Беше доста напрегнат през последните няколко седмици. През последните няколко години. Дискът — бетиански роман на добрите обноски, който му беше препоръчан от графинята, нямаше нищо общо с Бариар, военните маневри, мутациите, политиката или метеорологията. Дори не забеляза кога е задрямал.

Събуди се внезапно, като премигваше в гъстия мрак. Единствено слабата светлина на нагревателната лампа хвърляше лека позлата наоколо. Чувстваше, че сънят му е продължил дълго, но въпреки това прозрачните повърхности на палатката бяха катранено черни. Паниката го сграбчи за гърлото. По дяволите, нямаше значение, ако се е успал. Тук нямаше опасност да закъснее за изпит. Той погледна проблясващия екран на ръчния си часовник. Трябваше да е съвсем светло. Гъвкавите стени на палатката бяха поддали навътре. Подът беше нагънат, а от оригиналния обем не бе останала и една трета. Майлс бутна с пръст тънката студена пластмаса. Тя поддаде бавно, като меко масло, и остана така. Какво по дяволите…?!

В главата му сякаш блъскаха чукове, гърлото му се беше свило, а въздухът беше задушен и влажен. Беше точно като… като кислороден глад и насищане с въглероден двуокис по време на критическа ситуация в космоса. Шеметът на неговата дезориентация сякаш наклони пода. С негодувание Майлс разбра, че подът наистина беше наклонен. Силно изтеглен надолу от едната страна той беше заклещил крака му и Майлс го разтърси, за да го освободи. Като се бореше с паниката, причинена от въглеродния двуокис, той се отпусна по гръб и се опита да диша по-бавно. Едновременно с това се опитваше да мисли по-бързо.

„Погребан съм. Потънал съм в някакви движещи се пясъци. Или движеща се тиня.“ Двете проклети копелета на моторния пул ли му бяха скроили това? Беше се хванал. Беше увиснал на въдицата.

Бавна тиня може би. Скатерът не беше затънал забележимо, докато опъваше палатката. В противен случай щеше да усети капана. Разбира се, беше тъмно. Ами ако се беше настанил за по-дълго? Заспал…

Спокойно, повтаряше си той неистово. Повърхността на тундрата, изобилният въздух може да са на някакви си десет сантиметра над главата ти. Или десет метра… спокойно! Той опипа из палатката за нещо, което да използва като сонда. Имаше една дълга телескопична тръба, завършваща с щик, която се използваше за вземане на проби от леда на глетчерите. В снаряжението на скатера. До свързочната апаратура. Майлс отмери около два и половина метра надолу от ъгъла на пода, на запад от мястото, където се намираше. Надолу го влечеше скатерът. Самата палатка можеше чудесно да си плава по замаскираните блатни езера на тундрата. Дали ще се вдигне, ако успее да откачи веригата? Не достатъчно бързо. Усещаше гръдния си кош като натъпкан с памук. Трябваше скоро да си пробие път до въздуха или щеше да се задуши. Играчка-плачка. Дали когато най-накрая го откриеха, родителите му щяха да са тук? Дали щяха да видят как отварят този гроб, как тежкият ховър измъква скатера и палатката от тресавището… замръзналото му тяло със зейнало гърло. Тази отвратителна пародия на амниоти… спокойно.

Той се изправи и се изтласка нагоре срещу натежалия таван. Краката му потънаха в пода като в тесто, но беше в състояние да освободи едно от вътрешните ребра на палатката, изкривено от голямото натоварване. Едва не припадна от усилието в задушния въздух. Откри горния край на входа на палатката и отвори само с няколко сантиметра ципа. Само колкото да промуши пръта. Страхуваше се, че черната кал може да протече през отвора и веднага да го удави, но тя само избълбука и се плъзна по стената, откъдето започнаха да падат тинести капки — пльок, пльок… Сравнението беше явно и отблъскващо. „Господи, и досега съм си мислил, че до гуша съм затъвал в лайна.“

Той бутна реброто нагоре. То се съпротивляваше и се плъзгаше в потните му длани. Десет сантиметра. Двайсет. Метър, метър и трийсет, прътът като че ли щеше да се окаже къс. Той поспря, стисна още по-здраво и бутна отново. Съпротивлението не намаляваше ли? Беше ли пробил до повърхността? Той раздвижи пръта напред-назад, но всмукващата тиня все още го покриваше.

Може би разстояние по-малко от собствения му ръст делеше върха на палатката от повърхността. Повърхността, където можеше да си поеме дъх. Вдишване, издишване. Или смърт. Колко време ще му трябва, за да прокопае пътя си с ръце? Колко бързо се затваряше една дупка в тази кал? Започна да му причернява пред очите, но не заради отслабващата светлина. Той изключи нагревателната лампа и я напъха в предния джоб на куртката си. Ужасът от неестествения мрак го разтърси. Или причината бе въглеродния двуокис. Сега или никога.

Без да се колебае повече, той се наведе, разхлаби връзките на ботите си и катарамата на колана, след това пипнешком свали ципа на палатката. Започнала копае като куче. Калта се трупаше на големи буци в малкото останало пространство на палатката. Той се промъкна през отвора, подпря се и като си пое последен дъх, бутна нагоре.

Гърдите му пулсираха, а пред очите му играеха червени петна, когато главата му се показа на повърхността. Въздух! Изплю черна мръсотия и парченца папрат и премигна, опитвайки се да почисти очите и носа си. С мъка извади едната си ръка, после и другата и се опита да се изтегли до хоризонтално положение, като жаба. Студът осуети намерението му. Чувстваше как тинята се стяга около краката му, вцепеняваща като прегръдката на вещица. Стъпил на покрива на палатката, Майлс се вдигаше колкото можеше на пръсти. Издигна се с един сантиметър и тя потъна. Последната му опорна точка. Сега трябва да се тегли. Ръцете му сграбчиха папрата. Поддаде. Повече. Повече. Напредваше по малко. Студеният въздух браздеше благодарното му гърло. Вещицата стегна своята хватка. Той изви краката си и за последен път се опита да се измъкне. Без успех. Добре. Сега! Тегли!

Краката му се измъкнаха от ботите и панталоните. С мляскащ звук бедрата му се освободиха и той се претърколи настрани. Лежеше с широко разперени ръце, за да си осигури максимална опора върху коварната повърхност, с лице обърнато към сивото, въртящо се небе. Униформената му куртка и наполеонките му бяха пропити с тиня и бе загубил единия термален чорап, както и ботите си и панталона. Валеше суграшица.

Откриха го няколко часа по-късно, свит около догарящата термална лампа в едно празно отделение, предназначено за оборудването в автоматизираната синоптична станция. Очите му бяха хлътнали в нашареното с черно лице, пръстите на краката и ушите му бяха бели. Вкочанясалите му морави пръсти потракваха две жици една в друга в постоянен хипнотичен ритъм — кодът за спешни случаи на Службите, за да бъде прочетен в пропукванията на статичното електричество в уреда за измерване на барометричното налягане в метеорологичния кабинет в базата. Ако, разбира се, някой забележи внезапно дефектиралите показания от тази станция или схемата в белия шум.

Няколко минути, след като го извадиха от малката кутийка, пръстите му продължаваха спазматично да потрепват в същия ритъм. Когато се опитаха да изправят тялото му, ледът по гърба на куртката му се напука. Дълго време не можаха да изкопчат и една дума от него — само зъзнещо съскане. Единствено очите му бяха изгарящи.

В лазарета на базата, докато лежеше отпуснато във водата на топлинния резервоар, Майлс обмисляше разпъването на кръст на двамата саботьори от моторния пул в няколко варианта. Например, с главата надолу. Или провесени ниско над морето от антигравитационна шейна. А още по-добре, завързани за колове, проснати по гръб сред някое тресавище по време на виелица… Тялото му се стопли и фелдшерът го извади от резервоара, за да изсъхне. Прегледаха го отново, а после изяде предписаната му храна. Главата му се поизбистри.

Не беше опит за убийство и следователно не беше длъжен да прехвърля случая на Саймън Илиян — страховития шеф на ИмпСи и дясна ръка на баща му. Представата как зловещите офицери от ИмпСи отвеждат надалече, много надалече онези двама шегаджии, беше прекрасна, но непрактична. Все едно да трепеш мишки с мазерно оръдие. Пък и надали ИмпСи би могла да им измисли по-лошо място от това тук.