Думите му бяха убедителни за слушатели, които вече бяха убедени. Това, което им каза не беше ново. Те само го бяха забравили във вихъра на възбудата, притиснатио от отчаяната нужда.
— Никой друг не ще тръгне да се бие за нещо, което е справедливо, по-бързо от мене — продължи татко — Но положението е такова, че не можем да си позволим да се бием сега. Избухне ли кавга, за нас няма спасение. А ние всички трябва да мислим за нашите жени и деца. Трябва да се държим мирилюбиво на всяка цена, каквито и обиди да трупат на главите ни.
— Но какво да правим пред наближаващата пустиня? — извика една жена, която кърмеше бебе.
— Има няколко селича преди пустинята — отговори татко — Филмор е шейсет мили на юг. После идва Корн Крийк. А до Бийвър има още петдесет мили. След това е Пароуън. После има двайсет мили до Седар сити. Колкото повече се отдалрчаваме от соленото езеро, толкова повече е за вярване да ни продадат провизии.
— Ами ако не щат? — настоя същата жена.
— Тогава ще се отървем от тях — каза баща ми — Седар сити е последното селище. Ще трябва да вървим напред, и толкоз, и да бъдем благодарни на късмета си, че сме се отървали от тях. На два дни път има добро пасище и вода. Наричат го Планинските ливади. Никой не живее там и това е мястото, където ще дадем почивка на добитъка и ще го поугоим, преди да навлезем в пустинята. Може да набием дивеч. А в най-лошият случай ще продължаваме да вървим, докато можем, после ще зарежем фургоните, ще натоварим каквото можем на гърба на добитъка и ще минем последните етапи пеша. Ще можем да ядем добитчететата, както вървим напред. По-добре ще е да пристигнем в Калифорния без дрипа на гърба си, отколкото да оставим костите си тук, а ще ги оставим, ако влезем в стълкновение.
Импровизираното събрание завърши с повтаряне на предупрежденията да не се прибягва до силни думи или насилствени действия. Тази нощ заспах много мъчно. Гневът срещу мормона бе така разтревожил ума ми, че все още бях буден, когато баща ми се вмъкна във фургона след последната си обиколка на нощната стража. Те мислеха че спя, но аз чух майка да гопита дали смята, че мормоните ще ни оставят да напуснем мирно техните земи. Лицето му бе извърнато настрана от нея, понеже се мъчеше да си събуе ботуша, когато й отговори с голяма сигурност за увереността си, че мормоните нямало да ни закачат, стига някой от нашите да не подеме свада.
Но аз видях лицето му в този миг на светлината на лоената свещица и там нямаше и следа от сигурността, прозвучала в гласа му. И така аз заспах, угнетен от надвисналата над нас страшна съдба и с мисълта за Бригъм Йънг, който се разрастваше в детското ми въображение в страховито, злокобно същество, истински дявол с рога, опашка и така нататък.
Събудих се със старата болка от усмирителната риза в единочката. Около мен стоеше обичайната четворка: директорът Атъртън, капитан Джеими, доктор Джаксън и Ал Хъчинс. Аз изкривих лицето си в пресилената си усмивка и си наложих да не загубя самообладание от острата болка на възвръщащото се кръвообращение. Пих от подадената ми вода, не приех протегнатия ми хляб и отказах да говоря. Затворих очи и се опитах да се върна при стегнатия с вериги кръг от фургони в Нефи, но докато тези посетители стояха около мен и приказваха, не можех да се изплъзна.
Не можах да си наложа да не чуя един откъс от разговора.
— Също както вчера — каза доктор Джаксън — НИкаква промяна ни в едно отношение, ни в друго.
— Значи ще може да издържи и по-нататък? — запита директорът Атъртън.
— И окото му няма да мигне. Следващите двайсет и четири часа не по-трудно от миналите. Той е побъркан, казвам ви, абсолютно ненормален. Ако не знаех, че е невъзможно, щях да кажа, че е опит с наркотик.
— Зная го аз неговия наркотик — рече директорът — Това е проклетата му воля. Хващам се на бас, че ако реши, ще може да мине бос по нажежени камъни, както го правят тия жреци на канаките в Южните морета.
Може би причината беше думата „жреци“, която отнесох със себе си през мрака на нов полет във времето. Може тя да е била ключовата дума. По-вероятно това да е било чисто съвпадение. Както и да е, аз се събудих легнал на груб каменен под, проснал се по гръб с ръце кръстосани така, че двата лакътя бяха стиснати в дланите на противоположните ръце. Както лежах там със затворени очи, полубуден, потърках лактите с длани и открих, че търкам загрубели мазоли. В това нямаше нищо изненадващо. Аз приемах мазолите като нещо много старо и напълно естествено.
Отвори очи. Убежището ми беше малка пещера, не повече от три фута висока и десетина дълга. В пещерата беше много горещо. Пот на едри капки беше избила по цялото ми тяло. От време на време няколко капки се сливаха и образуваха мънички ручейчета. Нямах никакви дрехи, освен мръсен парцал през слабините. Кожата ми беше почерняла като махагон. Бях много мършав и гледах на мършавината си с някаква странна гордост, сякаш да бъдеш толкова мършав бе някакво постижение. Особено много се радвах на болезнено щръкналите си ребра. Дупките между тях будеха у мен чувство на надуто възгордяване, или — да употребя по-правилна дума — на святост.
Коленете ми бяха мазолести, както лактите. Бях много мръсен. Брадата явно е била някога руса, но сега мръсна и на кафеви петна, стигаше до под гърдите като чорлава къделя. Косата ми, също на петна иразрошена, падаше на раменете, а отделни фъндъци непрекъснато се изпречваха пред очите ми, та бях принуден понякога да ги бръсвам настрани с ръка. В повечето случаи обаче се задоволявах да се взирам през тях, като някое диво животно през гъстак.
Пред самия подобен на тунел отвор на полутъмната ми пещера денят се виждаше като стена от ослепителен слънчев блясък. След малко аз изпълзях от входа и за по-голяма несгода легнах под палещия слънчев пек на тясна издатина на скалата. То положително ме гореше, това ужасно слънце, но колкото повече ме болеше, толкова повече се наслаждавах на това, или по-скоро от самия себе си, понеже стова се показвах като господар на плътта си и над нейните щения и протести. Когато намирах по себе си остра, но не чак толкова остра издатина на скалата, търках тялото си върху ръба й в истински екстаз от господството над нея и от пречистването си.
Беше задушен, зноен ден. Нито един повей не лъхаше над речната долина, в която се заглеждах от време на време. На стотици стъпки под мен мудно течеше широка река. Отсрещният бряг бе плосък и песъчлив, проснал се така до хоризонта. Над водата имаше пръснати купчинки палми.
Откъм моята страна, врязли се в една извивка на реката, се издигаха високи, ронливи канари. Малко по-нататък в извивката, право пред очите на орловото ми гнездо, изсечени в самите скали, се издигаха четири гигантски фигури. Бяха статуи на мъже до глезените. Четиримата колоси седяха с ръце, отпуснати на коленете (нагоре до раменете ръцете им почти се бяха разтрошили), загледани в реката. Поне тримата се бяха загледали. Всичко, което бе останало от четвъртия, бяха долните му крайници с огромните длани, сложени на коленете. В краката на този колос седеше сфинкс, смешно мъничък, нотози сфинкс беше по-висок от мене.
Аз гледах тези изсечени изображения с презрение и плюех, като ги гледах. Не знаех какво представляват — дали забравени богове, или предадени на забвение царе. Но за мен те бяха олицетворение на суетата и празномислието на земните хора и земните стремежи.
И над целия този зной на реката, водния простор и пясъците отвъ извиваше небе, блестящо като лъсната мед, без нито едно и най-мъничко облаче.
Минаваха часове, докато се печах на слънце. Често, за доста дълги интервали, забравил за жегата и болките, се унасях в сънища, видения и спомени. Всичко това аз го знаех — и разпадащите се колоси, и реката, и пясъка, и слънцето, и нажеженото небе — щеше да отмине в един миг. Всеки момент можеха да прозвучат тръбите на архангелите, звездите да изпопадат, небесната твърд да се навие като свитък и господ бог да се появи с войнството си за страшния съд.
