Майлс разпозна енергийната характеристика дори преди на видеоекрана да се появи изображение.

— Това е „Принц Серж“. Нашите бариарски имперски подкрепления току-що пристигнаха — той замаян си пое дъх. — Нали ти обещах…

Тънг изпсува ужасно, като израз на чисто естетическо възхищение. „Принца“ беше последван от други кораби: аслъндски, полианската военна флота, които бързо се разгръщаха в нападателен строй.

Вълната, която премина през редиците на Сетаганда, беше като безмълвен вик на ужас. Един въоръжен с имплодер кораб на Сетаганда смело се спусна към „Принц Серж“, за да открие, че имплозионните пики на „Серж“ са били усъвършенствани и обсегът им превъзхожда три пъти далекобойността на оръжията на Сетаганда едва когато беше буквално срязан на две. Това беше първият фатален удар.

Вторият — призив към агресорите от Сетаганда да се предадат, или ще бъдат унищожени — дойде от комуникационните канали от името на Съюзническата флота на Хийгън и обединеното командване — император Грегор Ворбара и адмирал граф Арал Воркосиган.

В първия момент Майлс помисли, че Тънг ще припадне. Кай си пое въздух застрашително и изрева с възхищение:

— Арал Воркосиган! Тук? Майка му стара! — и прошепна съвсем лекичко: — Как ли се го примамили отново на служба след оставката му? Може би ще успея да се срещна с него!

Побърканият на тема военна история Тънг беше един от най-фанатичните привърженици на баща му, спомни си Майлс, и ако не се вземеха твърди мерки да спре, можеше да дрънка с часове за всяка известна подробност от ранните кампании на бариарския адмирал.

— Ще видя какво мога да уредя — обеща Майлс.

— Ако можеш да уредиш това, синко… — Тънг се откъсна с усилие от любимото си хоби — изучаването на военната история, и се завърна към това, което всички смятаха, че му се удава — да я твори.

Корабите на Сетаганда отстъпваха. В началото панически се отцепваха отделни съдове. Малко по-късно цели групи от кораби се опитваха да проведат едно що-годе организирано отстъпление. „Принц Серж“ и останалите кораби от съюзническата флота на Хийгън не изгубиха и една милисекунда и мигновено ги последваха, нарушавайки стройността на бойните им редици и унищожавайки изоставащите кораби. В следващите часове оттеглянето се превърна в истинско бягство, когато окуражени, корабите на Вервейн напуснаха високите планетарни орбити, които до момента защитаваха, и се присъединиха към атаката. Страхът за домовете им, който Сетаганда беше внушила на вервейнци, ги правеше безмилостни.

Нарядите за почистване на отломките, ужасните проблеми с контролните системи, оказването на помощ на пострадалите от екипажите… Майлс беше така погълнат от работата, че му бяха необходими няколко часа, за да проумее постепенно, че за флотилията Дендарии войната е приключила. Бяха си свършили работата.

Преди да напусне залата за тактически операции, Майлс благоразумно се свърза със службата за сигурност на „Триумф“ и провери докъде са стигнали с арестите на избягалите затворници. Липсваха и все още не се знаеше нищо за Озер, капитана на „Перигрин“, други двама, верни на Озерани офицери, командващ Кавило и генерал Метцов.

Майлс беше твърдо убеден, че чрез мониторите си е станал свидетел на превръщането на Озер и неговите офицери в радиоактивна прах. Дали и Кавило, и Метцов са били на борда на онази совалка? Каква ирония! След всичко, което Кавило направи за Сетаганда, да умре от техните ръце. Въпреки че, и това се споделяше от всички, иронията щеше да бъде не по-малка, ако беше умряла от ръцете на Вервейн, Рейнджърите на Рандал, Аслънд, Бариар или който и да е друг от множеството, попаднало в мрежите на нейните измами, през кратката й, но взривна кариера. Краят й би бил елегантен и удобен, ако беше действителен. Майлс не искаше да мисли за последните й свирепи забележки към него като за натежала от силата на пророчеството предсмъртна клетва. Метцов беше човекът, от когото трябваше да се страхува преди всичко. Трябваше, но не беше така. Той се разтрепери от побилите го тръпки и накара един войник от охраната да го придружи до каютата му.

По пътя се сблъска с ранените, които совалките прехвърляха в лечебницата на „Триумф“. Корабът беше останал в групата на резервите, доколкото изобщо имаше резерви, и не беше получил удари, които защитните му полета да не могат да отразят, но далеч не всички кораби от флотилията можеха да се похвалят с такъв късмет. Обикновено съотношението между процентите в списъците на жертвите при космическите битки беше обратно на статистиката при сухопътните сражения: броят на загиналите далеч надхвърляше броя на ранените, въпреки че ако при някакво щастливо стечение на обстоятелствата изкуствената жизнена среда се запазеше невредима, войниците можеха да оцелеят и след нараняванията си. Майлс промени посоката си и неуверено последва процесията. Каква ли полза щеше да има от него в лечебницата?

Медиците, които разпределяха ранените, не бяха определили „Триумф“ за леките случаи. Колоната водеха три случая на ужасни изгаряния и тежко нараняване в главата, които бяха поети бързо от възбудения персонал на лечебницата. Малцината, които бяха в съзнание, чакаха реда си смълчани, приковани за носилките. Погледите им бяха замъглени от болката и болкоуспокояващите лекарства.

Майлс се опита да подкрепи всеки един с по няколко думи. Някои от тях неразбиращо гледаха в празното пространство, други бяха признателни: при тях той се задържа за по-дълго, подкрепяйки ги с всичко, което беше по силите му. След това се отдръпна и за няколко минути остана занемял до вратата. Заливаха го познатите ужасяващи миризми на корабна лечебница след сражение: дезинфектанти и кръв, обгорена плът, урина… докато не осъзна, че от него няма никаква полза тук. Изтощението му го размекваше, чувстваше главата си празна и всеки момент щеше да се разплаче. Той се отлепи от стената и излезе с натежали крака. Легло! Ако присъствието му в командната зала се окажеше чак толкова необходимо, щяха да го намерят.

Добра се до каютата на Озер и набра кода на ключалката. Сега, след като я беше наследил, май трябваше да смени цифрите. Той въздъхна и влезе. В момента, в който пристъпи в каютата, Майлс осъзна два злополучни факта. Първо, въпреки че при влизането си в лечебницата беше освободил войника от охраната, после беше забравил да го повика обратно: и второ, не беше сам. Вратата се затвори зад него, преди да успее да отскочи в коридора.

Тъмночервеният нюанс, който имаше физиономията на Метцов, задържа погледа на Майлс с по-голям успех дори от сребристите проблясъци на дулото на невроразрушителя в ръката на генерала.

Метцов се бе сдобил с пълен комплект от сивата униформа на Дендарии, макар и с няколко номера по-малка. Командващ Кавило, която стоеше зад него, беше облечена в същата униформа, но с няколко номера по-голяма. Метцов изглеждаше огромен и разярен. Кавило изглеждаше… странно. По някакъв чудноват начин тя като че ли се забавляваше. Вратът й беше покрит със синини. Не носеше оръжие.

— Падна ми! — тържествуващо прошепна Метцов. — Най-после! — С широка усмивка, която откриваше и сливиците му, той се приближи постепенно към Майлс и стисна врата му с огромната си лапа. Майлс се почувства забоден за стената като пеперуда в хербарий. Метцов пусна невроразрушителя, който изтрополи по пода и хвана с другата си ръка врата на Майлс. Нямаше намерение да го чупи, просто го стисна.

— Никога няма да се измъкнете… — успя да изхърка Майлс. Усещаше как трахеята му започва да хруска, да се смачква, достъпа на кръв до главата му беше прекъснат и той чувстваше, че в черепа му всеки момент ще избухне мрака. Нямаше начин да разубеди Метиов с приказки…

Кавило се плъзна напред ловко, безшумно и незабележимо като котка, вдигна изтърваното оръжие и се отдръпна назад.

— Станис, мили — изгука тя. Метцов, завладян от бавното задушаване на Майлс, не й обърна внимание. Кавило, явно имитираща любовните рефрени на Метцов, изрецитира: — Разтвори си краката, кучко, или ще ти пръсна мозъка.