— Да, сър. — Лицето на Майлс беше замръзнало в стъклена маска. Генералът имаше право да го одере с вибрационен нож, ако предпочиташе — но насаме. Авторитетът, който униформата даваше на Майлс, едва балансираше деформациите, превръщащи го в мишена на дълбоките генетически предразсъдъци, чиито корени се криеха в историята на Бариар. Едно публично унижение, подкопаващо този авторитет пред хора, които той също трябваше да командва, по своята същност твърде много се приближаваше до акт на саботаж. Несъзнателен или преднамерен?

Генералът още загряваше.

— Може в Имперския щаб Службите все още да осигуряват магазия за излишните лордове от класата Вор, но тук навън, в истинския свят, където се води борба, не са ни притрябвали търтеи. Проправял съм си пътя нагоре в битки. Виждал съм как във Вордарианското претендентство падат жертви, преди ти още да си бил роден…

„Аз самият станах жертва във Вордарианското претендентство, преди още да бъда роден“, помисли си Майлс. Все по-трудно обуздаваше раздразнението си. Солтоксинът, който едва не беше убил майка му по време на нейната бременност, и който беше направил от него това, което е, си беше чисто военна отрова.

— …участвах в потушаването на бунта на Комар. Вие, дечурлигите, дето изникнахте през последните десет години и повече, нямате и понятие от сражение. Тези дълги периоди на непрекъснат мир отслабват Службите. Ако продължат още дълго, когато настъпи криза, няма да има останал един човек с истински опит. — От вътрешното напрежение очите на Майлс леко се разфокусираха. „Сигурно Негово Имперско Величество трябва да осигури по една война на всеки пет години — като удобство за кариерата на своите офицери.“ Умът му леко се поколеба над понятието „истински опит“. Дали Майлс не беше попаднал на първата следа. Защо този величествен наглед офицер беше изхвърлен на брега на остров Кирил?

Метцов се самонавиваше все повече.

— В една истинска бойна ситуация екипировката на войника е от жизнено важно значение. Тя може да бъде разковничето на победата или причина за погром. Човек, който губи своята екипировка, губи своята ефективност като войник. По време на технологичната война един разоръжен мъж е като жена. Той е безполезен. А ти си се самообезоръжил.

Майлс кисело се почуди дали в такъв случай генералът ще се съгласи, че по време на технологична война една въоръжена жена може със същия резултат да е мъж… Не. По всяка вероятност, не. Не и бариарец от неговото поколение.

Метцов понижи глас и от военната философия се спусна към непосредствените въпроси от практическо естество. Майлс почувства облекчение.

— Обичайното наказание за човек, потопил скатер, е да го изкопае сам. На ръка. Разбирам, че това няма да е възможно, тъй като дълбочината, на която си потопил своя, е нов рекорд за лагера. Въпреки това ще докладваш в 14:00 на лейтенант Бон. Ще му помагаш, както той намери за добре.

Е, безспорно това беше честно. Майлс се молеше срещата да е към края си. Свободен сте. Но генералът мълчеше. Гледаше косо и замислено.

— За повредите, които сте нанесъл на синоптичната станция — бавно започна Метцов, след това седна и продължи по-решително. Очите му, Майлс почти можеше да се закълне, светеха слабо с червен блясък, а горната му устна спазматично подръпваше нагоре устата му, която сега изглеждаше тънка като шев. — Една седмица ще надзиравате трудовия наряд. По четири часа дневно. Това е в допълнение към другите ви задължения. Докладвай в „Поддръжката“ на сержант Нюв, 05:00 — всеки ден.

Чу се как ефрейторът, който все още стоеше зад Майлс, сподавено си пое дъх. Майлс не можа да го изтълкува. Смях? Ужас?

Но… Не беше справедливо! И можеше да изгуби важна част от скъпоценното време, което му оставаше, за да усвоява техническите умения от Ан…

— Повредата, която направих в станцията, не беше глупав инцидент, както със скатера, сър. Тя беше необходима за моето оцеляване.

Генерал Метцов го фиксира с леденостуден поглед.

— Нека да са шест часа на ден, младши лейтенант Воркосиган.

Майлс не се стърпя. През стиснатите му зъби думите излизаха сякаш теглени с клещи.

— Бихте ли предпочели срещата, която щяхте да имате точно в този момент, ако си бях позволил да замръзна, сър?

Спусна се тишина. Мъртва тишина, която се издуваше като убито на пътя животно под лятното слънце.

— Свободен сте, младши лейтенант — просъска генерал Метцов накрая. Очите му представляваха два искрящи прореза.

Майлс отдаде чест, обърна се кръгом и излезе. Беше скован като някакъв древен шомпул. Или дъска. Или труп. Кръвта пулсираше в ушите му. Тикът подръпваше брадичката му нагоре. Мина покрай ефрейтора, който стоеше мирно и приличаше на добра имитация на восъчна фигура. През вратата. През външната врата. Най-после сам в ниския коридор на административната сграда.

Майлс се наруга тихичко. После повтори на висок глас. Наистина, трябваше да се опита да култивира в себе си по-нормално отношение към старшите офицери. Проклетото му възпитание беше в дъното на проблема. Сигурен беше в това. Прекалено много години се беше препъвал в стада от генерали, адмирали и членове на старшия личен състав в дома на Воркосиган. На обяд, на вечеря. През цялото време. Прекалено дълго време се беше приучавал да бъде незабележим, притихнал като мишка и заслушан в изключително глупавите им спорове и дебати на стотици теми. Виждаше ги по начина, по който самите те вероятно се виждаха един друг. Когато един нормален младши лейтенант гледаше своя командир, той трябваше да вижда богоподобно същество, а не един… бъдещ подчинен. Във всеки случай се предполагаше, че новите младши лейтенанти са непълноценен човешки вид. И все пак… Какво цели този Метцов? Беше срещал и други от този тип, с различни политически окраски. Повечето от тях бяха приятни хора и ефикасни воини, докато стояха настрана от политиката. Като партия, военните консерватори бяха западнали още от времето на разпадането на дяволската офицерска клика, отговорна за опустошителната инвазия на Ескобар преди повече от две десетилетия. Но опасността от революция на крайно десните, събирането на някакъв въображаем „Съвет“, който да спаси императора от собственото му правителство, си оставаше съвсем реална за баща му. Майлс знаеше това. Дали от Метцов не се излъчваше някакъв неуловим политически мирис, който беше накарал косъмчетата на врата на Майлс да настръхнат? Сигурно не. Един истински ловък политик щеше да се стреми да използва Майлс, а не да го ругае. „Или просто ти е кофти, че те заби на някакъв унизителен боклукчийски наряд?“ Нямаше нужда човек да е политически краен, за да му достави определено садистично удоволствие да натрие носа на някого от социалната класа на Вор. Дали пък в миналото и самият Метцов не е бил изигран от някой арогантен лорд Вор. Политически, социално, генетически… възможностите бяха безкрайни. Майлс разтърси глава, за да прогони неприятния спомен за критиката и с куцукане се запъти да се преоблече в черните си дрехи и да намери инженерната част на базата. За момента не можеше да си помогне с нищо. Беше затънал по-дълбоко и от скатера. Просто, доколкото е възможно, трябваше да отбягва Метцов през следващите шест месеца. Всичко, което Ан можеше да свърши толкова добре, можеше да го свърши и Майлс.

Лейтенант Бон се приготви да спусне сонда за скатера. Лейтенантът от инженерната част беше слаб мъж на двайсет и осем, може би трийсет години. Сипаничавата кожа на изпитото му, сякаш изсечено лице беше зачервена от климата. Очите му бяха пресметливи, а ръцете му изглеждаха като ръце на майстор. Язвителният израз на лицето му, който Майлс долови, вероятно го съпътстваше постоянно и не беше предназначен само за него. Майлс и Бон прешляпаха през калта до горния край на тресавището, докато двамата техници от инженерната част, облечени в черни импрегнирани работни комбинезони, бяха кацнали на тежкия си ховър, паркиран на сигурно място в близост до откритите скали. Слънцето беше бледо, а непрестанният вятър — студен и влажен.