Късно следобед този ден, който беше вторият, пак видяхме Лий. Прекосяваше пеша по диагонал ливадата към северозапад извън обсега на пушечен изстрел. Татко издигна един от чаршафите на майка ми, вързан на два остена. Това беше бялото ни знаме. Но Лий не му обърна внимание и продължи да си върви.

Лабан искаше да го уцели от дълго разстояние, но татко го спря и му каза, че очевидно белите не бяха решили още какво да правят с нас и един изстрел срещу Лий можеше да ги накара да вземат набързо неблагоприятното решение.

— Слушай Джеси — каза татко, като откъсна една ивица от чаршафа и я върза на остена — Вземи това, излез и се опитай да поговориш с този човек. Не му казвай нищо за това, което ни се е случило. Само се помъчи да го накараш да дойде тука и да говори с нас.

Когато тръгнах да изпълня нареждането, готов да се пукна от гордост зарад това поръчение, Джек Дънъм извика, че и той искал да дойде с мен. Джед ми беше горе доло връстник.

— Дънам, може ли твоето момче да отиде заедно с Джеси? — попита татко бащата на Джед — Двама е по-добре от един. Ще се пазят един друг от пакости.

Така Джед и аз, двама деветгодишни хлапаци, излязохме под бялото знаме да преговаряме с водача на неприятелите. Но Лий не искаше да говори. Когато ни видя да идваме, започна да ни се изплъзва. Ние не можахме да го доближим, колкото да му заговорим, а след малко той като че ли се скри в храсталаците, защото не можахме да го зърнем повече, а знаехме, че не може да е отишъл някъде другаде.

Джед и аз претърсихме гъстаците на стотици ярда навред наоколо. Не бяха ни казали колко време можехме да се забавим, а понеже индианците не стреляха срещу нас, продължавахме да обикаляме. Забавихме се повече от два часа, макар че ако беше само единият от нас, щеше да се върне след четвърт час. Обаче Джед искаше да се покаже по-смел от мен, а и аз също исках да се покажа по-смел от него.

Но глупостта ни не беше без полза. Ние вървяхме смело под бялото си знаме и научихме, че станът ни е грижливо обсаден от всички страни. На юг от кервана, на не повече от половин миля, открихме голям индиански стан. Отвъд по ливадата видяхме индианчета, яхнали, да пасат ергеле коне.

Освен това видяхме и индианската позиция на хълма към изток. Ние сполучихме да се качим на ниско възвишение, за да разгледаме тази позиция. Двамата с Джед половин час се мъчихме да ги преброим и с много догадки заключихме, че трябва да са не по-малко от двеста. Видяхме и бели мъже при тях, които много приказваха.

Североизточно от кервана, на не повече от четиристотин ярда, открихме голям стан на белите зад ниско възвишение. А зад него видяхме да пасат петдесет-шейсет яздитни коня. На около една миля на север пък видяхме да се приближава малко облаче. Джед и аз почакахме, докато видяхме един мъж да се втурва в галоп в стана на белите.

Когато се върнахме в корала, първото нешо което ми се случи, беше плесница от майка ми, задето съм се бавил толкова дълго; но татко похвали Джед и мен, когато му докладвахме всичко.

— Сега може и да очакваме атака, капитане — каза Кокрейн на татко — Тоя човек, дето момчетата са го видели, не е препускал току така. Белите сдържат индианците, докато не получат заповед по-отгоре. Може тоя човек да е донесъл заповед за добро или за зло. Те не жалят конете, това е положително.

Половин час след нашето завръщане Лабан се опита да излезе на разузнаване под бяло знаме. Но не беше направил и десетина крачки извън кръга, когато откриха огън срещу него и го накараха да се върне тичешком.

Малко преди залез аз бях в големия окоп и държах бебето, докато майка ми постели одеялата за спане. Бяхме толкова много, кажи го натъпкани един връз друг. Имаше тъй малко място, че предишната нощ много от жените бяха спали седнали, сложили глава на коленете си. Точно до мен, толкова близо, че когато мяташе ръце, ме удряше по рамото, умираше сайлас Дънлап. Беше ранен в главата при първото нападение и целия втори ден не беше на себе си, бълнуваше и пееше глупави песнички. Една от тези песнички, която повтаряше безброй пъти и която подлудяваше майка ми беше:

Аз седях точно до него и държах бебето, когато атаката срещу нас започна. Беше по залез и аз гледах с широко отворени очи Сайлас Дънлап — това бяха последните му предсмъртни мигове. Жена му Сара беше сложила едната си ръка на челото му. И тя, и леля й Марта тихо плачеха. И тогава дойде това: избухвания и куршуми от стотици пушки. Те бяха залегнали в полукръг по цялото протежение от изтокна север и от там назапад и обсипваха нашата позиция с олово. Всички в големия окоп налягаха. Много от по-малките деца се разреваха и жените си имаха работа да ги умиряват. В началото някой от жените запискаха, но те бяха малко.

Хиляди изстрели трябва да са се изсипали срещу нас за следващите няколко минути. Колко ми се искаше да изляза до окопа под фургоните, където нашите мъже поддържаха непрекъснат, но нередовен огън! Всеки стреляше по свой почин щом видеше някой да натисне спусък. Но майка ме подозираше в това и ме накара да клекна доло и да продължа да държа бебето.

Тъкмо се бях загледал в Сайлас Дънлап — той все още потрепваше — когато убиха малкото бебе на семейство Касълтън. Държеше го Дороти Касълтън, която беше към десет годишна, тъй че то бе убито в нейните ръце. Тя остана съвсем здрава. Чух да говорят за това наоколо, предполагаха, че куршумът се удари високо в някой фургон и отскочил доло в окопа. Било чиста случайност, казваха, също че с изключение на такива случки, сме били в безопастност в нашия ров.

Когато се обърнах пак Сайлъс Дънлап беше умрял и аз изпитах остро разочарование, че не можах да стана свидетел на това изключително събитие. Никога още не бях имал късмета да видя човек да умира пред очите ми.

Дороти Касълтън изпадна в истерия от случилото се и вика, и писка дълго време, докато не зарази отново госпожа Хейстингс, общо взето се вдигна такава врява, че баща ми заповяда на Уат Къмингс да изпълзи до нас и да разбере какво е станало.

Стрелбата продължи, докато съвсем се смрачи, макар отделни изстрели да се чуваха и през нощта. Двама наши мъже бяха ранени в тази престрелка и ги донесоха в големия окоп. Бил Тайлър бил убит на място и него, Сайлас Дънлап и бебето на госпожа Касълтън погребаха заедно наред с другите в тъмнината.

Цяла нощ мъжете се сменяха да копаят кладенеца все по-дълбоко, но еинствения признак за вода беше влажният пясък. Двама трима мъже донесоха няколко кофи вода от ручея; по тях откриха стрелба и те се отказаха, когато един куршум преряза лявата ръка на Джереми Хопкинс в китката.

Следващото утро, тртото, беше още по-горещо и по-сухо. Ние се събудихме жадни, а и нямаше как да се готви. Устата на всички бе тъй пресъхнала, че не можехме да ядем. Аз опитах парче корав хляб, което ми даде майка, но трябваше да се откажа. Стрелбата ту се засилваше ту отслабваше. Понякога стотици стреляха срещу стана. В други моменти настъпваше затишие и не се чуваше нито един изстрел. Татко непрекъснато предупреждаваше мъжете да не хабят патрони, защото мунициите ни бяха към края.

И през цялото време мъжете копаеха кладенеца. Беше толкова дълбок, че вдигаха пясъка в кофи. Тези, които вдигаха кофите бяха изложени и едного от тях раниха в рамото. Беше Питър Бромли, който караше воловете на фургона на Блъдгуд и беше годен за Джейн Блъдгуд. Тя изскочи от окопа, затича се право при него под летящите куршуми и го доведе в заслона. Към пладне кладенецът се срути и падна усилена работа да се изровят двамата засипани в пясъка. Еймос Уентуърт не можа да се свести цял час. След това укрепиха кладенеца с дъски от дъната на фургоните и процепите и копането продължи. Но единственото, до което стигнаха, а бяха на двадесет фута дълбочина, беше влажен пясък. Вода не се просмукваше.