Въпрос, който открай време заема централно място както при хичиянците, така и при хората. Враговете, Убийците. Тази раса от смъртоносни същества, заради които някога хичиянците си събрали набързо багажа и избягали чак в галактическото ядро.

Оди накарал Капитана да му преразкаже няколко пъти историята на бягството им и въпреки това не можел да разбере някои неща.

— Добре де, ясно ми е за пътешествието на Тангент — рекъл той, — също и за това, че няколко разумни раси били изтребени напълно. Но как от тях стигнахте до идеята за свиването на вселената?

Хичиянците се спогледали.

— Вероятно в началото е откриването на декселериращия параметър — произнесъл с тон на лектор Обувка. Капитанът надул бицепси в знак на съгласие.

— Ами да, декселериращият параметър. Сигурно разбираш, че тогава въпросът е стоял в чисто астрофизичен план.

— Може и да го разбера, ако ми обясните какъв е този „декселериращ параметър“ — изстенал Оди.

— Би могло също да се нарече „ефект на неестествено забавяне“ — подхвърлила от другия край на стаята Бял шум.

Капитана отново стегнал бицепси. Сетне взел думата:

— В един момент нашите астрофизиди забелязали, че вселената се разширява с по-ниски темпове, отколкото би трябвало според законите на физиката. Нещо забавяло този процес.

— И веднага се досетихте, че го правят Враговете?

Капитана кимнал сериозно.

— В светлината на някои други открития и след като отхвърлихме останалите възможности, стана очевидно, че причината може да е само намеса от космически мащаб на разумни същества. Просто нямаше много кандидати.

— Мда, откритието трябва да е било потресаващо — кимнал Оди.

— Потресаващо! — възкликнал Капитана. — То промени всичко. Но все още не е твърде късно.

— Твърде късно за какво? — премигнал смутено Оди.

— Твърде късно, за да се присъедините към нас и да заживеете в ядрото — добавил отчетливо Капитана. — Във всеки случай расата ви ще е добре дошла там.

— Е, малко ще ви е тесничко — подметнал засмяно Оди.

— Тесничко ли? Защо? Картографирали сме почти цялата галактика и когато решихме да се преместим в ядрото, взехме с нас най-подходящите за целта планети. Някои от тях ще бъдат напълно подходящи за вашата раса.

Оди решил да не отстъпва по самохвалство на извънземния и произнесъл нафукано:

— Ние сме тези, които правим планетите подходящи. Вече сме открили и преустроили за живеене шест планети. Зареждаме атмосферата с флуорхлоркарбонат, който с течение на времето задържа топлината и подобно на въглеродния диоксид предизвиква „парников ефект“…

— Известен ми е този ефект — прекъснал го Капитана. — Зная също, че след няколко столетия се стига до покачване на общата атмосферна температура.

— Така постъпихме например с Венера — продължил доволно Оди. — В началото беше твърде горещо, но после разпръснахме светлоотразяващи микрочастиди в горните слоеве. Ограничихме притока на топлинна енергия и климатът стана по-благоприятен. Освен това можем да заселваме микроорганизми, които да извършват почвообразуваща дейност. Ако се наложи, готови сме да преместваме планети на по-изгодни орбити…

— Но всичко това вече е направено в ядрото — прекъснал го любезно Капитана. — Имате ли представа колко много подходящи за обитаване планети са закарани там? Над осемстотин я петдесет, като повечето от тях засега само са посещавани от изследователски екипи. Както виждате, подготвили сме се за продължителен престой.

— Да — кимнал Оди. — Виждам.

— Значи сте готови да се присъедините към нас! — продължил ентусиазирано Капитана. — Можете сами да си изберете планетата. Две или три ще стигнат за цялата ви раса!

— И после какво? — попитал Оди.

— Как какво — ще чакате, разбира се. Възможно е да ни се размине. Особено ако час по-скоро прекратите всички предавания и преместите енергоползващите си машини на скрито в ядрото.

— Какви енергоползващи машини?

— Устройства, които отделят остатъци от преработена енергия и могат да бъдат засечени от разстояние — обяснил Капитана.

— Аха — кимнал Оди, забелязал първото противоречие. — Но ето вие например сте разположили автоматизирани датчици. Какво пречи Враговете да са постъпили по същия начин?

— Може и да са го сторили — отвърнал мрачно Капитана. — Не съм казвал, че безопасността ни е осигурена. Казах само, че сме достигнали приемлива степен на сигурност. Бихме могли да останем вътре милиони, дори милиарди години, преди да ни засекат.

— Но какво ще чакате там?

— Що за въпрос? Ще чакаме някоя друга раса да еволюира до такава степен, че да ги обуздае!

Оди загледал учудено Капитана. Вече не се съмнявал, че не само езикът и външният вид ги отличават един от друг.

— Ами такава вече има — заявил спокойно той. — Това сме ние.

В началото се притеснявал малко да не обиди Капитана. В края на краищата, макар и косвено, току-що отправил към него и към цялата хичиянска раса обвинение в малодушие. Това, което тогава не разбрал, било, че Капитана възприел думите му като комплимент.

Ако има нещо, за което да завиждам на Оди, това е за проникването в черната дупка. Не че на него процесът му се видял интересен. По-скоро го уплашил.

Докато приближавали сияещите, кипящи, излъчващи нетърпима горещина газови вихри, които бележели скривалището на хичиянците, Капитана наредил на всички да се приберат по хамаците си. Бял шум задействала кристалната спирала, която хичиянците наричали „периодичен цезинтегратор“, и тя се озарила в ослепителна светлина. Температурата на борда се покачвала бързо. Стените започнали да се тресат.

Капитана, който изглежда познавал езика на жестовете при хората, забелязал, че Оди е стиснал здраво челюсти и му подхвърлил:

— Май се боите.

Според хичиянските представи в подобна забележка нямало нищо оскърбително.

— Да — признал Оди, загледан в дразнещото очите сияние на засмукваните от дупката газове. — Истината е, че ужасно… ужасно ме е страх да навляза във вашата черна дупка.

— Любопитно — произнесъл замислено Капитана. — Правили сме го много пъти и мога да ви уверя, че не съществува никакъв риск както за кораба, така и за екипажа. Но кажете ми нещо. От кое повече ви е страх — от черната дупка или от Враговете?

Оди обмислил внимателно отговора. Струвало му се, че двете усещания не могат да бъдат сравнявани.

— Предполагам — произнесъл той бавно, — че от Враговете.

Мускулите върху бузата на Капитана се сгърчили одобрително.

— Напълно обяснимо и много мъдро. А сега идва моментът на проникването.

От дезинтегратора изригнал фонтан ярки искри, които се посипали върху Оди и останалите, но не изгаряли кожата и не вършели нищо друго, освен да преминават през телата им, сякаш те не съществували. Люшкането на кораба запратило Оди към другия край на хамака, който започнал да пука застрашително, тъй като очевидно не бил предвиден за подобна маса.

Процесът на проникването се оказал необичайно продължителен. Оди не разполагал с никакви сигурни средства, за да го измери, сторило му се, че се проточил около час, но за щастие, нямало повече сътресения. От време на време долавял откъслечни реплики, разменяни между другите членове на екипажа, и се чудел как могат да запазят самообладание в такъв ужасяващ момент, когато всички могат да загинат…

Изведнъж, без никакво предупреждение, се свършило.

Хичиянците започнали да се разкопчават с делови вид, Капитана хвърлил любопитен поглед на Оди и му извикал:

— Искате ли да зърнете ядрото?

След това махнал с жилестата си ръка към екрана и… то било вече там.

Това, което се виждало върху наблюдателните панели на кораба, наподобявало ослепителен светлинен калейдоскоп.

Хичиянското ядро било натъпкано със слънца — над десет хиляди — повече, отколкото могат да се съберат в радиус от хиляда светлинни години около Земята, само дето тук били затворени в сфера с диаметър двайсетина светлинни години. Имало златни звезди и бледи алени звезди и ослепителни синьо-бели звезди, Безкрайна и многоцветна дъга от звезди във всички цветове на Хердшпрунг-Ръселовия спектър10, които превръщат нощното небе над всяка планета в дъжд от мигащи точици, но тук, в ядрото, те били толкова нагъсто, че почти не можело да се забележи някое тъмно петънце от небосвода.