Еръл премина тихо над градските стени, вдигнал високо нос, крилата — прибрани в мънички перки, тялото му — източено в най-обикновен конус с пламък в единия край. Противникът му проводи огнен език. Ваймс наблюдаваше Еръл, който с почти незабележимо тръсване на късичко крило се изплъзна с лекота от пътя му. И после вече го нямаше, ускорявайки се далеч към морето в същата тайнствена тишина.

— Той не улучи… — започна Ноби.

Въздухът се разкъса. Безкраен гръм от шумове разцепи града, като трошеше керемиди, събаряше комини. Насред въздуха, кралят беше уловен, приплескан и завъртян като пумпал в акустичния прилив. Ваймс, с ръце на ушите, видя как звярът избухна отчаяно, докато се въртеше, и се превърна в център на спирала от подивял огън.

Магия запращя по крилата му. Той пищеше като изтормозена сирена. После, като клатеше смаяно глава, започна да се плъзга в широк кръг.

Ваймс простена. Драконът беше оцелял в нещо, което взривяваше зидарията. Какво трябваше да се направи, за да бъде победен? Не можеше да се бие с него, мислеше си той. Не можеше да го изгори, не можеше да се смачка. Нищо не можеше да се направи.

Драконът се приземи. Не беше спокойно кацане. Едно спокойно кацане не би разрушило цял ред къщи. Беше бавно и като че ли продължи дълго и отцепи значителна отсечка от града.

Като размахваше безцелно крила, извиваше врат и пускаше спорадични пламъци, той си проби път през останки от греди и слама. Няколко огъня избухнаха по следата на разрушението.

Най-накрая той се заби на място в края на браздата, почти невидим под купчина вече бивша архитектура.

Тишината, която той остави, се нарушаваше единствено от виковете на някой, който се опитваше да организира още една жива верига от реката, за да потушат огньовете.

После хората се размърдаха.

Откъм въздуха Анкх-Морпорк сигурно приличаше на мравуняк под тревога, с потоци от тъмни фигури, стичащи се към останките от дракона.

Повечето от тях имаха някакво оръжие.

Много от тях имаха копия.

Някои имаха саби.

Всички те имаха една цел.

— Знаете ли какво? — високо каза Ваймс. — Това ще бъде първият демократично убит дракон в света. Всеки човек — по един удар.

— Тогава трябва да ги спрем. Не можете да ги оставите да го убият! — каза Лейди Рамкин.

Ваймс примигна срещу нея.

— Моля? — каза той.

— Той е ранен!

— Госпожо, точно това беше целта, нали? Както и да е, само е зашеметен — каза Ваймс.

— Искам да кажа, не можете да ги оставите да го убият така — настойчиво каза Лейди Рамкин. — Горкичкият!

— Какво искаш да направим тогава? — попита Ваймс, овладявайки се. — Да му дадем подсилваща доза черна смола и хубава удобна кошница пред камината?

— Това е клане!

— Много ми харесва!

— Но това е дракон! Той прави просто това, което прави всеки дракон! Никога не би дошъл тук, ако хората не го бяха закачали!

Ваймс си помисли: той се канеше да я изяде, а тя все още е способна да мисли така. Поколеба се. Може би това наистина й даваше право на мнение…

Сержант Колън се приближи, докато те се гледаха свирепо пребледнели, и заподскача отчаяно от единия си смазан крак на другия.

— Най-добре веднага да дойдеш, Капитане — каза той. — Ще има адско убийство!

Ваймс му махна с ръка.

— Що се отнася до мен — промълви, като избягваше дивия поглед на Сибил Рамкин, — той си го изпроси.

— Не е това — рече Колън. — Керът е. Арестувал е дракона.

Ваймс помълча.

— Какво искаш да кажеш с това „арестувал“? Нямаш предвид това, което си мисля, че имаш предвид, нали?

— Може би, сър — неуверено каза Колън. — Може би. Появи се като светкавица на камъните, сър, сграбчи го за крилото и каза: „Пипнахме те, миличък“, сър. Не можах да повярвам, сър. Сър, проблемът е…

— Е?

Сержантът продължаваше да подскача от крак на крак.

— Нали вие казвахте, че затворниците не трябвало да се тормозят, сър…

Това беше доста голяма и тежка греда, и се срина доста бавно през въздуха, но когато удари хората, те се прекатуриха назад и си останаха ударени.

— Слушайте сега — каза Керът, като я опря на земята и отметна шлем назад, — не искам да ми се налага да повтарям, ясно?

Ваймс си проби път през гъстата тълпа, втренчен в тромавата фигура върху могилата от отломки и дракона. Керът бавно се обърна, стиснал гредата от покрива като пръчка. Погледът му беше като лъч на фар. Там, където паднеше, хората сваляха оръжие и придобиваха просто кисело и притеснено изражение.

— Трябва да ви предупредя — продължи Керът, — че възпрепятстването на полицай при изпълнение на служебния му дълг е сериозно престъпление. И ще се стоваря като един тон тухли върху първия човек, който отново хвърли камък.

Един камък отскочи от задната част на шлема му. Разнесе се вълна от подигравки.

— Пусни ни!

— Точно така!

— Не искаме никакви стражи да се разпореждат!

— Долу скапания страж?

— Да? Добре!

Ваймс придърпа сержанта към себе си.

— Иди и се погрижи за въже. Много въже. Колкото се може по-дебело. Предполагам, че можем… ох!, да му завържем крилата, може би, и да му стегнем устата, че да не може да бълва огън.

Колън се взря в него.

— Сериозно ли говорите, сър? Наистина ли ще го арестуваме?

— Изпълнявай!

Вече е арестуван, помисли си той, докато си пробиваше път напред. Лично аз бих предпочел да беше паднал в морето, но вече е арестуван и сега трябва да се погрижим за него или да го пуснем да си върви.

Усети как собствените му чувства към гадния звяр се изпаряват пред лицето на тълпата. Какво можеше да се направи с него? Да се осъди справедливо, помисли си той, след което да се екзекутира. Не да се убие. Това го правят героите там, някъде в пустошта. В градовете не можеш да мислиш по този начин. Или по-скоро, можеш, но ако ще го правиш, тогава би могъл да изгориш и целия град до основи начаса и да започнеш отначало. Трябваше да го направиш… ами, според закона.

Точно така. Ние опитахме всичко останало. Сега бихме могли да опитаме и да го направим според закона.

Както и да е, добави той наум, това там горе е градски страж. Трябва да се поддържаме. Никой друг няма да ни подкрепи.

Една широкоплещеста фигура пред него протегна ръка назад, стиснала парче от тухла.

— А си хвърлил тая тухла, а си вече мъртъв — каза Ваймс, след което се наведе и си проби път през пресата от човешки тела, докато потенциалният нападател се огледа смаяно наоколо.

Керът приповдигна заплашително бухалката си, докато Ваймс се покатери по каменната купчина.

— О, здравейте, Капитан Ваймс — каза той и я отпусна, — трябва да доложа, че арестувах този…

— Да, виждам. Да имаш случайно някакви предложения какво да правим сега?

— О, да, сър. Трябва да му прочета правата, сър.

— Имам предвид, освен това.

— Всъщност не, сър.

Ваймс погледна към онези части от дракона, все още видими под отломките. Как можеше да се убие животно като него? Щеше цял ден да е нужен.

Буца скала рикошира от нагръдника му.

— Кой го направи?

Гласът изплющя като камшик. Тълпата се смълча.

Сибил Рамкин се покатери върху развалините, с пламнали очи и изгледа бясно масата.

— Попитах кой го направи? Ако човекът, който го направи, не си признае, страшно ще се ядосам! Как не ви е срам всички!

Беше привлякла цялото им внимание. Няколко човека, държащи камъни и други неща, тихичко ги пуснаха на земята.

Лекият вятър развяваше останките от нощницата й, когато Нейно Благородие зае нова ораторска позиция.

— Ето го храбрият Капитан Ваймс…

— О, божичко — тихо възкликна Ваймс и нахлупи шлем връз очите си.

— …и неговите неустрашими мъже, които днес си направиха труда да дойдат и да спасят вашите…

Ваймс стисна Керът за ръката и го отведе към далечния край на купчината.

— Добре ли сте, Капитане? — попита волнонаемният полицай. — Целият сте се зачервил.