— Задържан сте, докато продължава разследването — официално заяви лейтенантът.

— Докога?

— За неопределено време.

Лейтенантът се отправи към вратата. Сержантът го последва. По необходимост Майлс също тръгна след тях.

— Къде? — отчаяно питаше той.

— В Щаба на Имперска сигурност.

„Ворбар Султана!“

— Трябва да си взема нещата…

— Квартирата ви вече беше освободена.

— Ще се връщам ли пак тук?

— Не знам, младши лейтенант.

Когато скатерът ги остави на совалковия док, късната зора прорязваше Лагера на вечния скреж със сиви и жълти шарки. Доорбиталната куриерска совалка на Имперска сигурност лежеше на заледения цимент като хищна птица, случайно озовала се в гълъбарник. Гладка, черна и смъртоносна, тя сякаш разкъсваше звуковата бариера просто като си стоеше там. Пилотът очакваше със запалени двигатели.

Майлс се затътри непохватно по рампата след сержант Овъркил. Студените белезници се впиваха в китките му. Ледените кристали танцуваха, носени от североизточния вятър. От особеното сухо пощипване в синусите си Майлс разбра, че тази сутрин температурата ще се стабилизира. Мили Боже! Беше крайно време да се маха от този остров.

Майлс за последен път дълбоко си пое дъх. Вратата на совалката с просъскване се затвори зад тях. Вътрешността й сякаш беше тапицирана с дебел пласт тишина, през който дори и воят на двигателите едва проникваше.

Поне беше топло.

Есента във Ворбар Султана беше чудесен сезон и днешният ден го доказваше. Синевата на въздуха беше разкошна, температурата приятна. Дори и индустриалният пушек не миришеше неприятно. Есенните цветя още не бяха повяхнали, но листата на внесените от Земята дървета бяха променили цвета си. Преди да го натикат в един от задните входове на огромната сграда — Щаба на Имперска сигурност, Майлс зърна едно от тях. След това вратата хлопна зад него. Той се опита да запази образа на това дърво за в случай, че никога повече не го види.

Лейтенантът извади пропуски, които ускориха преминаването на Майлс и сержанта покрай часовите на входа и ги отведоха в лабиринт от коридори, през който се добраха до два асансьора. Влязоха в този, която водеше нагоре. Така. Значи не го водеха направо в някоя от килиите на свръхохранявания затворнически корпус под сградата. Той се досети какво може да означава това и загледа асансьора, който водеше надолу, с копнеж.

Бяха въведени в един от кабинетите на по-горните нива. Минаха покрай капитан от ИмпСи и влязоха във вътрешното помещение на кабинета. Слаб мъж с приятен външен вид, в цивилно облекло, седеше пред огромната компютърна конзола на бюрото си и разглеждаше някакво изображение. Кестенявата му коса започваше да посребрява по слепоочията му. Той вдигна очи към ескорта на Майлс.

— Благодаря ви, лейтенант. Сержант, можете да си вървите.

Овъролт откачи Майлс от китката си.

— Ъ-ъ… дали ще сте в безопасност, сър? — попита лейтенантът.

— Надявам се — сухо отвърна мъжът.

„Да, ами аз!“ — безмълвно проплака Майлс. Двамата войници напуснаха и оставиха Майлс сам, мръсен, небръснат, все още облечен в черния си гащеризон, който леко вонеше. Беше го надянал едва… Кога… Снощи? Лицето му носеше следите от суровия климат, ръцете му бяха подути, а краката му все още бяха увити в найлона на медицинските превръзки… Пръстите на краката му се свиваха и шляпаха в медицинския гел. Беше без ботуши. По време на двучасовия полет със совалката беше дремал на пресекулки в изнемогата си и сега съвсем не изглеждаше освежен. Гърлото му беше пресъхнало, чувстваше синусите си натъпкани с памук, а гърдите го боляха при всяко вдишване.

Саймън Илиян — шеф на бариарската Имперска сигурност — скръсти ръце и бавно огледа Майлс. Погледът му се спусна от главата до петите, след което отново се върна на лицето му. Това накара Майлс да изпита някакво изкривено чувство за deja vu3.

Почти всички на Бариар се страхуваха от името на този човек, въпреки че малцина бяха виждали лицето му. Този ефект беше внимателно създаден от самия Илиян, който го изгради отчасти, но само отчасти, върху наследството на неговия страховит предшественик — легендарния шеф на Сигурността Негри. Илиян и неговият отдел бяха осигурявали безопасността на бащата на Майлс през двайсетте години на неговата политическа кариера и бяха сгрешили само веднъж — през нощта на гибелното нападение със солтоксин. Майлс не знаеше да съществува някой, от когото Илиян да се страхува, с изключение на майка му. Веднъж Майлс беше попитал баща си дали това е от чувството за вина заради солтоксина, но граф Воркосиган беше отговорил с не. Било просто траен ефект от ярките първи впечатления. Майлс беше наричал Илиян „чичо Саймън“ през целия си живот, преди да влезе в Службите. След това го наричаше „сър“.

Сега, като гледаше лицето на Илиян, Майлс си помисли, че най-после като че ли му се удава да улови разликата между „ядосан“ и „бесен от яд“.

Илиян приключи с инспекцията си, поклати глава и изпъшка:

— Чудесно. Просто чудесно.

Майлс си прочисти гърлото.

— Аз наистина… наистина ли съм арестуван, сър?

— Това е, което трябва да реши тази среща — въздъхна Илиян и се облегна в стола си. — На крак съм от два след полунощ заради тази лудория. Слуховете са плъзнали навсякъде из Службите. Видеофонната мрежа едва смогва да ги разпространи. Фактите изглежда се видоизменят на всеки четирийсет минути, като бактерии. Надали би могъл да си избереш по-малко публичен начин за собственото си саморазрушение, а? Какво… Да речем опит за покушение над императора с джобно ножче и по време на парада по случай рождения му ден или пък, да кажем, да изнасилиш овца на Големия площад през пиковите часове?

Сарказмът се стопи и отстъпи място на истинска болка.

— Той хранеше такива надежди за теб. Как можеш да го предаваш по този начин?

Нямаше нужда да пита кой е „той“. „Воркосиган.“

— Аз не… не мисля, че съм го предал, сър. Не знам.

На компютърната конзола на Илиян премигна светлинка. Той изпусна дъха си и като погледна остро към Майлс, натисна едно копче. Втората врата към кабинета, скрита в стената вдясно от бюрото му, се плъзна безшумно и двама мъже в парадни униформи бързо пристъпиха.

Министър-председателят адмирал граф Арал Воркосиган носеше униформата си така естествено, както животното носи своята кожа. Беше не по-висок от среден на ръст, набит, с посивяла коса и широка челюст. Тялото му беше покрито с белези. Приличаше на гангстер и при все това имаше най-проницателните очи, които Майлс беше виждал някога. Придружаваше го адютантът му, висок рус лейтенант на име Жол. Майлс се беше запознал с Жол по време на последния си домашен отпуск. Това беше идеалният офицер. Смел и блестящ. Беше служил в космоса, награден за проявена смелост и бързи реакции при някакъв ужасен инцидент на борда, преминал през Главния щаб по време на възстановяването си от получените наранявания и бързо издигнат като личен военен секретар от министър-председателя, който имаше набито око за изгряващи таланти. При великолепието му челюстта ти увисваше до ботушите. При този външен вид трябваше да снима рекламни клипове за донаборници. Майлс въздишаше от безнадеждна ревност всеки път, когато го мернеше.

— Благодаря, Жол — измърмори на адютанта си граф Воркосиган, щом очите му намериха Майлс. — Ще се видим в кабинета.

— Да, сър. — Освободен по този начин, Жол пристъпи обратно през вратата. На излизане хвърли разтревожен поглед през рамо към Майлс и началника си. Вратата отново изсъска и се плъзна на мястото си.

Илиян все още не освобождаваше копчето на бюрото си.

— Официално ли си тук? — попита той граф Воркосиган.

— Не.

Илиян изключи нещо — устройство за запис, досети се Майлс.

— Много добре — тонът му беше наситен съмнение.

Майлс поздрави баща си по устава. Баща му пренебрегна този поздрав и го прегърна сериозно, без да каже и дума, после седна на единствения свободен стол в стаята и кръстоса ръце и крака.