Литмир - Электронная Библиотека
A
A

Лоис Макмастър Бюджолд

Игрите на Вор

ПЪРВА ГЛАВА

— Корабна служба! — извика ликуващо младши лейтенантът, който беше четирима души преди Майлс. Щом зърна заповедта, лицето му се озари от радост. Пластмасовата бланка на телеграмата потрепваше в ръцете му.

— Ще бъда младши оръжеен офицер на имперския кръстосвач „Комодор Ворхалас“. Трябва да докладвам веднага в космодрума на космическата база „Танъри“ за орбитално прекачване.

След остро смушкване отзад той подскочи, съвсем не по устав, и освободи пътя на следващия в строя. Въздухът между устните му свистеше от възторг.

— Младши лейтенант Плоус — застаряващият сержант зад бюрото държеше следващия плик между палеца и показалеца си. Във високомерния му глас се долавяше досада. Колко ли дълго е заемал този пост в Имперската военна академия — зачуди се Майлс. Колко ли стотици, хиляди млади офицери са минали пред ироничния му поглед в този изключителен момент от своята кариера. Дали всички започват да си приличат след няколко години — същите светлозелени униформи, същите правоъгълни петлици от лъскава пластмаса за новоспечелените лъскави чинове, които красяха високите яки, същите гладни очи — страховитите випускници на най-елитното училище в Империята — Академията на имперските служби. Всичките с видения за славна военна съдба. „Ние не просто маршируваме към бъдещето, ние го щурмуваме.“ Плоус направи крачка встрани, докосна с палец ключалката на плика и го отвори.

— Е? — попита Иван Ворпатрил, който стоеше точно пред Майлс в строя. — Не ни дръж в напрежение.

— Езикова школа — отговори Плоус, без да вдига поглед от плика.

Плоус вече говореше и четирите местни езика на Бариар.

— Като курсант или инструктор? — поинтересува се Майлс.

— Курсант.

— Аха, галактически езици значи. В разузнаването ще те очакват с нетърпение след завършването. Със сигурност няма да си на планетата.

— Не е задължително — отвърна Плоус. — Може просто да ме затворят някъде, в някоя бетонна кутия, да програмирам компютри за превод, докато ми изтекат очите.

Но в погледа му проблесна надежда.

— Младши лейтенант Лобачик.

През живота си Майлс беше срещал толкова болезнена добросъвестност само в още един човек, така че не се изненада, когато Лобачик едва не се задави, като отвори плика си.

— ИмпСи. Курсът на сигурността за повишаване на квалификацията. Охрана и антитероризъм.

— А, школата за дворцова стража. — Иван надничаше любопитно над рамото на Лобачик.

— Това е голяма чест — отбеляза Майлс, — обикновено Илиян подбира курсанти с двайсетгодишен стаж и окичени с медали.

— Може пък император Грегор да е помолил Илиян за някой на възраст по-близка до своята — предположи Иван. — за разведряване на обстановката. Онези изкопаеми със съсухрените лица, с които Илиян обикновено го обгражда, щяха да ме докарат до депресивна истерия. Не се издавай, че имаш чувство за хумор, Лобачик. Мисля, че това автоматически води до дисквалификация.

„Ако е така, няма опасност Лобачик да загуби мястото“ — помисли си Майлс.

Лобачик погледна нервно Майлс и Иван.

— Наистина ли ще видя императора?

— Вероятно отсега ще го гледаш да закусва всеки божи ден — отговори му Иван. — Горкият глупак!

Лобачик ли имаше предвид или Грегор? Без съмнение Грегор.

— Вие от рода Вор го познавате. Какво представлява?

Майлс се намеси, преди пламъчетата в очите на Иван да се материализират в някаква груба шега:

— Много е прям. Ще се разбирате чудесно.

Лобачик се отдалечи поуспокоен, препрочитайки заповедта.

— Младши лейтенант Ворпатрил — чу се напевният глас на сержанта. — Младши лейтенант Воркосиган.

Високият Иван взе пакета си, Майлс също прибра своя и се отместиха заедно с двамата си приятели. Иван отвори своя плик.

— О, Имперския щаб във Ворбар Султана. Искам да знаеш, че ще бъда адютант на комодор Джолиф — „Операции“. — Той се поклони и върна заповедта. — Всъщност започвам от утре.

— О-хо — младши лейтенантът, който беше получил назначение на космически кораб, все още леко подскачаше от възторг, — внимавай само генерал Ламитц да не те помоли да седнеш в скута му. Чувам че…

Иван направи неприличен жест и леко го перна.

— Завист, чиста завист. Излизам в цивилизацията и заживявам като цивилен — работа от седем до пет, самостоятелен апартамент в града… А, трябва да отбележа — едва ли ще видиш някакви момичета на тая твоя служба. — гласът на Иван беше спокоен и жизнерадостен. Само очите му не успяваха да скрият разочарованието му. Иван също искаше корабна служба. Те всички искаха.

Майлс също искаше корабна служба. Евентуално — командване. „Като баща ми, неговия баща, и неговия… Желание, молитва, мечта…“ Той се поколеба, преди да отвори плика. Искаше да се овладее, да потисне страха и удължи последните мигове на голямата надежда. Той натисна предпазливо ключалката и акуратно отвори плика. Само една заповед и шепа пътни пропуски. Предпазливостта му трая само миг. Толкова му трябваше, за да възприеме краткия параграф пред очите си. Замръзна на място и започна да чете заповедта отначало. Не можеше да повярва.

— Е, братовчед, какво пише? — Иван надзърна над рамото му.

— Иван — попита Майлс сподавено, — аз ли имам пристъп на амнезия, или наистина никога не сме имали курс по метеорология в учебния план?

— Петизмерна математика — да. Ксеноботаника — да. — Иван разсеяно се почесваше. — Геология и оценка на терени — спомням си. Ами… в първи курс имахме авиационна метеорология.

— Да, но…

— Е, какво? — попита Плоус. Беше готов да изкаже своите поздрави или съчувствие, според случая.

— Назначен съм за главен МТО-офицер в база „Лазковски“. Къде по дяволите е база „Лазковски“? Никога не съм чувал за нея!

Внезапно сержантът зад бюрото вдигна очи и се усмихна злобно.

— Аз съм чувал, сър — предложи услугите си той, — намира се нагоре, близо до арктическия кръг, на едно място, наречено остров Кирил. Зимна тренировъчна база на пехотата. Мърлявите кашици й викат „Лагера на вечния скреж“.

— Пехота! — каза Майлс.

Иван повдигна вежди и смръщен сведе глава към Майлс.

— Пехота? Ти? Това не ми изглежда справедливо.

— Не. Не е — едва продума Майлс. Заля го студена вълна при мисълта за физическите му недъзи. Годините на мистериозни медицински мъчения почти бяха успели да поправят жестоките деформации, от които Майлс едва не умря при раждането си. Изгърбен като жаба през ранното си детство, сега той стоеше почти прав. Ронливите, сякаш тебеширени кости, сега бяха почти здрави. Съсухрен, като дете на джудже, сега се изправяше почти на четири фута и девет инча. Лекарят му все още твърдеше, че последните шест инча височина са били грешка. След това Майлс чупи краката си достатъчно пъти, за да се съгласи с него, но вече беше твърде късно. Но не бе уродлив. Не… вече едва ли имаше някакво значение. Ако само му разрешаха да използва своите умения в служба на императора, той щеше да ги накара да забравят неговата слабост.

В службите имаше сигурно хиляди места, на които странната външност и деликатната му структура нямаше да имат ни най-малко значение. Като адютант или преводач в разузнаването. Или дори оръжеен офицер на кораб — да наглежда компютрите си. Но в пехотата? Някой не играеше по правилата. Или е била допусната грешка. Нямаше да е първата. Той се поколеба. Юмрукът му се свиваше около заповедта и я мачкаше. Отправи се към вратата.

— Къде отиваш? — попита Иван.

— Да видя майор Сесил.

Иван издиша през свитите си устни.

— О! Късмет.

Сержантът не скри ли една малка усмивчица, навеждайки глава, за да разлисти следващия куп пакети?

— Младши лейтенант Дрот — извика той. Редицата се придвижи с един човек напред.

* * *

Когато Майлс влезе в кабинета на майор Сесил и поздрави, майорът се консултираше с видеомонитора си, приседнал на бюрото на писаря.

1
{"b":"283170","o":1}