— Алберт, какво е усещането?

— Какво е усещането за кое, Робин?

— Да бъдеш, където си бил, преди да се озовеш тук. Когато сякаш се разтваряш, разбираш ли? И когато ти казвам да си отидеш. Там, в гигабитовия склад. Където преставаш да си „ти“ и се превръщаш в разпокъсани парчета информация.

Алберт не изпъшка, макар да изглеждаше като някой, който се готви да го направи.

— Обясних ти, че когато не съм активно действаща програма с названието „Алберт Айнщайн“, различните ми акспекти се съхраняват на отделни места в базата данни. Разбира се, тук, на борда на „Истинска любов“, паметта е с ограничен капацитет и това значително стеснява възможностите ми. Това ли е, за което питаше?

— Това е, Алберт. Какво е усещането?

Той всмукна от лулата и пусна облаче дим.

— Не зная дали ще мога да ти го опиша, Робин.

— Защо да не можеш?

— Защото въпросът не е зададен правилно. Ти предполагаш, че съществува едно „аз“, което може да „чувства“ какво е там. Но няма „аз“, когато елементите ми се разпределят обратно по първоначалните си източници. Също както няма и сега.

— Но нали те виждам?

— О, Робин — въздъхна той, — колко пъти сме водили подобен разговор? Защо си затваряш очите пред най-простото обяснение? Ако бях психоанализираща програма, щях да те попитам…

— Но не си — прекъснах го усмихнато аз. — Хайде да го направим отново. Този път ще се опитам да следвам нишката на мисълта ти. Нали се сещаш? Върни се обратно дотам, докъдето ме чуваше да ти казвам „дотук ми е ясно“ и след това ми разкажи пак за Ниагарския водопад.

Той ме погледна със смесица от отчаяние и загриженост. Можех да разбера и двете чувства.

— Добре — склони Алберт, — да я изиграем отново тази твоя игра. За теб съм точно толкова реален, колкото и водопадът. Да речем, че гледаш Ниагарския водопад, после си тръгваш и след седмица пак идваш да го погледаш. Ще ти се стори, че виждаш същия водопад. Истината е обаче, че във водопада не е останал нито един атом от предния път. Водопадът съществува само защото е обречен на това от законите на природата — като разлика в нивата, повърхностно напрежение, гравитация и прочее. Аз се появявам пред теб, защото съм обречен на това от правилата на програмата „Алберт Айнщайн“, написана от твоята съпруга, С.Я.Лавровна-Бродхед. Водните молекули не са Ниагарския водопад. Той само е направен от тях. Същото важи и за битовете информация, от които съм съставен аз. Дотук ясно ли ти е? Защото, ако е така, сам ще разбереш безсмислието на въпроса „какво чувствам“, след като не съществува някое „аз“, което да чувства каквото и да било. А сега, Робин, не би ли ми казал, кое всъщност те кара отново и отново да повдигаш този въпрос?

Помислих малко. Върху това, което ми бе казал и което ме беше попитал.

— Уплашен съм — отвърнах накрая.

Той прехапа устни.

— Уплашен си. Така. Робин, а ще ми кажеш ли кое те плаши?

— Чакай да видя откъде да задочна…

— Не, Робин. Не ми изреждай. Започни от върха.

— Ами, че аз също съм само програма.

— Ах — кимна той. — Разбирам. Мисля, че разбирам. Страх те е, че с теб може да се случи това, което се случва с мен.

— Или по-лошо.

— О, Робин. Безпокоиш се за толкова много неща. Боиш се, че някой ден ще забравиш и ще се изключиш, нали? И след това няма повече да те има. Но, скъпи Робин, това не може да се случи.

— Не ти вярвам.

Това го сепна, поне за малко. Той извади лулата си и ме погледна изумено. После сви рамене.

— Не си отивай — помолих го аз.

— Добре, Робин.

— Да си побъбрим още малко. Пътуването нещо се проточи и взех да губя търпение.

— Така ли? Знаеш ли, Робин, не е необходимо да бодърстваш през цялото време. Ако искаш, мога да те изключа, докато…

— Не!

— Но, Робин, не виждам какво те безпокои. Ще бъдеш в режим на готовност. Нищо страшно. Времето минава неусетно. Попитай жена си.

— Не! — извиках отново. Не желаех да обсъждаме подобна възможност, която се равняваше на понятието „смърт“. — Исках само да си поговорим. Дали пък сега не е най-подходящият момент да ми разкажеш за деветмерното пространство?

За втори път през последните няколко милисекунди Алберт ме погледна с онази смесица от изненада и нескрита ирония.

— Значи искаш да ти обясня какво представлява деветмерното пространство? — повтори бавно той.

— Точно така, Алберт.

— Виждам, че тази мисъл не ти дава покой. А може би ми се надсмиваш?…

— Кой, аз?

— О, не бих имал нищо против. Просто се опитвам да разбера какви ще са правилата.

— Правилата са съвсем прости. Започваш от самото начало и караш бавно. Ако се изморя, веднага ще ти кажа. Така че не губи повече време и се захващай. Деветмерното пространство е… и нататък попълваш празните места.

— Знаеш ли, мисля си, че няма да ти се отрази зле, ако по-често потегляме на дълги полети. Както и да е, това не се брои за начало. Откъде да започнем?… Първо, да разгледаме обикновеното тримерно пространство, в което си се родил, израснал си и с което си привикнал — когато си бил телесен. Какво, толкова бързо?

Бях вдигнал ръка.

— Винаги съм смятал, че това е четиримерно пространство. Нима забрави, че времето е четвъртото измерение?

— Това е четиримерен пространствено-временен континуум, Робин. Опитвам се да ти обясня нещата съвсем простичко, затова нека се придържаме към тримерното пространство. Ще ти дам един пример. Да си представим, че си още млад, седиш пред пиезовизора с мадама до теб и неусетно обгръщаш раменете й с ръка. И така, първо — протягаш ръката си назад. Ето ги първото измерение — ширина. Сетне сгъваш под прав ъгъл лакътя, тъй че ръката ти да се отпусне върху нейното рамо — това е второто измерение, което се нарича дължина. Накрая плъзгаш дланта си към гърдите й. Това е дълбочина. Третото измерение.

— Така е, защото дотогава ще съм хлътнал дълбоко — ухилих се аз.

Той въздъхна и игнорира забележката ми.

— Виждам, че схващаш картинката. Това беше една проста демонстрация на тримерното пространство. Но съществува — както одеве сам посочи — и измерението, наречено време. Преди пет минути ръката ти не е била там, сега е, в някой момент от бъдещето отново ще се дръпне. Сиреч, ако искаш да уточниш координатите на която и да било позната система, трябва да прибавиш и това измерение. Тримерното „къде“ и четвъртото измерение „кога“ допълват координатите на пространство-времето.

— Чакам търпеливо момента, в който ще ми заявиш, че всичко това, което зная отдавна, всъщност не отговаря на истината.

— Така е, Робин, но за да преодолеем трудното, трябваше да се уверя, че на лесната част нямаш никакви проблеми. А сега стигаме до първото затруднение. Нарича се суперсиметрия.

— О, добре. Започнаха ли да ми блестят очичките?

— Още не — засмя се той. — Зная, че терминът звучи смущаващо, но той всъщност е само едно название на математически модел, който описва, макар и в най-общ план, основните характеристики на вселената. Той включва или е свързан с понятия като „супергравитация“, „теория за взаимовръзките“ и археокосмология". Още ли не си се ококорил? Добре. Сега ще се заемем с изводите от изброените понятия. Те са по-лесни за възприемане. Взети заедно, те обясняват поведението както на материята, така и на енергията, във всички техни проявления. И много повече. Те не само ги обясняват. Законите на суперсиметрията и останалите правила са движещият механизъм за поведението на материята. Благодарение на тях съществува единен и цялостен модел за поведение на всичко, от което е изградена и съставена вселената. Без никакви изключения.

— Но…

Набрал скорост, той само ми махна с ръка.

— Чакай да свърша. Това е основата. Ако древните гърци бяха открили суперсиметрията и сродните й дисциплини, щяха да извлекат по дедуктивен път законите на Нютон за движението и всемирното притегляне, квантовите правила на Планк и Хайзенберг и дори — той ми намигна — моята собствена теория на относителността — както общата, така и специалната. Нямаше да им се налага да експериментират и да наблюдават. Щяха да знаят, че всички тези открития са истински, защото произтичат от съответните логически предпоставки, също както Евклид е знаел, че неговите постулати на геометрията са верни, след като са породени от общите закони на природата.