— Чакайте тук — каза капитанът. — Ще дойдат едни хора, които ще ви преведат през останалата част на пътя. — Той се облегна на стената на кабината и леко започна да почуква по нея с тока на обувката си. Продължи да си тактува в безразборен, натрапчив ритъм няколко минути, след това спря, изправи се и обърна глава.

Стъпки. От близкия коридор се появиха шест човека. Майлс се вцепени. Униформени мъже и офицер с тях, ако се съдеше по държанието им, но не носеха униформата нито на държавната сигурност на Вервейн, нито на военното им контраразузнаване. Непознато жълто-кафяво бойно облекло с къси ръкави, с черни петлици и декорации и ниски черни ботуши. Носеха стънери, извадени от кобурите и готови за стрелба. „Но щом вървят като взвод за арести, щом говорят като взвод за арести, и крещят като взвод за арести…“

— Майлс — промърмори Грегор, който прехвърляше в ума си същите реплики, — такъв ли е сценарият?

Стънерите вече бяха насочени към тях.

— Капитанът се е справил с това три пъти — опита се да го окуражи Майлс, без сам да си вярва, — защо да не се справи и сега?

Капитанът на товарния кораб се усмихна със стиснати устни и се отдалечи от стената, извън прицела на оръжията.

— Справял съм се с това два пъти — осведоми ги той. — На третия ме хванаха.

Ръцете на Майлс се разтрепераха. Той се стараеше да ги държи встрани от тялото си и преглъщаше люти псувни. Бавно, Грегор също вдигна ръце. Изразът на лицето му беше чудесен, като празен лист хартия. Както винаги едно на нула за самообладанието на Грегор — една задължителна за живота добродетел.

„Тънг е нагласил всичко. Лично. Знаел ли е Тънг? Тънг да го продаде. Не…“

— Тънг каза, че на теб може да се разчита, капитане — изскърца със зъби Майлс.

— Какво е за мен Тънг? — озъби се той. — Имам семейство, господине.

Двама (Господи, пак горили!) от войниците се приближиха под прикритието на оръжията и долепиха Майлс и Грегор с ръце към стената, след това ги претърсиха и ги лишиха от придобитите с толкова мъка озерански оръжия, екипировка и многобройни документи за самоличност. Офицерът изследва плячката.

— Да. Това са хората на Озер. Добре — той вдигна ръка и поднесе китката към устата си. — Хванахме ги.

— Продължавайте — отвърна му тънък глас. — Слизаме веднага. Кавило, край.

Явно това бяха Рейнджърите на Рандал, затова и униформите бяха непознати. Но защо не се виждаха никакви вервейнци?

— Извинявайте — Майлс кротко се обърна към офицера, — но да не би да действате под влияние на погрешното впечатление, че сме агенти на Аслънд?

Офицерът зяпна надолу към Майлс и изпръхтя.

— Чудя се дали не е време да разкрием истинската си самоличност? — опипа почвата Грегор.

— Интересна дилема — отвърна Майлс с ъгъла на устата си. — По-добре да разберем дали разстрелват шпионите.

Бързо почукване на ботуши възвести още нечие пристигане. Когато звукът зави зад ъгъла, войниците видимо се стегнаха. Грегор също застана мирно — автоматична реакция на военна вежливост, която изглеждаше най-малкото странна, предвид провисналите му парцали. Нямаше никакво съмнение, че Майлс бе най-далече от изискванията на военния строеви устав. Устата му зееше отворена от шока. Той я захлопна, преди някой да успее да хвърли вътре обувката си.

Беше висока пет фута и нещо — беше на ботуши с по-високи токчета, отколкото беше позволено по устав. Късо подстригана руса коса, като ореола на глухарче около изваяната глава. Униформа в жълто-кафяво и черно, с позлатата на ранга й, която така идеално подчертаваше и допълваше тялото й, сякаш то говореше със свой собствен, приказен глас. Ливия Ню.

— Командващ Кавило, ’спожо — офицерът отдаде чест.

— Отлично, лейтенант… — сините й очи попаднаха на Майлс и се разшириха с неподправена изненада, която тя мигновено прикри. — А, Виктор, мили — гласът й лепнеше като сироп от преувеличената радост и задоволство в него. — Представи си, да те срещна тук. Още ли продаваш костюми-чудо на будалите?

Майлс разпери празните си ръце.

— Това е всичкият ми багаж, госпожо. Трябваше да си купите, когато можехте.

— Нима? — усмихна се студено тя. Блясъкът в очите й стана обезпокоителен. Грегор стоеше безмълвен. Изглеждаше объркан до оглупяване.

„Значи, името ти не е било Ливия Ню, и не си била посредник.“ Тогава защо, по дяволите, му трябваше на командващия наемническата флотилия на Вервейн да се среща инкогнито на станция Пол с представител на най-мощната търговска къща на Консорциума Джаксън? „Това не беше просто оръжейна сделка, скъпа.“

Кавило (Ливия Ню) вдигна предавателя на китката си до устните си.

— Лечебницата, „Десницата на Кюрин“. Говори Кавило. Изпращам ви двама затворници за разпит. Може да се заема с това и аз сама — тя изключи предавателя.

Капитанът на товарния кораб пристъпи напред. Едновременно се страхуваше и беше готов да се кара.

— Жена ми и сина ми. Сега ми дайте доказателство, че са добре.

Тя го изгледа пресметливо.

— Може да свършиш още някоя работа. Добре — тя посочи един войник. — Заведете този човек до ареста на Кюрин и му разрешете да погледа на мониторите. След това го доведете обратно. Ти си щастлив предател, капитане. Имам за теб още една работа, с която можеш да спечелиш дори…

— Саободата им? — не се стърпя капитанът.

Тя се смръщи леко.

— Още малко и ще поискаш и премии. Не. Още една седмица живот.

Той се повлече след войника. Юмруците му бяха стиснати яростно, а зъбите му — благоразумно.

„По дяволите!“, помисли си Майлс. Той не познаваше добре Вервейн, но беше съвсем сигурен, че дори военните им закони не предвиждаха задържането на невинни роднини като заложници срещу примерното поведение на неосъдени предатели.

След като капитанът изчезна от погледа им, Кавило отново включи предавателя си.

— Охраната на „Десницата на Кюрин“? А, добре. Изпращам ви моя галеник, двойния агент. Пуснете записа, който направихме миналата седмица в шеста килия. Необходим е за мотивацията му. Не му позволявайте да разбере, че това не е… добре. Кавило, край.

Значеше ли това, че семейството на капитана е свободно? Или бяха мъртви? Преместени? Какво ставаше тук?

Зад ъгъла се появиха още нечии ботуши. Тежка, уставна стъпка. Кавило се усмихна кисело, но изглади изражението си до нещо по-сладко, когато се обърна да поздрави новодошлия.

— Станис, мили. Виж какво уловихме в мрежата този път. Това е оня дребен бетиански ренегат, който се опитваше да търгува с откраднато оръжие на станция Пол. Както изглежда, оказва се, че не е независим.

Майлс налудничаво си отбеляза, че и униформата на Рейнджърите не правеше изключение. И тя стоеше чудесно на генерал Метцов. Сега беше идеалният момент да избели очи и да припадне, само да знаеше как става номера.

Генерал Метцов остана прикован на мястото си. Стоманеносивите му очи запламтяха с небогуугодна радост.

— Той не е бетианец, Кави.

— Той е бариарец. И то не какъв да е. Трябва да го скрием. Бързо — продължи Метцов.

— Тогава кой го е изпратил? — Кавило отново се вгледа в Майлс, присвила несигурно устни.

— Господ! — пламенно изповяда Метцов. — Сам Господ го праща в ръцете ми. — Ведрото настроение на Метцов беше необичайна гледка, чак будеше тревога. Дори Кавило повдигна вежди.

За първи път Метцов погледна Грегор.

— Ще го отведем заедно с неговия… телохранител, предполагам… — Метиов замълча замислен.

Портретите на банкнотите бяха отпреди няколко години и Грегор не си приличаше много с тях, но императорът се беше появявал в достатъчно предавания, разбира се, не и в такова облекло… Майлс почти виждаше мислите на Метцов: „Лицето е познато, само не мога да се сетя за името…“ Може би нямаше да познае Грегор. Може би нямаше да го повярва.

Грегор проговори за пръв път. Прикриваше достойнството си с изненада.

— Това още един от старите ти приятели ли е, Майлс?