Все пак той постигна много с търпеливо масажиране и безкрайни упражнения на мускулите и скоро куцането стана толкова незабележимо, че само най-опитният куче гледач би могъл да забележи лекото влачене на крака при тичане. В очите на повечето хора Ласи отново беше най-красивото куче коли.

Всеки делничен ден, малко преди четири часа, продавачите в магазините хвърляха поглед навън, виждаха гордото куче да тича с високо вдигната глава надолу по улицата и казваха:

— Човек може да си свери часовника по Ласи.

След известно време се появяваше Джо Караклоу, приключил с училището, който се прибираше вкъщи със своето куче.

И все пак, обещанието, което Джо даде на херцога, че кучето ще го чака всеки ден пред училището, се оказа неизпълнимо. Дойде време, когато Ласи престана да се появява пред вратата. Странно, но Джо изобщо не се разтревожи. Той изглеждаше напълно доволен от света и всеки ден хукваше към къщи сам и усмихнат.

В един такъв ден, подсвирквайки си весело, момчето вървеше по настлания с чакъл път в имението на херцога. Тогава видя момичето.

Първото чувство, което изпита, беше съжаление. Присила по нищо не приличаше на здравите, едри и силни момичета от селото.

— Здрасти — поздрави той.

— Здравей — отговори момичето.

Нямаше какво повече да си кажат, но Джо въпреки това спря.

— Дълго ме нямаше — продължи Присила. — Бях на училище.

— Така ли?

— Да. Сега обаче имаме ваканция.

Джо се замисли дълбоко.

— Нашата ваканция започва едва след седмица — обяви след сериозен размисъл той.

Настана нова пауза, после момичето попита:

— Как е Ласи?

Джо се усмихна толкова широко, че сърцето й се стопли. Той се огледа, сякаш искаше да се увери, че никой не ги чува.

— Ела да видиш — прошепна най-после той, сякаш й оказваше огромно благоволение.

След това тръгна напред към къщичката, където зад високата стена цъфтяха големи, пъстри рози. Отвори вратата и извика:

— Мамо! Искам да й ги покажа.

— Заповядайте, госпожице — отзова се веднага майката и бързо изтри от масата няколко несъществуващи трохички.

Джо отведе момичето в хладната стая за пране, където цареше здрач. В един ъгъл беше поставен широк, нисък кош. В коша лежеше Ласи, а около нея се бяха натъркаляли седем безформени пухкави кученца и спяха.

— Ето, виждаш ли — обясни гордо Джо. — Държим я тук, защото е нещастна в кучкарника. Тя си е домашно куче, нашата Ласи.

Момичето клекна пред коша и докосна с пръст една от рунтавите топчици. Малкото същество издаде писклив, сънен звук.

— Сигурно са още слепи? — попита Присила и двамата се засмяха.

Джо стана разговорлив.

— Разбира се, че не. Проглеждат, когато навършат десет дни. А тези станаха на три седмици. Вече обикалят наоколо — макар че най-приятно им е да си спят.

Когато Ласи вдигна глава, момчето се усмихна и нежно я помилва.

— Ти познаваш добре живота на кучетата, нали? — попита с възхищение момичето.

— Ами, тя веднъж вече си роди малки — отговори скромно Джо. — И помня как беше тогава. Като че старото време се е върнало, нали, Ласи?

Джо приклекна и погледна любимото си куче. Наистина беше като в доброто старо време. Често беше мислил за това през последните седмици.

След като се сбогува учтиво с момичето и го покани пак да дойде при кученцата, Джо продължи да размишлява за старите времена. Животът ни задава толкова загадки — и той имаше чувството, че е на път да разреши някои от тях.

Отново живееха както преди. Разбира се, в друга къща, но много неща бяха както преди година или две — толкова много дреболии му напомняха за тогава.

Например, когато сутрин посинеше кашата си с препълнена лъжица захар, майка му не се сърдеше, нито започваше да му се кара както по-рано:

— Не прекалявай, млади човече! Захарта струва много пари!

Или когато се връщаше у дома, нагълтал се със суровия йоркширски въздух, и заявяваше, че умира от глад, по лицето на майка му вече не се изписваше скрит страх; не, тя дори се засмиваше и по своя грубичък начин се провикваше:

— Майчице, наистина не знам как ще те изхраня! Къде побираш всичкото това ядене?

Докато казваше това, в гласа й звучеше гордост за сина и огромния му апетит и това беше също като в старите времена.

Възрастните вече не преставаха да разговарят, когато той влизаше, нито пък чуваше сърдитите им гласове до късно през нощта, дълго след като си беше легнал. Баща му не се връщаше вкъщи потиснат и мълчалив, а когато сядаше пред камината, никога не се заглеждаше мрачно в огъня.

Вместо това госпожа Караклоу скачаше забързано от мястото си веднага щом чуеше стъпките му по чакъла и извикваше:

— Бързо на масата, татко си идва! Внимавай, че ще ви поднеса нещо горещо.

После хукваше към печката, подреждаше по масата димящи тенджери и купи, сякаш най-важното нещо на света беше да приготви всичко в краткия промеждутък между първия звук на стъпките му и отварянето на вратата.

После се изправяше насред стаята, опираше ръце на хълбоците си и се провикваше:

— Измий се бързо, Сам! Тази вечер имаме агнешка глава и кнедли — а те не могат да чакат!

Така ставаше всеки път — също като в старите времена.

Баща му сядаше на масата, навеждаше се над яденето, после вдигаше глава и казваше например следното:

— Е, как е днес нашият Джо? Знаеше ли си урока в училище?

И по-рано беше така, но после всичко се промени. А сега беше отново както преди. Къде ли се криеше причината за тази промяна?

Докато вечеряше, Джо не преставаше да размишлява над този въпрос. След като се нахраниха, Ласи влезе гордо-гордо в стаята, Джо се излегна на килима пред камината, започна да я милва и реши, че е намерил отговора на своя въпрос.

Ласи! Разбира се. Само тя беше причината. Животът им беше в пълен ред, докато тя си беше в къщи. Когато я продадоха и отведоха далеч, всичко се обърка. А сега, когато тя се върна, животът им отново тръгна добре и всички бяха много щастливи.

„Тя се върна и заедно с нея се върна и щастието — размишляваше Джо. — Тя го направи. Тя се върна и ни донесе щастие.“

Той зарови лице в гъстата грива и зашепна нежни думи. Ласи въздъхна доволно.

След малко се обади майка му:

— Ей, Джо, какво сте се разположили на килима! Ще го направите само косми! И защо си толкова тих тази вечер?

Джо се усмихна на себе си и продължи да шепне в козината на кучето:

— Ти винаги се връщаш, нали, Ласи? Такава си ти, знам. Да, такава си ти. Ти ни донесе щастие. Защото винаги се връщаш. Ти си моята вярна Ласи. Ти си нашата Ласи.

Сега вече майка му се разсърди сериозно.

— Разбра ли ме, Джо? Не я гали толкова. Не бива така, точно сега, когато има толкова грижи около малките. Би трябвало да знаеш по-добре какво трябва и какво не!

Джо се отмести от огъня и отново помилва доволната Ласи. След малко вдигна глава със сериозна физиономия.

— Татко, знаеш ли, че усещам ребрата й — проговори той.

Баща му обърна стола си към камината и със задоволство протегна крака към огъня. Запали с бавни движения лулата си и на лицето му грейна усмивка.

— Не мислиш ли, че изглежда малко изтощена, татко? — продължи загрижено Джо. — Смятам, че малко повече месо и по-малко мляко ще й се отразят добре.

— Така ли мислиш? — попита подигравателно майката докато подреждаше току-що измитите, вдигащи пара съдове. — Вярно ли чух? Значи смяташ, че малко повече месо ще й се отрази добре? Разбира се, ти нямаше да бъдеш истински Караклоу — и разбира се, истински йоркширец — ако не си въобразяваше, че разбираш от отглеждане на кучета повече, отколкото от бъркане на яйца. Да знаете, понякога почвам да мисля, че много хора от селото държат повече на кучетата си, отколкото на собствените си деца. Когато малките пораснат, Ласи ще се махне оттук и ще иде да живее, където й е мястото. И тогава няма да позволя в къщата ми да стъпи друго куче…