Естествено, бяха очаквали, че скатерът му ще затъне, докато обслужва станцията, а за него ще остане неудобството да се обади в базата за тежко оборудване, което да го изтегли. Неудобно да, но не фатално. Не биха могли, никой не би могъл да предвиди вдъхновението на Майлс, породило идеята за предпазното осигуряване с веригата, което в крайна сметка едва не го уби. В най-добрия случай, макар че и той беше достатъчно неприятен, въпросът беше в компетенциите на Сигурността на службите — военното контраразузнаване, или за нормално наказание.

Той провеси крака от единственото заето легло в празния лазарет и отмести настрана останалата в подноса му храна. Фелдшерът се помота из стаята и погледна останките от храната.

— Добре ли се чувствате сега, сър?

— Чудесно — мрачно му отвърна Майлс.

— Не сте си довършили обяда.

— Често го правя. Винаги ми слагат прекалено много.

— Да, предполагам сте доста ъ-ъ… — „Бацилът“ въведе нещо в картона на Майлс и се надвеси над него, за да прегледа ушите му. След това се наведе и провери пръстите на краката му, като ги разтриваше с опитните си пръсти. — Тялото ви май ще си остане цяло-целеничко. Късметлия!

— Много измръзвания ли лекувате?

„Или аз съм единственият идиот?“ — фактите подсказваха този извод.

— О, веднъж да пристигнат новобранците и тук става навалица. Измръзвания, пневмонии, счупвания, контузии, мозъчни сътресения… през зимата става доста оживено. Дебили! Нещастни новобранци! И няколко нещастни инструктори, които новобранците са завлекли със себе си. — Фелдшерът се изправи и записа още нещо в картона на Майлс. — Страхувам се, че ще трябва да ви изпиша, сър.

— Страхувате се? — въпросително повдигна вежди Майлс.

Фелдшерът се изпъна в несъзнателната поза на човек, който се чувства виновен, че предава лоши новини.

— Наредено е да се представите на командващия базата веднага щом ви изпиша, сър.

Майлс прехвърли през ума си възможността за един бърз рецидив. Не. По-добре да свършва с черната работа.

— Кажете, фелдшер. Някой друг потапял ли е някога скатер?

— О, разбира се. Новобранците губят по четири-пет на сезон. Плюс по-малките затъвания. На инженерите наистина им писва. Комендантът им обеща следващия път да ги… хм! — Фелдшерът млъкна.

Чудесно, помисли си Майлс. Направо велико. Падаше му се. Наистина си го заслужаваше.

Майлс се втурна към жилището си, за да се преоблече. Предположи, че болничният халат едва ли е подходящо облекло за срещата. Оказа се, че има малко затруднение. Всекидневното му черно облекло беше прекалено развлечено, а зелената парадна униформа беше прекалено официална, за да се носи по време на служба където и да е извън Имперския щаб във Ворбар Султана. Панталонът и ботите от зелената бойна униформа все още бяха на дъното на тресавището. Беше взел само по един комплект от всяка униформа. Резервните още не бяха пристигнали.

Едва ли можеше да заеме от някой съсед. Униформите му се шиеха лично за него, на приблизително четири пъти по-висока от имперската цена. Част от разликата в цената идваше от усилията униформите да бъдат скроени така, че шивашките тънкости донякъде да скриват особеностите на неговото тяло, като заедно с това бъдат неотличими от фабрично скроените. Той изруга под носа си и се намъкна в парадната униформа, допълнена от огледално лъснати ботуши до колената. Ботушите поне премахваха нуждата от скобите на краката.

„Генерал Станис Метцов“ гласеше табелката на вратата: „Командващ базата“. Майлс усърдно отбягваше командващия след злополучната им среща. В компанията на Ан нямаше проблеми, въпреки оредялото население на остров Кирил през този месец. Ан отбягваше всички. Сега на Майлс му се искаше да беше проявявал по-голяма инициатива в отношенията с колегите си в офицерската столова. Изолацията бе грешка. За пет дни, дори и в най-произволните разговори, все някой щеше да спомене за лакомата тиня-убиец на остров Кирил.

В преддверието един ефрейтор стана от компютърната конзола и преведе Майлс през вътрешните помещения. Трябва да намери обратния път до добрата страна на Метцов, ако се допуснеше, че генералът има добра страна. Майлс имаше нужда от съюзници. Генерал Метцов сериозно погледна над бюрото си, когато Майлс отдаде чест и застина в очакване.

Днес генералът беше облечен войнствено — в черно бойно облекло. На стъпалото от йерархията, което заемаше Метцов, този стилистичен избор обикновено показваше преднамерена идентификация с Мъжа-войн. За неговия ранг можеше да се съди само по спретнатите изгладени дрехи. Украшенията скромно бяха сведени само до три. И трите — високи отличия за бойни заслуги. Престорена скромност. Подчертани от заобикалящите ги листа, те се набиваха в очите. Мислено Майлс се възхити, дори завидя на ефекта. Метцов се вписваше в ролята си на боен командир с абсолютна и неподправена естественост.

„С униформата не познах“, ядоса се Майлс, когато очите на Метцов огледаха от горе до долу мекия блясък на парадното му облекло. „А шансовете ми бяха петдесет на петдесет.“ Сигурно изглеждаше като някакъв щабен укор на рода Вор, ако съдеше по вдигнатите вежди на Метцов. Майлс реши да форсира встъплението и прекрати инспекцията на Метцов.

— Да,сър?

Метцов се облегна в стола си и сви устни.

— Виждам, че сте си намерили някакви гащи, младши лейтенант Воркосиган. Ах, също и… ботуши за езда. Знаете ли, на този остров няма коне.

„Нито пък в Имперския щаб, с раздразнение си помисли Майлс. Проклети ботуши. Да не съм ги измислил аз.“ Веднъж баща му беше изказал предположението, че на щабните офицери ботушите сигурно им трябват, за да яздят на конче дървени пръчки, високомерни като вещици на метли. Застанал мирно, с вдигната брадичка, без да може да намери подходящ отговор на ироничната забележка на генерала, Майлс запази величествено мълчание.

— Сър.

Стиснал ръцете си, Метцов се наведе напред и изостави мрачния хумор. Погледът му отново стана твърд.

— Загубихте ценна, напълно екипирана машина, като я оставихте паркирана в област, ясно обозначена като Инверсионна зона. Вече не преподават ли топография в Имперската академия или в Новите служби сега всичко е дипломация: „Как да пием чай с дамите?“

Майлс си представи картата. Виждаше я ясно.

— Сините области бяха обозначени с И.З. Тези инициали не бяха формулирани в легендата или където и да е другаде.

— В такъв случай, предполагам, не сте успели да прочетете и ръководството си.

Беше заровен в ръководства от момента на пристигането си. Ръководства за работата в синоптичния кабинет, технически спецификации на оборудването…

— Кое, сър?

— Устава на база „Лазковски“.

Майлс правеше неистови опити да си спомни дали е виждал такъв диск.

— Мисля… мисля, че лейтенант Ан може би ми е дал едно копие… оная вечер. — Всъщност Ан беше стоварил цял кашон с дискове на леглото му. Беше му обяснил, че е започнал предварителни приготовления по опаковането на багажа си и завещава на Майлс библиотеката си. Майлс беше прочел два метеорологични диска, преди да си легне същата вечер. Без съмнение Ан се беше заврял в килийката си за малка предварителна почерпка. Следващата сутрин Майлс беше изкарал скатера…

— И още не сте го прочели?

— Не, сър.

— Защо не?

„Беше ми скроено“, виеше съзнанието на Майлс. Можеше да почувства присъствието и големия интерес на писаря, който не беше освободен. Той стоеше като свидетел на цялата сцена до вратата зад него. Публичността още повече угнетяваше Майлс. Само ако беше прочел проклетото ръководство. Дали онези две копелета от моторния пул изобщо щяха да са в състояние да му погодят това? Дали, нали… Този път щеше да претърпи поражение.

— Нямам извинение, сър.

— Е, младши лейтенант. В Глава трета от Устава на база „Лазковски“ ще намерите пълно описание на всички зони, заедно с правилата за избягването им. Можете да ги погледнете, когато успеете да се освободите за малко от пиенето на чай.