Мъдрата стоеше встрани и ги наблюдаваше. Искаше й се да слезе с тях.

Винаги на мъжете се падаше да вършат интересните неща, и все на едни и същи — на пълните с енергия младежи. Старците, като Сребърния Облак, Вонящия Вол, Смелия Лъв вземаха решения и издаваха заповеди, но младите — Вълчото Дърво, Разцепения Хълм, Огненото Око, Ловеца на Птици и още трима-четирима всъщност правеха всичко. Те живееха истински и Мъдрата изгаряше от завист, като се замислеше за това.

Когато в равнините имаше лов, те бяха Ловното Общество. Те остреха върховете на копията си и увиваха глезените си с ленти черна вълча кожа, за да им придадат сила и свирепост; те подгонваха уплашените мамути към ръба на скалите или се събираха около някой злощастен заблуден носорог и го ръгаха с копия, докато рухне; те мятаха свързаните с въжета камъни върху бързоногите елени, за да ги оплетат около краката им и да ги повалят. После донасяха или довличаха улова си в бивака и победоносно пееха и танцуваха, и всички излизаха, и ги хвалеха и повтаряха имената им. И отново те получаваха първите хапки от прясно печеното месо — сърцето, мозъка и другите вкусни парчета.

Когато пък някой престъпеше нормите или вожд достигнеше края на дните си и трябваше да бъде изпроводен в другия живот, те ставаха Палачите. Надяваха маските от меча кожа, вадеха тоягата на смъртта, направена от слонова кост, отвеждаха жертвата си някъде, където Племето не може да ги види и правеха това, което трябваше да се направи. После се завръщаха тържествено, подредени в колона и пееха песента на Отвъдния Живот — само на Палачите бе позволено да пеят тази песен.

И когато надалеч се спотайваха врагове, бе време мъжете, същите тези мъже да бъдат Бойния Отряд, да изрисуват раменете си със сини, а слабините с червени ивици и да наметнат на плещите си жълта лъвска кожа. Тъкмо това правеха в момента и Мъдрата изгаряше от завист. Мъжете стояха голи в кръг и сковано се шегуваха и смееха, а старият майстор Ездача на Мамути привършваше с размесването на багрилата. Мъжете от Племето боядисваха телата си само по време на война. Не бяха воювали отдавна и трябваше да се размесят нови бои, а за това бе нужно време. Ездача на Мамути знаеше как да смели камъчетата и да омеси мазнината от антилопа с праха, така че да се задържи за кожата. Седеше с кръстосани крака, приведен над работата си, а воините го чакаха да свърши. Той бе изнесъл продълговатите костени съдове, в които държеше багрилата и разбъркваше мазнината и праха в каменни купи.

Най-после получи цветовете. Ездача на Мамути подаде купата с червена боя на Разцепения Хълм, а купата със синя боя на Младата Антилопа. Останалите се наредиха в колона. Шегите и смехът станаха по-шумни. Мъжете се страхуваха от това, което предстоеше, и затова се смееха толкова много. Двамата използваха четки от лисича опашка и това също ги разсмиваше — четките гъделичкаха толкова силно. С раменете беше лесно — тясна синя ивица напречно през гърба, широка през гърдите, после синьото петно на Богинята на гърлото на мястото, където стърчи твърдият хрущял, и още едно на сърцето. Веселието идваше от боядисването на долните части. Първо бе ред на широката червена ивица от основата на корема точно над мястото, където са мъжките части; после тънка червена ивица опасваше всяко бедро точно под мъжките части и накрая — това винаги ги караше да се смеят, ивицата на Богинята по целия мъжки орган и още две червени точки на кръглите топки, които висяха под него. Разцепения Хълм поставяше боята там долу с размах и мъжете се преструваха, че ги гъделичка непоносимо. А може и да не се преструваха.

Хайде, мислеше тя, боядисайте и мен! Нямам мъжки части, но можете да нарисувате червени ивици около слабините и на върховете на гърдите ми и ще бъде не по-зле, когато започне битката, защото аз не съм по-малко воин от всички вас, в никакъв случай.

Почти привършваха. Всички мъже носеха цветовете на войната, освен двамата с четките. Сега Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа с долните ивици, а Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с горните. После си размениха купите с багрилата и Младата Антилопа изрисува Разцепения Хълм с червено, А Разцепения Хълм изрисува Младата Антилопа със синьо. Накрая всички вързаха препаските около кръста и наметките от лъвска кожа на раменете си. Взеха копията — бяха готови да воюват.

Почти готови. Оставаше Главната жрица да ги благослови пред трите мечи черепа. Мъдрата вече виждаше как двете по-млади жрици подреждат черепите оттатък пътеката, а самата Главна жрица надяваше специалните одежди, с които произнасяше бойното заклинание. Мъдрата погледна към подножието на хълма, към Светилището от блестящи камъни на МЯСТОТО КЪДЕТО СЕ СРЕЩАТ ТРИТЕ РЕКИ. Там нямаше никого.

Всичко щеше да е без значение, ако Другите се бяха отправили в различна посока. Според Главната жрица следите около Светилището бяха пресни, но какво ли разбираше тя — не беше ловец. Стъпките, които бе видяла, можеше да са от три дни. Другите може би бяха вече далеч. Трябваше само бързо да слязат до Светилището, за да проведат ритуала, който Сребърния Облак считаше за толкова нужен. После Племето щеше отново да потегли на изток, да се махне от това място и да се отправи назад към студените пусти равнини, където рядко стъпваха Други, и да продължат да живеят като преди. Ако наистина нямаше нужда Бойния Отряд да слиза и да души наоколо, за да се увери, че близо до Светилището не се спотайват Други, значи Сребърния Облак пилееше ценно време. Годината си течеше. Дните се скъсяваха. Скоро щеше да започне да вали сняг всеки ден. Трябваше бързо да свършат това, за което бяха дошли, и да намерят сигурно кътче, за да се приютят за идните лоши месеци.

Ала по всяка вероятност Главната жрица бе права и Другите наистина бяха наблизо. Щеше да има война и щяха да умрат мъже, а може би не само мъже.

Пазителката на Миналото се появи изотзад и изрече почти в ухото й:

— Богинята е много строга с нас тези дни. Дойдохме тук да й се поклоним, а тя първо взе момчето, а после ни доведе право сред Другите.

Мъдрата сви рамене:

— Не виждам никакви Други. От два дни сме тук и никой не е видял нито един.

— Но те са тук. Чакат ни долу. Скрили са се и са готови да ни нападнат. Знам това.

— Откъде знаеш?

— Имах съновидение — отвърна Пазителката на Миналото. — Бяха прозрачни, като същества от мъгла, после станаха по-плътни, като сенки. Наизскачаха от земята навсякъде около нас и започнаха да ни убиват.

Мъдрата дрезгаво се разсмя:

— Още един лош сън.

— И друг ли има?

— Миналата нощ Сребърния Облак сънувал, че отново е момче и се потопил в морето. Като тръгнал да излиза, започнал да остарява с всяка крачка — за няколко мига се съсухрил, прегърбил и отслабнал. Сън за смъртта, това е било. После ти сънуваш как Другите ни причакват до Светилището.

Пазителката на Миналото кимна:

— Освен това Богинята взе Детето на Небесния Огън, а не ни даде знак, че е доволна. Според мен трябва да напуснем това място, без да извършим обряда на Светилището.

— Но Сребърния Облак настоява…

— Сребърния Облак става все по-боязлив и слаб с възрастта — рече Пазителката на Миналото.

— Да не би да искаш да станеш вожд вместо него? — нахвърли се върху й Мъдрата.

— Аз ли? — усмихна се Пазителката на Миналото. — Не и аз, Мъдрата. Не ми е притрябвало. Ако на света има жена, която таи в сърцето си желанието да стане вожд, Мъдрата, мисля, че това си ти, аз не ламтя за подобно бреме. И така да е, смятам, че е дошло времето Сребърния Облак да остави короната от пера и наметката.

— Не е.

— Той е стар и изнемощява с всеки изминал ден. Можеш да видиш умората в очите му.

— Той е силен и мъдър — не особено убедително се възпротиви Мъдрата.

— Знаеш, че това не е истина.

— Така ли, Пазителко на Миналото? Така ли?

— По-спокойно, жено, ако ме удариш, ще се наложи да те хвърля надолу по хълма.

— Ти ме нарече лъжкиня.