Но двете ризи бяха последната сламка. Тя пречупи гърба на директора Атъртън. Той се предаде с изявлението, че мен смърт не ме хваща. Както му казах веднъж:
— Единственият начин да ми видите сметката, господин директоре, е да се промъкнете тук някоя нощ с брадва.
Джейк Опънхаймър му рекна нещо хубаво на директора, което трябва да разкажа:
— Слушай директоре, сигурно е направо ад за теб да трябва да се будиш всяка сутрин и да намираш себе си на възглавницата.
Ед Морел му каза:
— Майка ти трябва да е била наистина луда за деца, за да те отгледа!
Всъщност освобождаването от усмирителната риза за мен бе огорчение. Аз чувствах остро липсата на този мой свят на сънища. Но не за дълго. Открих, че мога да се откъсна от тялото, като упражня волята си и я подпомогна механично чрез стягане на гърдите и корема с одеялото.
С това се докарвах физиологически и психологически до състояния, подобни на онези, причинени от усмирителната риза. Така при желание и без старите мъчения, бях свободен да блуждая във времето.
Ед Морел вярваше на всичките ми приключения, ала Джейк Опънхаймър остана скептик до края. През тази моя трета година в единочката посетих Опънхаймър. Успях да го направя само този едничък път, но и тогава без да имам такова намерение и неочаквано.
Просто се случи така, че след като изпаднах в безсъзнание, се озовах в неговата килия. Моето тяло — знаех го — лежеше в усмирителната риза в моята си килия. Макар и никога преди да не бях го виждал разбрах, че това е Джейк Опънхаймър. Беше лятно време и той лежеше без дрехи отгоре на одеялото си. Бях потресен от мъртвешкото му лице и подобното на скелет тяло. Не беше дори и подобие на човек. Беше само схемата на човек, костите на човек, които все още не са се разпаднали, но лишени от всякаква плът и покрити с подобна на пергамент кожа.
Едва когато се намерих отново в моята килия и възстанових съзнанието си, можах да обмисля тази работа и да си дам сметка, че също както изглежда Джейк Опънхаймър, така изглежда и Ед Морел, така изглеждам и аз. И неволно изпитах трепет, когато съзрях колко неизмерим е духът, обитаващ тези наши немощни, загиващи трупове — тримата непоправими в единочките. Плътта е евтино преходно нещо. Тревата е плът, а плътта се превръща в трева; но духът е нещо, което пребъдва и остава живо. Не мога да понасям поклонниците на плътта. Да можеха да вкусят мъничко от единочката в Сан Куентин, много бързо биха й отдали дължимото и биха се преклонили пред духа.
Но да се върна към преживелицата ми в килията на Опънхаймър. Това беше тяло на отдавна умрял човек, съсухрено от пустинен зной. Кожата, която го покриваше, имаше цвета на суха пръст. Острите му жълтосиви очи като че ли бяха единственото живо нещо в него. Те не спираха нито за миг. Той лежеше по гръб, а очите ми се стрелкаха насам натам и следяха подхвърчането на няколко мухи, които играеха в здрача над него. Забелязах също белег от рана малко над десния му лакът и друг белег на десния глезен.
След известно време той се прозя, обърна се на една страна и заразглежда подлютена рана над хълбока си. После се зае да я почиства и превързва по грубия начин, използван от затворниците в единочките. По вида на раната познах, че е от тези, причинени от усмирителната риза. На моето тяло в този миг, когато пиша, има стотици белези от ризата.
След това Опънхаймър се обърна пак по гръб, внимателно хвана един от горните си предни зъби с палеца и показалеца — беше кучешки зъб — и доста лесно го разклати напред назад. После пак се прозя, протегна ръце, претърколи се по корем и зачука на Ед Морел.
Напълно естествено аз дешифрирах думите му.
— рекох, че може би си буден — чукаше Опънхаймър — Какво става с професора?
Тогава неясно и отдалече, дочух чукането на Морел, който обясняваше, че преди един час са ми сложили усмирителна риза и аз, както обикновено, вече съм глух за всякакво чукане.
— Добър човечец е — продължи да чука Опънхаймър — Винаги съм изпитвал съмнение към образованите мутри, но него образованието не го е развалило. Той е честен човек. Смел е колкото си щеш и не можеш го накара да издаде или наклевети някого каквото и да го правиш.
С всичко това Ед Морел се съгласи, като добави и нещичко от себе си. И веднага, още тук, преди да кажа дума повече, трябва да призная, че съм живял много години и много живота и че в тези много съществувания е имало моменти, в които съм бил горд, но най-гордия момент, който някога съм изживял, беше, когато двамата ми другари в единочките ми дадоха тази оценка. Ед Морел и джейк Опънхаймър бяха два велики духа и от самото начало на времето не ми е била оказвана по-голяма чест от възможността да бъда техен другар. Крале са ме посвещавали в рицар, императори са ми давали благороднически титли, пък и самият аз, като крал, съм изживявал моменти на величие. Но между всичко това не мога да отсъдя нещо да е било по-великолепно, отколкото братската възхвала от двама доживотни в единочки, смятани от света като най-долна утайка на човешкото блато.
Сетне, като се съвзех от това изживяване в усмирителна риза, разказах за посещението си в килията на Джейк като доказателство, че духът ми наистина е напускал тялото. Но Джейк остана непоклатим.
— Това е догадка над догадките — бе неговият отговор, когато му описах едно по едно нещата, които е правил, докато духът ми е бил в килията му — Това е въображение. Сам ти си прекарал три години в единочка, професоре, и можеш доста точно да си представиш какво може да прави човек, за да убие времето. Няма нищичко от това, което ми разправи, дето и ти и Ед не сте правили хиляди пъти, като почнеш от лежане гол през горещините, та до наблюдаването на мухите, почистване на рани и разговори с чукане.
Морел взе моята страна, но нямаше никаква полза.
— Хайде, не се ядосвай, професоре — изчука Джейк — Аз не казвам, че лъжеш. Казвам само, че се унасяш в ризата и започваш да си представяш някои работи, без да знаеш, че го правиш. Зная, че вярваш в това, което казваш, и мислиш, че се е случило, но то не хваща място при мен. Ти си го представяш, но не знаеш, че си го представяш… то е нещо дето си го знаеш от край време, макар и да не знаеш, че го знаеш, докато не изпаднеш в това унесено, замаяно състояние.
— Чакай малко, Джейк — зачуках му аз — Ти знаеш, че никога не съм те видял с очите си. Така ли е?
— Трябва да го приема на вяра, професоре. Може да си ме виждал, без да знаеш, че това съм аз.
— Въпросът е, че не съм те видял съблечен — продължих аз — но въпреки това мога да ти кажа за тоя белег над десния ти лакът и белега на десния глезен.
— О, дрън-дрън! — отговори той — Всичко това ще го намериш в затворническото ми досие и наред с муцуната ми в полицейския албум на престъпниците. Хиляди полицейски началници и детективи ги знаят тези глупости.
— Аз никога не съм чувал за тях — уверих го аз.
— Не си спомняш дали някога си чувал за тях — поправи ме Джейк — И пак трябва да си ги чувал. Макар и да си го забравил, сведенията са в главата ти, запазени за справка, само че си забравил къде са запазени. Трябва да ти се замае главата, за да си спомниш. Забрявял ли си някога името на човек, което знаеш не по-зле от на брат си? Аз съм забравял. Имаше един никакъв съдебен заседател, дето ме осъди в Оукланд, тогава, когато ми дадоха петдесет години. И един ден открих, че съм му забравил името. Та знаеш, друже, седмици лежах тука и си блъсках главата как беше. Ама само защото не можех да го изкопая от туй чекмедже със спомени, не значеше, че то не е там. Било е затурено и толкова. И за да го докажа, един ден, когато изобщо не мислех за него, то изскочи от ума ми направо на крайчеца на езика. „Стейси! — казах го на глас — Джоузеф Стейси!“ Това беше. Сещаш ли се какво искам да ти кажа? Ти само си разправяш за белези, дето хиляди хора ги знаят. Не зная как си се докопал до тия сведения, предполагам, че и сам ти не знаеш. Това не ми влиза в работата. Но те са в главата ти. Като ми разправяш това, дето го знаят мнозина, то не хваща място при мен. Трябва да ми кажеш още не знам колко, та да повярвам на всичките ти врели-некипели.
