— Майлс — Иван го прекъсна за четвърти път, — наистина не мисля, че трябва да правиш това. Това тук е от онези с гриф: „Прережи си гърлото, преди да го прочетеш.“

— Ако не е трябвало да го правя тогава, защо съм в състояние да го направя? Кабелът все още ти трябва за бързо прехвърляне на данните. Кой истински шпионин ще е толкова тъп да стои в Имперския щаб и да разлиства секретни материали на ръка в очакване да го заловят и разстрелят?

— Това вече е много! — Иван изтри досието с такъв напорист удар на ръката си, че почти смаза клавиша. Образът на екрана бързо затрептя, докато Иван влачеше бюрото обратно и беше последван от стържене, когато той неистово затърка с ботуша си следите по килима.

— Не съм направил нищо, чуваш ли?

— Нямах предвид теб. Ние не сме шпиони — Майлс притихна мрачен. — И все пак… Предполагам, че някой трябва да каже на Илиян за малкия пропуск в плановете на Сигурността.

— Не и аз!

— Защо да не си ти? Представи го като брилянтно теоретическо предположение. Може да заслужиш и похвала. Разбира се, не им казвай, че всъщност сме го направили. Или може би, че само сме изпробвали твоята теория,а?

— Ти — строго каза Иван — си отрова за кариерата. Никога повече не затъмнявай екрана на видеофона ми. Освен вкъщи, разбира се.

Майлс се ухили и позволи на братовчед си да изчезне. Известно време остана в кабинета, наблюдавайки сменящите се разноцветни видеоизображения на метеорологични карти и мислейки за командира на базата и за всички инциденти, които можеха да се случат с непокорните затворници.

Е, всичко е било много отдавна. По всяка вероятност след още пет години и самият Метцов щеше да се пенсионира, със статута си на военен с четирийсетгодишен стаж и пенсия, с която да се влее в множеството на досадните старци. Поне за Майлс проблемът изискваше не толкова решение, колкото търпение. Щеше да го надживее. Основната му цел на база „Лазковски“ беше да напусне база „Лазковски“. Тихо като дим. След време Метцов щеше да бъде забравен.

През следващите седмици Майлс потъна в сравнително поносимата рутина. С едно изключение. Пристигнаха новобранците. Всичките пет хиляди. В сравнение с тях положението на Майлс се извиси до това на почти човек. Дните станаха по-къси. База „Лазковски“ страдаше от първия истински сняг за сезона, плюс един уа-уа, продължил половин ден. Майлс успя да предскаже точно и двете.

За късмет Майлс дори беше изместен напълно от положението си на най-известния идиот на острова (нежелана слава, която си беше извоювал като потопи скатера). Това се отдаде на група новобранци, които една нощ успяха да подпалят спалните си помещения, докато си палели пръдните. Направеното от Майлс на офицерското събрание по противопожарна охрана стратегическо предложение да се преборят с проблема посредством организирането на ответен удар в тиловото снабдяване на врага с гориво, с други думи да отстрани боба от менюто, беше пометено с един леден, гневен поглед от генерал Метцов. Все пак по-късно във фоайето един честен капитан от артилерията спря Майлс, за да му благодари, че е опитал.

Толкова за обаянието на Имперските служби. Майлс се посвети на дълги самотни занимания в метеорологичния кабинет, където изучаваше теорията на хаоса и стените. Бяха изминали три месеца. Оставаха още три. Ставаше все по-тъмно.

Замаян от съня, Майлс скочи от леглото и наполовина се облече, преди да проумее, че наелектризиращият клаксон не е предупреждението за уа-уа. Той се спря с обувката си в ръка. Не беше и пожар или вражеско нападение. В такъв случай не беше негова работа — каквото и да е. Ритмичното пищене престана. Вярно беше. Мълчанието е злато.

Той погледна проблясващия дигитален часовник. Цифрите претендираха, че е средата на вечерта. Беше спал само около два часа, след като се стовари в леглото си изтощен след дълго пътуване в снежна буря нагоре по острова, за да поправи повреда, причинена от вятъра в Станция 11. Предавателят до леглото му не премигваше с червената си светлина, за да го извести за някакви извънредни задължения, които трябва да изпълни. Можеше отново да си легне.

Тишината беше загадъчна.

Той обу и втората бота и подаде глава от вратата. Още двама офицери бяха направили същото и си разменяха мисли за причините за тревогата. Лейтенант Бон се появи откъм квартирата си и премина през коридора. Шубата му се развяваше зад него. Лицето му изглеждаше напрегнато, полуразтревожено, полураздразнено.

Майлс грабна шубата си и се спусна след него.

— Трябва ли ви помощ, лейтенант?

Бон сведе поглед към Майлс и сви устни.

— Може и да ми потрябва.

Майлс се пристрои до него, тайничко удовлетворен от безусловното мнение на Бон, че всъщност може и да бъде полезен.

— Какво става?

— Някакъв инцидент в бункера за складиране на токсични вещества. Ако е този, за който си мисля, може да се окажем пред истински проблем.

Те напуснаха офицерските помещения през двойната изолационна врата. Студът сякаш беше изкристализирал в нощта. Хубавият сняг скърцаше под обувките на Майлс и се носеше над земята, навяван от слабия източен вятър. Над тях най-ярките звезди не се даваха на светлините на базата. Двамата се вмъкнаха в скатера на Бон. От устите им излизаше пара, която се разсея, когато сводестият люк на машината се затвори над тях. Бон потегли с голямо ускорение на запад от базата.

На няколко километра след последните тренировъчни полигони се издигаха като гърбици могили, покрити с торф. В края на един бункер се бяха скупчили превозни средства — два скатера, между тях и този на командващия, противопожарните части на базата и медицински транспорт. Помежду им се движеха светлини от фенерчета. Бон спря и вдигна люка. Майлс го последва бързо. Натрупаният лед хрускаше под обувките му.

Военният лекар даваше нареждания на двама фелдшери, които товареха увита в одеяло фигура, както и един войник, облечен в черни работни дрехи, който трепереше и кашляше.

— Унищожете всичко, което носите, още щом стигнете вратата. Всичко — извика той след тях, — одеяла, постелки, шини, всичко. Отивате под обеззаразяващите душове веднага. После ще се притеснявате за счупения му крак. Успокоителното ще му помогне да го понесе, ако ли не, не му обръщайте внимание и продължавайте да търкате. Тръгвам веднага след вас. — Докторът се обърна и потръпна ужасен.

Бон се насочи към вратата на бункера.

— Не отваряй това! — в един глас извикаха лекарят и началникът на пожарната. — Вътре няма никой — прибави докторът, — всички са евакуирани.

— Какво точно се случи? — Бон потърка с ръкавицата си заскреженото прозорче, вградено във вратата и се опита да надзърне вътре.

— Двама души местеха припасите, за да направят място за новата пратка, която пристига утре — командирът на пожарната, лейтенант на име Яски, застана до него, — обърнали са товарачката си и единият е останал затиснат, със счупен крак.

— Това е изисквало голяма… изобретателност — каза Бон. Очевидно в ума си прехвърляше механиката на товарачните машини.

— Трябва да са се забавлявали — нетърпеливо се намеси докторът. — Но това не е най-лошото. Със себе си са повлекли и няколко варела фетин. И най-малко два от тях са се отворили при удара. Вътре всичко е покрито с фетин. Запечатахме бункера по най-добрия начин. Почистването — лекарят издиша — е ваш проблем. Аз изчезвам. — Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълзи от собствената си кожа и да я захвърли заедно с дрехите си. Махна с ръка и забърза към скатера си, за да последва фелдшерите и своите пациенти в медицинското обеззаразяване.

— Фетин! — възкликна уплашено Майлс. Бон бързо се беше отдръпнал от вратата. Фетинът беше мутагенна отрова, изобретена и замислена като всяващо страх оръжие, но никога, поне доколкото Майлс знаеше, не беше използвана в бойни условия.

— Мислех, че е излязъл от употреба. Свален от менюто. — В академичния му курс по химически и биологически оръжия, фетинът едва се споменаваше.