— Може би не съм в състояние да ти помогна, а може и да успея — каза той. — Не искам да пораждам излишни надежди. Чакай ме след половин час на пресечката на Радиус 3 и Пръстен 2. Ако не друго, обещавам ти поне интересно пътешествие.

Мястото се намираше в другия край на града, но Алвин пристигна там десет минути преди уречения час. С нетърпение зачака, наоколо подвижните пътища продължаваха вечния си бяг, понесли кротките и самодоволни граждани по техните незначителни работи. Най-сетне в далечината се мярна високата фигура на Хедрон и миг по-късно Алвин за пръв път срещна реалния Шут. Този път Хедрон не проектираше образа си; младежът усети плътта му, когато докоснаха длани в старинен поздрав.

Шута седна до мраморната балюстрада и погледна Алвин с подчертано любопитство.

— Чудя се знаеш ли всъщност какво търсиш — каза той. — А още повече се чудя какво ще правиш, ако го откриеш. Наистина ли си въобразяваш, че даже и да намериш пътя, ще можеш да напуснеш града?

— Сигурен съм — решително отвърна Алвин, но Хедрон долови в гласа му нотки на неувереност.

— Тогава позволи ми да спомена нещо, което може и да не знаеш. Виждаш ли ония кули? — Хедрон протегна ръка към извисените върхове на Енергийната централа и Дома на съвета. Пропастта помежду им бе дълбока повече от миля. — Да речем, че закрепя една съвършено стабилна дъска между двете… и дъската е широка само шест инча. Ще можеш ли да минеш по нея.

Алвин се поколеба.

— Не знам — отвърна той. Но бих искал да пробвам.

— А аз съм сигурен, че не можеш да го направиш. Ще ти се завие свят и ще паднеш, преди да си направил десетина крачки. Но ако закрепим същата дъска почти на земята, ще ходиш по нея без никакви трудности.

— И какво доказва това?

— Просто искам да изясня една подробност. И при двата опита дъската е еднаква. Срещал си роботи на колела — всеки от тях може да премине между кулите също тъй лесно, както и по земята. Ние не можем, защото изпитваме страх от височината. Въпреки цялата си безсмисленост, това чувство е прекалено силно, за да го отхвърлим. То е част от самите нас, с него се раждаме. Също така се боим и от пространството. Вземи когото и да било от Диаспар, покажи му път към външния свят — та дори този път да не се отличава с нищо особено — и виж дали ще стигне далече. Не, той ще трябва да се върне, както и ти ще се върнеш, ако тръгнеш по дъска между кулите.

— Но защо? — попита Алвин. — Би трябвало някога…

— Знам, знам — прекъсна го Хедрон. — Някога хората са бродели по целия свят, чак до звездите. Нещо ги е променило, нещо е създало този страх и днес те се раждат с него. Единствено ти си въобразяваш, че си лишен от него. Е, ще видим. Да вървим в Дома на съвета.

Домът, едно от най-големите здания в града, бе предоставен почти изцяло на машините — истинските ръководители на Диаспар. В редките случаи, когато имаше някаква тема за обсъждане, Съветът се събираше в своята палата, близо до върха на сградата.

Широкият вход ги погълна и Хедрон бързо закрачи под златния свод. До днес Алвин не бе влизал в Дома на съвета; това не бе забранено — в Диаспар рядко забраняваха каквото и да било, — но както всички други, сградата му вдъхваше почти религиозно благоговение. В един свят без богове Домът на съвета бе най-близо да понятието „храм“.

Без да се колебае, Хедрон водеше Алвин по коридори и рампи, сътворени явно за колела, а не за човешки нозе. Някои от тях се стрелваха към дълбините толкова стръмно, че би било невъзможно да запазят равновесие, ако изкривената гравитация не компенсираше наклона.

Най-сетне стигнаха до затворена врата — тя безшумно се плъзна настрани и сетне закри обратния път. Следващата врата остана неподвижна. Без да я докосва, Хедрон застана пред нея. След кратко мълчание се раздаде безстрастен глас:

— Моля, съобщете имената си.

— Аз съм Хедрон Шута. Спътникът ми се казва Алвин.

— И какво ви води насам?

— Най-обикновено любопитство.

За изненада на Алвин вратата веднага се отвори. От опит знаеше, че шегите объркват машините и се налага човек да започва разговора отначало. Навярно с Хедрон разговаряше много сложна машина — високопоставена фигура в йерархията на Централния компютър.

Не срещнаха други прегради, но Алвин подозираше, че без да усетят, са били подложени на редица тестове. Двамата завиха по коридора и неочаквано се озоваха в огромна кръгла зала с вдлъбнат под — и върху този под бе монтирано нещо тъй изумително, че за миг Алвин се вкамени от възхищение. Под него се простираше целият Диаспар, смален дотолкова, че най-високите здания едва биха стигнали рамото му.

Не знаеше колко време е стоял неподвижно, откривайки непознати места и неочаквани гледки. Едва когато се насити, той обърна внимание на залата. Шарка от микроскопични черно-бели квадратчета покриваше стените и, самата картина изглеждаше хаотична и ако бързо раздвижеше поглед, младежът изпитваше чувството, че без да помръдва, тя почва да примигва. Край стените на залата, близо една до друга, бяха разположени някакви ръчно контролирани машини с екрани и седалки за операторите.

Хедрон го остави да се нагледа до насита. После кимна към миниатюрния град.

— Знаеш ли какво е това?

Алвин се изкушаваше да отговори: „Предполагам модел“, но толкова очевиден отговор не можеше да не бъде грешен. Затова поклати глава и изчака Хедрон сам да си отговори.

— Нали си спомняш — каза Шута, — веднъж ти обясних как се поддържа градът… как Информационните хранилища завинаги са замразили неговата схема. Тези Хранилища са около нас и безмерните им запаси от информация напълно определят облика на днешния град. В Диаспар всеки атом е зашифрован от сили, които отдавна сме забравили. Матриците са тук, в тези стени.

Той протегна ръка към поразителното копие на Диаспар.

— Това не е модел, в действителност изобщо не съществува. То е просто проекция на схемата, заложена в Информационните хранилища, и следователно е идентично със самия град. Видеомашините позволяват човек да увеличи по желание всеки детайл, да го наблюдава в естествена величина или още по-голям. Използват ги, когато се налагат корекции в схемата, ала отдавна вече никой не го докосва. Само тук можеш да узнаеш как изглежда Диаспар. За няколко дни ще научиш повече, отколкото за цял живот с досегашното издирване.

— Чудесно — каза Алвин. — Колко души знаят за това място?

— О, не са малко, но рядко се сещат. От време на време тук слиза Съветът; само в пълен състав имат право да променят града. А дори и тогава не, ако Централният компютър не одобрява предложението. Съмнявам се дали тая зала вижда хора повече от два-три пъти годишно.

Алвин искаше да запита Хедрон как си е осигурил достъпа до тук, но си припомни, че най-добрите му шеги биха били невъзможни без отлични познания за устройството и движещите сили на града, а това предполагаше трайно и дълбоко изучаване. Навярно сред привилегиите на Шута се числеше и правото да ходи навсякъде и да узнава всичко; едва ли имаше по-добър водач из тайните кътчета на града.

— Може би търсиш невъзможното — каза Хедрон, — но ако то съществува, ще го откриеш тук. Погледни как се работи с мониторите.

Около час Алвин седя пред един от екраните, докато опозна командите на машината. Вече можеше да избере всяка точка на града и да я наблюдава в желания мащаб. Когато променяше координатите, през екрана прелитаха улици, кули, стени и подвижни пътища; сякаш се превръщаше във всевиждащ безплътен дух и без усилия, без страх от прегради, се носеше над Диаспар.

И все пак пред него не бе истинският Диаспар. Той блуждаеше сред блоковете на паметта и виждаше сънищата на града — сънища, надарени със силата да опазят реалния Диаспар от времето в течение на един милиард години. Можеше да види само постоянните елементи на града, хората по улиците не влизаха в този застинал образ. Впрочем за неговата цел това нямаше значение. Сега го интересуваше единствено творението от камък и метал, сред което бе заточен, а не ония, които споделяха — макар и доброволно — неговия плен.