Литмир - Электронная Библиотека

Кокът загина пръв. Вятърът го отскубна от върха на мачтата и тялото му се преметна няколко пъти при падането. Една вълна го подхвана и смачка на пихтия в канарата. Каютният прислужник, брадат, двадесет и няколко годишен мъж, не можа да се хване, подхлъзна се, завъртя се около мачтата и беше прикован към издатината на скалата. Прикован ли? Животът бе изстиснат от него в същия миг. Двама други последваха кока. Капитан Йоханес Маартенс беше последен и заедно с него станахме четиринадесет души, вкопчили се в тази пукнатина. Един час след това „Спарвер“ се изхлузи и потъна в дълбоката вода.

Две денонощия прекарахме ние на косъм от гибелта върху тази канара, защото нямаше път ни надолу ни нагоре. На третата сутрин ни откри една рибарска лодка. Рибарите бяха облечени от глава до крака в мръсни бели дрехи, дългата им коса бе вързана на чудноват възел на темето — брачният възел, както щях да науча по-сетне, а също щях да науча колко е удобно да го хванеш с едната ръка, докато налагаш с другата, когато при пререканието не ти стигат думи.

Лодката се върна в селото за помощ и за свалянето ни дотрябваха повечето селяни, по-голямата част от снаряжението им и по-голямата част от деня. Те бяха бедни, клети хорица, а храната им трудна за приемане дори от стомаха на един морски вълк. Оризът им беше кафяв като шоколад. В него оставаха половината люспи заедно с парчета плява, клечки и неопределена смет, които караха човек често да спира да дъвче, за да бръкне в устата с палец и показалец и да издърпа това, което му пречи. Освен това те ядяха просо и изумителен брой различни и безбожно люти туршии.

Къщите им бяха с пръстени стени и сламени покриви. Под пода минаваха канали, по които излизаше пушекът от кухнята и отопляваше на минаване спалните. Тука лежахме ние и почивахме много дни, като се утешавахме с мекия им и безвкусен тютюн, който пушехме в мънички лулички на дълги цял лакът чибуци. Имаше още и топло, възкисело, млечно наглед питие, което опиваше само когато човек изпие огромно количество. След като се накърках — кълна ви се — с галони от това нещо, така ме хвана, че чак запях, — а това е което правят морските вълци по цял свят. Окуражени от моя успех, другите продължиха да пият и скоро ние всички си деряхме гърлата, без да ни е грижа за снежната виелица, която виеше навън, и без да мислим за това, че сме захвърлени в неотбелязана по картите, забравена от бога земя. Старият Йоханес Маартенс се кикотеше и кряскаше, и се плескаше по бедрата наред с най-пияните от нас. Хендрик Хамел, сдържан и улегнал мургав холандец с черна коса и лъскави като мъниста черни очички, беше се развилнял не по-малко от всички ни и току вадеше сребърни монети като всеки друг пиян моряк, за да плати още от тая млечна отвара. Държанието ни беше скандално, но жените носеха от питието и всички от селото, които можеха да се поберат, се натъпкаха в стаята да гледат нашите щуротии.

Белият човек е обиколил света от край до край като господар, според моето убеждение, благодарение на неблагоразумното си безгрижие, макар — разбира се — и да е бил подтикван от неспокойния си дух и жажда за повече плячка. И така капитан Йоханес Маартенс, Хендрих Хамел и дванадесетте прости моряци лудяхме и ревахме в рибарското селище, докато снежните вихри свиреха през Жълтото море.

От малкото, което бяхме видели от земята и хората, Чосон не ни направи особено впечатление. Ако тези клети рибари бяха пълностоен образ на местното население, би ни станало ясно защо страната не се посещава от мореплаватели. Но ние щяхме да видим нещо по-друго. Селото беше на остров навътре в залива и неговият първенец вероятно беше изпратил съобщение до континента, защото една сутрин три големи мачтови джонки с триъгълни платна от оризови рогозки пуснаха котва край брега.

Когато пристигнаха сампаните, капитан Йоханес Маартенс се преизпълни с интерес, защото зърнаотново коприни. Един снажен кореец, целият облечен с разноцветни коприни с бледи тонове, беше заобиколен от пет-шест раболепни придружители, също облечени с коприна. Хван Юн Джин, както се казвал той, беше „янбан“, тоест благородник; беше също и каквото можеше да се нарече управител или губернатор на област или провинция. Това значи, че беше назначен чиновник, откупил правото да събира, не, ами да изстисква десятъка от населението.

На брега бяха свалени и се отправиха към селото и сто войници. Въоражени бяха с тривърхи копия, режещи копия и сечащи копия, а тук там по някой мускет с фитил от такъв геройски модел, че имаше по двама войници на мускет: един да носи и да нагласява триногата, върху която се поставяше цевта, а друг да носи и да стреля с пушката. Както щях да науча мускетът гръмвал, понякога не гръмвал и всичко зависело от нагласяването на праханта и състоянието на барута върху подсипа.

Така пътуваше Хван Юн Джин. Стареите на селото се свиваха от страх пред него и с пълно основание, както ние много скоро щяхме да разберем. Аз излязох напред като преводач, понеже вече можех да си служа с няколко десетки корейски думи. Той се навъси и ми направи знак да се махна. Но можех ли да го послушам? Бях висок колкото него, то тежък от него с най-малко тридесетина фунта и кожата ми беше бяла, а косата златиста. Той ми обърна гръб и заговори на първенеца на селото, а шестте му копринени придружители направиха кордон помежду ни. Докато той говореше други войници донесоха от кораба няколко наръча два пръста дебели дъски. Те бяха към шест фута дълги и два фута широки и някак странно цепнати на две по дължина.

Хван Юн Джин даде заповед. Неколцина от войниците се доближиха до Тромп, който седеше на земята и се занимаваше с гноясалия си пръст. Тромп беше глуповат моряк, муден в мисленето и движенията, и преди да се усети какво става, една от тези дъски, които се отваряха и затваряха като ножици, беше сложена и затегната на врата му. Разбрал опасното положение, в което е попаднал, той зарева като бик и се разскача така, че всички трябваше да се отдръпнат, за да освободят място за хвърчащите краища на дъската.

И тогава започна разправията, защото Хван Юн Джин явно имаше намерение да сложи дъски на всички ни. О, ние се бихме с голи ръце срещу сто войници и още толкова селяни, а Хван Юн Джин стоеше настрана, величествен със своите коприни и господарска надменност. Имено тогава спечелих името си Йи Ионг-ик, Могъщия. Дълго след като всичките ми другари бяха победени и с дъски на врата, аз продължавах да се бия. Юмруците ми бяха твърди като бойни чукове, а имах и мускули, и воля да ги въртя.

За моя радост скоро разбрах, че корейците не разбират от юмручен бой и нямат ни най-малка представа от отбрана. Те падаха като кегли и стоварваха еди връз друг. Но Хван Юн Джин беше човекът, когото целех, и единственото нещо, което го спаси, когато се нахвърлих върху него, беше намесата на сателитите му. Те бяха мекотели същества и аз ги направих на нищо, а коприните им станаха на пух и прах, преди цялата тълпа да се нахвърли отгоре ми. Бяха толкова много! Спираха ударите ми, поради това че бяха много, тъй като тези отзад блъскаха предните върху мен. А как ги повалях! Към края те се гърчеха по трима един върху друг в краката ми. Но с време екипажът на трите джонки и кажи речи цялото село се бяха струпали върху ми и малко оставаше да ме смачкат. Да ми сложат дъска беше лесно.

— Божичко, ами сега? — запита Вандерфоот, друг морски вълк, когато ни струпаха на борда на една от джонките.

Ние седнахме на откритата палуба като куп вързани кокошки, когато той зададе въпроса, и в следващия миг джонката се наклони от вятъра и ние се пързулнахме от палубата в шпигатите на подветрената страна с ожулени вратове. А Хван Юн Джин, застанал на високата кърма, гледаше надолу към нас, сякаш не ни виждаше. Много години след това Вандефоот беше известен между нас като „Ами сега, Вандерфоот“. Нещастникът. Той умря от измръзване една нощ по улиците на Кейджо, когато всички врати бяха затворени за него.

Заведоха ни на материка и ни хвърлиха в смрадлив, пъкащ от дървеници и въшки затвор. Такова бе запознанството ни с чинивническия свят на Чосон. Но както ще видите, в дните, когато принцеса Ом бе благосклонна и властта беше в моите ръце, аз щях да отмъстя на Хван Юн Джин за всички ни.

37
{"b":"283544","o":1}