърли лакомо върху парченцата дроб. Изпразни чинията и дори я облиза. После приседна на задните си крака и погледна мъжа, сякаш искаше да каже:

— Това беше чудесно предястие, но какво ще кажеш за едно истинско ядене?

Роули поклати глава и отговори с висок глас:

— О, не! Ако искаш още, ще дойдеш с нас. Не ти ли казах, че познавам отлично кучетата, Туутс? Ако хвърлиш месото на пътя, няма да стане нищо. Някой те е възпитал много добре, мила госпожице коли. Сложих дробчетата в чиния — ето къде беше тайната! И тя си похапна добре. Хайде, да вървим, чака ни още много път!

Той отвърза торбата с овес и я окачи под колата. Изсипа жарта от мангала и грижливо я стъпка. Без да бърза, прибра съдовете и остатъците от обяда. През цялото време наблюдаваше колито с ъгълчетата на очите си. Ласи седеше и чакаше, сякаш искаше да провери дали чудото с великолепния обяд няма да се повтори. Най-после Роули Палмър продължи пътя си. Огледа се и изръмжа доволно, защото кучето беше тръгнало с него. Вече не тичаше през полето, а непосредствено зад колата. Не се приближаваше до него, но Роули не искаше да настоява. Знаеше много добре, че всичко идва с времето си.

Минаха няколко дни, а Ласи продължаваше да следва колата на Роули Палмър. Както обикновено, тичаше зад задните колела, без много-много да се приближава. Роули се опита да й обясни, че трябва да тича под колата зад края на оста, но Ласи не го послуша.

Освен това не можеше да свикне с шума и крясъците, когато влизаха в селата. Все пак се примиряваше, защото знаеше, че няма да трае дълго. Чувстваше се доволна докато Роули вървеше на юг. Веднъж, на един разклон, търговецът насочи колата си на изток. Скоро инстинктът му подсказа, че част от семейството липсва. Когато погледна назад, видя Ласи да седи насред кръстовището.

Повика я няколко пъти и тя всеки път ставаше и тръгваше към него, след малко обаче правеше завой, връщаше се на кръстовището и сядаше в праха.

Най-после му омръзна да я вика и реши да отстъпи. Качи се на капрата, обърна Бес и тръгна по пътя на юг.

— Е, добре, щом искаш, ще минем през Годси вместо през Менслип — промърмори добродушно той.

По-късно обаче обясни на Туутс:

— Виждаш ли колко безпомощен е мъжът сред толкова жени! Ти и Бес и Нейно величество. Какво може да стори горкичкият мъж срещу три жени? Бес иска да се връщаме на север, защото там е родината й. Нейно величество настоява да продължи на юг — сигурно за да прекара зимата на Ривиерата. А ти — само ти си доволна, защото си при Роули Палмър. Да, Туутс, ти си единствената, която ме обича заради самия мене!

А малкото куче размаха опашката си, която не беше нито къдрава, нито права, нито с къси косми, нито разкошна и дълга.

Хубаво беше да се движат така по самотните пътища на Северна Англия, далече от главните магистрали, където фучаха тежко натоварени камиони и леки коли, от които Роули с право се отвращаваше.

Докато оставяха зад себе си километър след километър, Роули не преставаше да пее.

— Е, Ваше величество? Не е ли време ние, обикновените хора, да се занимаем с обикновените си дела?

Роули отправи тези думи към Ласи, която тичаше зад колата. Тя продължи пътя си, без да дава вид, че е чула.

— О, разбира се, знам, Ваше величество — продължи почтително Роули. — Вашите кралски уши са възмутени, че ги занимаваме с такива неприятни неща като парите, но ние, малките хорица, трябва да живеем. Затова, ако Ваше величество няма нищо против, ние с Туутс ще спечелим малко пари.

Роули беше възхитен от великолепното си хрумване. Вдигна шапката си и се поклони. После се зае с подготовката за влизане в селото. Извади голямото гърне и грабна дебелата тояга. Забарабани с все сила докато колата наближаваше първите къщи.

Ударите по гърнето отекнаха като звън на камбана. Роули издигна глас:

Жените наизскачаха от къщите си и Роули се поклони тържествено в отговор на поздравите им. Спря колата в центъра на селото. Домакините се събраха около него, започнаха да опипват грънците, да се пазарят и да се шегуват с цените.

— Толкова са здрави, нищо не е в състояние да ги разбие! — хвалеше стоката си Роули.

— Ами, гърнето, дето го купих миналата година, се счупи само след месец — провикна се една жена.

— Е, добра жено, все някога трябва да се счупи, нали? — отзова се Роули и очите му се смееха. — Ако ги правех абсолютно нечупливи, нямаше да имате нужда от нови съдове и много скоро щеше да ми се наложи да прекъсна пътуванията си.