Алберт — несъмнено по поръчка на Еси — се бе погрижил обстановката да заслепява с лукс и за целта бе създал цяла бална зала. Подобно нещо щеше да струва най-малко милион долара в света на телесните. Двамата с Еси никога не сме притежавали подобен дом, но винаги сме се възхищавали на високите до тавана камини, украсените с трофеи стени, скритите зад тежките пердета прозорци, зад които белеят планински върхове, и на удобните фотьойли и дивани край отрупани с цветя масички. На една от тях имаше малък фонтан, от който бликаше искрящо шампанско. А до прозореца бе поставен бюфет със студени закуски, където двама сервитьори, издокарани с бели смокинги, стояха на пост край стройните кули от порцеланови чинии. Видях пълнена пуйка, пушена сьомга, ананаси и какво ли още не.

Еси плесна с ръце и диригентът на малкия оркестър, разположен върху пиедестал в дъното на залата, кимна, след това даде знак с пръчицата си и помещението се изпълни с нежна, носталгична музика, която толкова са обичали нашите предци.

— Първо ще ядем или първо ще танцуваме? — попита ме Еси.

— А ти как мислиш? — попитах я аз, придавайки ниски, мъжествени оттенъци на гласа си.

— Мисля, че първо ще хапнем, миличък Робин. Но не забравяй после да ме поканиш на танц!

Докато се наслаждавахме на хайвера, ръжения хляб и останалите деликатеси, Алберт махна великодушно на оркестъра да си отдъхне, качи се на подиума и пое с обиграни пръсти цигулката. Първо изпълни кратка пиеса от Бах, после нещо от Крейслер19 и когато членовете на оркестъра се завърнаха по местата си, приключи с няколко струнни квартета на Бетовен.

Вероятно си давате сметка, че нито един от музикантите не е „реален“ и че те са само програми, далеч по-ограничени във възможностите си от Алберт и естествено доста по-съвършени от околните мебели. Същото можеше да се каже за чудесната храна и обстановката. Което не пречеше да доставят удоволствие все едно, че си бяха съвсем истински. Задушените лукчета и пушената сьомга оставяха същия приятен вкус в устата, а „неистинският“ алкохол в симулираното шампанско стимулираше сетивата ми точно колкото се очакваше в действителност. Танците, пийването и хапването оказваха своето положително въздействие и за своя изненада, почувствах в мен пробуждаща се възбуда. И когато двамата с Еси се понесохме по лъскавия паркетен под и тя допря нежната си буза до моята, усетих — по тръпките, които преминаваха по тялото й, — че тя се чувства по същия начин.

Докато я отвеждах към горния етаж, където — не се съмнявах — се бе погрижила да има спалня — зърнах Алберт, който ни махаше с ръка. Двамата с генерал Касата разговаряха край пламтящата камина и кой знае защо ми се струваше, че тъкмо аз бях тема на тяхната дискусия.

Животът и всичко, което ме обкръжава, било симулирано? Какво от това? Нали всеки път, когато прегръщах моята любима, аз наистина чувствах, че сърцето ми тупти. Усещах топлината на нейното тяло и обичта, която я изпълва.

— Скъпа моя Еси — прошепнах в ухото й. — Ти си наистина страхотна програмистка.

— Нямаше да се справя толкова добре без теб — отвърна тя и се прозя сънливо, отпуснала глава на сатенената възглавница. (Понякога дори ние спим. Не е задължително. Но също така не е задължително да се храним, любим и прочее. Все част от удоволствията, на които сме привикнали от времето, когато сме били телесни.)

— Това легло ми е смътно познато, скъпа — рекох аз.

Тя се изкиска.

— Да, много хубаво легло.

Сетих се, че беше съвсем точно — и дори малко подобрено копие — на анизокинетичното легло, което притежавахме в Ротердам преди толкова много години.

Но не за това исках да поговорим в този момент.

— Скъпа? Мислиш ли, че в мен са били само двама от Враговете? В онази стая в Таити?

Еси се завъртя, подпря се на лакът и ме погледна отблизо.

— Няма начин да го знаем със сигурност, нали? Алберт казва, че е възможно да притежават колективен разум. Ако е така, тогава вероятно си видял малки отделни елементи от цялото и в такъв случай броят им няма никакво значение.

— О, Господи!

Еси въздъхна и се претърколи. Зад плътно затворената врата долиташе музика, чуваха се приглушени гласове, оркестърът свиреше рок, старо парче, вероятно по поръчка на генерал Касата. Тя се изправи, гола, както в онзи първи ден, когато се любихме, и щракна с пръсти да се запалят светлините.

— Все още си малко потиснат, Робин — произнесе с тих глас.

— Май си права.

— Искаш ли да го обсъдим?

— Искам… да бъдем щастливи. Защо, по дяволите, животът е толкова трудно нещо?

Еси се наведе и докосна с устни челото ми.

— Разбрах — тя не добави нищо повече.

— Истината е, че въобще не разбирам какво става.

— Ако мислиш, че някой разбира, лъжеш се.

— Може и така да е. Но това ми пречи да бъда щастлив.

— Скъпи, Робин — рече тя, завъртя се и спусна крачета от леглото. — Струва ми се, че това продължително пътуване ти действа зле на нервите.

— Но нямам друг избор, нали? Ей това ме вбесява — че нямам избор.

— Ах! — кимна доволно тя. — Стигнахме до същината на нещата. Хайде, продължавай. Разкрий се пред мен. Кажи ми какво ти има. Кажи си всичко.

— О, добре! — изстенах аз. — Знаеш ли какво — задаваш много глупави въпроси. Искам да кажа, ти си ми най-скъпа от всичко на света и аз те обожавам, но, за Бога, Еси, как можеш да ме питаш подобно нещо? Какво ми имало? Имаш предвид — извън факта, че съществуването на вселената е поставено под въпрос, че съвсем наскоро умрях за втори път и че не е изключено скоро да го направя отново, но този път завинаги, защото трябва да се срещна със същества, които въобще не искам да виждам, защото имам две съпруги, защото не съществувам и защото… всъщност, това не ти ли е достатъчно за начало?

— О, Робин! Дори не можеш да смяташ като хората.

— Какво? — опулих се аз.

— Първо — поде делово тя, — ти нямаш две жени, освен ако не броиш моя телесен първоизточник.

— Говорех за…

— Много добре зная за какво говориш, Робин. За мен и за твоята голяма любов Джел-Клара Моинлин, която непрестанно се появява в живота ти, за да напомни за себе си. Този въпрос вече го обсъждахме. Не е проблем. Зная, че повече държиш на своята мъничка, вярна, Сгъваема Еси.

— Това е така, но…

— Второ — прекъсна ме тя с решително махване на ръката, — що се отнася до заплахата срещу нашата вселена, да, има такава. Голям и много сериозен проблем. С който предстои да се справим по най-добрия начин. И какво остава? Вече забравих…

— Ами, например това, че двамата с теб въобще не съществуваме — напомних й аз.

— Точно така. Но не сме и мъртви, ако ми позволиш да отбележа. Само безтелесни, ако може така да се изразя. Лишени от плътта, но все така живи. Току-що ти го демонстрирах, мътните те взели! — добави тя и кимна към леглото.

— Да, зная, беше наистина чудесно и като го казваш…

— Не, не разбираш!

— Е, поне в рационален смисъл. Cogito, ergo sum20, нали?

— Точно така!

— Трудното е, че просто не съм в състояние да го възприема.

— Ах! — извика тя. — О! Разбирам! Да го възприемеш, значи! Първо цитираме Декарт, после пробутваме фройдистки лафчета! Дим и пушек, ето какво правиш, Робин. Пускаш димна завеса пред проблемите си.

— Но не разбираш ли…

Не можах да довърша, защото тя постави длан върху устните ми. След това се изправи и се доближи до вратата.

— Робин, скъпи мой глупчо, кълна се, че те разбирам напълно. — Тя вдигна халата от пода и пъхна ръце в ръкавите. — Съгласна съм, че не с мен трябва да говориш за това, а с него.

— С него? С кого?

— С психоаналитика ти, Робин. Ето. Облечи се.

Тя ми метна халата и докато се изправях объркан, излезе и остави вратата отворена.