Не беше време за глупави сантименталности. Нямаше никой между нас, който да не изпитваше тайно задоволство при всяка смърт. Най-голям късмет при хвърлянето на жребий имаше Израел Стикни, така че накрая, когато почина беше истинска съкровищница на дрехи. Това отново посъживи оцелелите.
Ние продължихме по курса на североизток, гонени опт силни западни ветрове, но жаждата ни за по-топло време изглеждаше напразна. Пръските на вълните все още замръзваха по дъното на лодката и аз все още трошах бирата и питейната вода с ножа на Нортръп. Собствения си нож пазех. Той беше от добра стомана, с хубаво острие и здрава направа и не ми се искаше да го хабя по такъв начин. По това време вече половината екипаж беше отишъл зад борда. Лодката не газеше чак толкова дълбоко във водата и беше по-лесно да се управлява в шкваловете. А имаше и повече място, да може човек да се изтегне по-удобно.
Източник на вечно мърморене беше храната. Капитанът, помощникът, лекарят и аз, след като поговорихме, решихме да не увеличаваме дневната дажба от половин фунт месо. Шестимата моряци, от чието име говори Тобиас Сноу, поддържаха, че смъртта на половината от нас се равнявала на удвояване на припасите ни и следователно дажбата трябвало да се увеличи на един фунт. В отговор ние от кърмата изтъкнахме, че удвояването се отнася до вероятността да останем живи, ако се помирим с половинфутовата дажба.
Вярно е, че осем унции осолено месо надали ни осигуряваше голяма възможност да живеем и да устояваме на жестокия студ. Бяхме много слаби и поради слабостта си лесно мръзнехме. Нямаше никаква възможност да се стоплим, макар сега и да разполагахме с повече дрехи, отколкото в самото начало.
Пет седмици след загубата на „Търговецът“ започнаха разправиите за храната. Аз спях по това време — беше нощем — когато капитан Никол хвана Джъд Хечкинс да краде от бурето със свинското. Това, че е бил подучен от другите петима, се потвърди от държанието им. Веднага щом Джъд Хечкинс бе открит, и шестимата се нахвърлиха отгоре ни с ножове. Това беше ожесточен ръкопашен бой в дрезгавата светлина на звездите и цяло чудо бе, че лодката не се преобърна. Имаше защо да съм благодарен за многото ризи и дрехи, които ми служеха като броня. Ножовете стигаха само колкото да ме убодат през толкова дебел пласт дрехи, но все пак бях одраскан до кръв на десетина места.
Другите бяха защитени по същия начин и схватката щеше да свърши с не повече от обикновен бой за всички ни, ако на помощник капитан Уолтър Дейкън, много силен мъжага, не му беше дошло на ум да свърши разправията, като изхвърлим бунтовниците през борда. Капитан Никол, лекарят и аз се присъединихме към него и преди да разберат какво става, петима от шестях се отзоваха във водата, хванали се за планшира. Капитан Никол и лекарят бяха заети по средата на лодката с шестия — Джереми Нейлър — и тъкмо се мъчеха да го хвърлят през борда, докато помощникът беше зает да удря хваналите се за планшира по пръстите с една подпорка за крака. В този миг аз нямах какво да правя и затова можах да видя трагичния край на помощника. Когато той вдигна подпорката, за да удари пръстите на Сет Ричардс, Ричардс се потопи ниско във водата, след това се издърпа с двете ръце, наполовина скочи в лодката, сключи ръце зад гърба на помощника и като се отпусна назад и надолу, замъкна помощника със себе си. Без съмнение той не го пусна и двамата се удавиха заедно.
Така от целия екипаж на кораба живи останахме само тримата: капитан Никол, Арнолд Бентъм и аз. Седмина бяха загинали за един миг след опита на Джъд Хечкинс да открадне храната. На мен ми се струваше жалко толкова много хубави топли дрехи да се похабят в морето. Никой от нас тримата не би се отказал да има малко от тях.
Капитан Никол и лекарят бяха добри и честни мъже. Достатъчно често, когато двама от нас спяха, а третия беше буден и поддържаше курса, той би могъл да открадне от месото. Но това не се случи нито веднъж. Имахме пълна вяра един на друг и по-скоро бихме умрели, отколкото да не оправдаем това доверие.
Ние продължавахме да се задоволяваме с по половин фунт месо на ден и използвахме всеки благоприятен повей на вятъра, за да отиваме на север. Чак на четиринадесети януари стигнахме до по-топли широти. Но дори и тогава не беше наистина топло. Само студът не беше толкова жесток.
Тук силните западни ветрове ни изоставиха и ние само се люшкахме и люшкахме ден след ден в безветрието. Обикновено беше спокойно и имаше леки насрещни ветрове, макар понякога и да налиташе за няколко часа по-силен вятър, в повечето случаи точно срещу нас. Както бяхме загубили сили, не можеше да става и дума да гребем в такава голяма лодка. Можехме само да пестим храната и да чакаме господ да се покаже по-благосклонен. Тримата бяхме верующи християни и по правило се молехме всеки ден преди разпределянето на храната. Да, и всеки от нас поотделно често и дълго се молеше наум.
Към края на януари храната ни беше почти свършила. Свинско вече съвсем нямаше и ние използвахме бъчвата за събиране и пазене на дъждовна вода. От говеждото също оставаха броени няколко фунта. И през целите девет седмици в откритата лодка не бяхме забелязали платно, нито видели суша. Капитан Никол открито признаваше, че след шесдесет и три дни определяне местоположението на око той не знаеше къде се намираме.
Двадесети февруари беше денят, когато изядохме последния си залък храна. Предпочитам да прескоча подробностите, които се случиха през следващите осем дни. Ще засегна само нещата, които ще ми послужат да покажа що за хора бяха моите другари. Бяхме гладували тъй дълго, че нямахме никакви резерви от сила, които да използваме, когато храната свърши окончателно, а много бързо отслабнахме още повече.
На двадесет и четвърти февруари спокойно обсъдихме положението. Бяхме трима мъже със здрав дух, изпълнени с жизненост и издръжливост, и не искахме да умрем. Никой от нас не би се пожертвал заради другите двама доброволно. Но ние се съгласихме по три въпроса: трябва да имаме храна, трябва да решим въпроса чрез хвърляне на жребий; и ще хвърлим жребий на другата сутрин, ако няма вятър.
На другата сутрин имаше вятър, не много, но благоприятен, тъй че можахме да се придвижим мудно с два възела по курса ни на север. Утрото на двадесет и шести и двадесет и седми ни посрешна със също такъв ветрец. Бяхме ужасно слаби, но устоявахме на решението си и продължихме плаването.
Ала на двадесет и осми сутринта разбрахме, че часът е ударил. Баркасът се клатушкаше отегчително в празно, безветрено море, а неподвижните облаци на мрачното небе не даваха никаква надежда за вятър. Аз изрязах три парченца плат, еднакви на големина, от дрехата си. В едно от тях имаше втъкана кафява нишка. Който го изтеглеше, губеше. Сложих трите парченца в шапката си и я покрих с шапката на капитан Никол.
Всичко беше готово, но ние се забавихме и всеки от нас дълго се моли мълком, защото знаехме, че оставяме решението на бога. Аз бях сигурен в собствената си честност и достоинство, но също толкова бях уверен в честността и достоинството на другарите и затова си задавах въпроса, как ли господ ще реши едно такова равностранно, трудно положение.
Според своето право, както му се полагаше, капитанът тегли пръв. След като бръкна в шапката, той се забави със затворени очи и устни, шепнещи последна молитва. И изтегли празно. Това беше правилно — справедливо решение, което не можех да не призная, защото до голяма степен познавах живота на капитан Никол и знаех, че е честен, почтен и добър християнин.
Оставахме лекарят и аз. Редът беше на единия или другия и според корабното чинопочитание той трябваше да тегли преди мен. Ние пак се помолихме. Докато се молех, аз се мъчех да прехвърля наум живота си и да направя равносметка на собствените си достоинства и недостатъци.
Държах шапката си на коленете с шапката на капитан Никол отгоре й. Лекарят бръкна и заопипва известно време, докато аз се чудех дали на опип кафявата нишка може да се усети в останалата тъкан.
