Майор Сесил вдигна очи към Майлс, след което погледна часовника си.

— А, по-малко от десет минути. Печеля баса. — Майорът отвърна на поздрава на Майлс. Писарят извади с мрачна усмивка снопче банкноти от джоба си, отдели банкнота от една марка и мълчаливо я подаде на своя началник. Съдейки по лицето му, майорът беше развеселен. Той кимна към вратата. Писарят откъсна бланката от пластмаса, която току-що беше изскочила от машината му, и напусна стаята.

Майор Сесил беше на около петдесет, слаб, уравновесен и наблюдателен. Много наблюдателен. Въпреки че не беше титуляр на отдел „Кадри“ — административен пост, който принадлежеше на офицер от по-висок ранг, Майлс отдавна беше забелязал, че Сесил е прикрепен към него. Всяко назначение за всеки випусник на академията най-накрая минаваше през ръцете на Сесил. Майлс винаги го беше смятал за човек, в когото ученият и учителят вземаха връх над офицера. Притежаваше аналитичен ум и беше ревностно предан на службата. Майлс винаги му беше вярвал. Досега.

— Сър — той протегна разочаровано заповедта си, — какво е това?

Очите на майора все още блестяха весело. Той прибра банкнотата в джоба си.

— Искате да ви я прочета ли, Воркосиган?

— Сър, аз… — Майлс спря, но езикът му продължи сам. — Имам няколко въпроса относно моето назначение.

— МТО-офицер, база „Лазковски“ — издекламира майор Сесил.

— Значи… Значи не е грешка? Получил съм точния плик?

— Ако на заповедта в него е написано това, което ви казах, да.

— Вие… давате ли си сметка, че единственият курс но метеорология, който съм имал, е авиационният? В първи курс.

— Да. — Лицето на майора беше безизразно. Майлс спря. Това, че Сесил изпрати писаря навън, беше явен сигнал, че разговорът ще е откровен.

— Това някакво наказание ли е? — „Какво съм ти направил?“

— Защо, младши лейтенант — гласът на Сесил беше равен, — това е напълно нормално назначение. Вие нещо необикновено ли очаквахте? Работата ми е да попълвам молбите за кадри с подходящи кандидатури. Всяка молба трябва да бъде попълнена от някого.

— Тази би могла да бъде попълнена и от випусник на кой да е техникум. — Майлс направи усилие да не заръмжи и отпусна свитите си пръсти. — И то по-добре. Мястото не изисква кадет от академията.

— Това е вярно — съгласи се майорът.

— Тогава защо? — избухна Майлс. Гласът му се извиси по-високо, отколкото беше искал. Сесил въздъхна и се изправи.

— Защото забелязах, Воркосиган, докато те наблюдавах, а ти знаеш много добре, че беше най-внимателно наблюдаваният кадет, който някога е минавал през тези зали, с изключение на самия император Грегор — Майлс кимна леко, — че освен блясъка, който ти демонстрира в някои области, се проявиха и някои хронични слабости. Няма да говоря за твоите физически проблеми, за които всички освен мен смятаха, че ще са причина да напуснеш академията, преди да изтече първата ти година тук.

Майлс повдигна рамене.

— От болката боли, сър. Не я търся.

— Много добре. Но твоят най-коварен, хроничен проблем е в областта на… как да кажа… подчинението. Прекалено много спориш.

— Не, не споря — възмутено започна Майлс, след това затвори устата си. Сесил се усмихна за миг.

— Спориш, и то доста. Плюс дразнещия ти навик да третираш старшите си офицери като твои, а… — Сесил спря, отново търсейки най-подходящата дума.

— Равни? — попита Майлс.

— Говеда — поправи го Сесил, — които да вървят по твоята свирка. Ти си par excelence манипулатор, Воркосиган. Изучавам те от три години. Енергията ти в група е забележителна. Дали ти беше отговорен за това или не, но някак си все твоите идеи се реализираха.

— Толкова ли съм бил непочтителен, сър? — Майлс усети стомаха си да изстива.

— Напротив, като се има предвид произхода и средата ти, истинско чудо е, че успяваш да скриеш тази, ъ… малка, арогантна жилка толкова добре. Но, Воркосиган — накрая Сесил отново стана напълно сериозен, — Имперската академия не е цялата Имперска служба. Тук другарите ти те ценят високо, защото при нас на пиедестал е умът. Беше избиран пръв в стратегическите екипи поради същата причина, поради която беше избиран последен във физическите състезания. Тези млади жребци искаха да печелят. През цялото време. Каквото и да им струваше.

— Не мога да бъда обикновен и да оцелея, сър!

Сесил наведе глава.

— Съгласен съм. И все пак някога трябва да се научиш да командваш и обикновени хора. И да бъдеш командван от тях! Това не е наказание, Воркосиган, и не е моята представа за шега. От моя избор може да зависи не само живота на нашите новоизлюпени офицерчета, но и живота на невинните хора, на които ги натрапвам. Ако допусна сериозна грешка в преценката си за някого, аз рискувам не само него, но и хората около него. Така. След около шест месеца Имперската орбитална корабостроителница ще завърши „Принц Серж“. Също и попълването на екипажа.

Дъхът на Майлс спря.

— Разбра ме — кимна Сесил. — Най-новото, най-бързото, най-смъртоносното нещо, което Негово Величество Императора някога е извеждал в космоса. И с най-дълъг обсег. Ще остава в открития космос за по-дълги периоди от всичко, което сме имали досега. Следователно непрекъснатите периоди, по време на които членовете на екипажа неизменно ще си лазят по нервите, ще са по-дълги откогато и да било преди. Впрочем, при попълването на екипажа на този кораб висшето командване обръща определено внимание на психопрофилите. Изглежда са решили, че е време да се разнообразят. Сега слушай — Сесил се наведе напред. Неволно, Майлс също се наведе. — Ако можеш да си опазиш носа чист само за шест месеца на изолирана глуха служба, или казано направо, ако докажеш, че можеш да се справиш с Лагера на вечния скреж, ще приема, че можеш да се справиш с всичко, с което може да те сблъска службата. И ще подкрепя молбата ти за прехвърляне на „Принца“. Но ако се оплескаш, нищо няма да може да се направи за теб. Потъвай или плувай, младши лейтенант.

„Лети“, помисли си Майлс. „Искам да летя.“

— Сър… кой точно кръг на ада е това място?

— Не искам да ви насаждам предубеждения, младши лейтенант Воркосиган — отговори Сесил загрижено.

„И аз ви обичам, сър.“

— Но пехота… Физическите ми ограничения… няма да ми попречат да си нося службата, ако се имат предвид, но не мога да се преструвам, че тях ги няма. — „Бих могъл и да скоча от някоя стена, веднага да се пребия и да спестя времето на всички.“

„По дяволите, защо ме оставиха три години да заемам от пространството на най-скъпата класна стая на Бариар, ако са смятали направо да ме убият.“

— МТО-офицер е техническа специалност, младши лейтенант — успокои го майорът, — никой не ще се опитва да те размаже под тежестта на пълно бойно снаряжение. Съмнявам се, че в службите има офицер, който би се наел да обясни смъртта ти на адмирала. — Гласът му леко охладня: — Постът на баща ти е твоето единствено достойнство, мутант!

Сесил нямаше предубеждения. Просто проверяваше. Винаги проверяваше. Майлс сви глава между раменете си.

— Може и да съм. За мутантите, които идват след мен.

— Това ти си го измисли, нали?

— Преди години, сър.

— Хм. — Сесил се изправи зад бюрото, приближи се и протегна ръка. — В такъв случай на добър час и късмет, лорд Воркосиган.

— Благодаря ви, сър! — Майлс пое ръката му.

После размеси снопчето пътни пропуски, опитвайки се да ги подреди.

— Коя е първата ти спирка? — попита Сееил.

Пак проверка. Трябва да е някакъв проклет рефлекс.

— Архива на академията — неочаквано и за себе си отвърна Майлс.

— О!

— За копие от метеорологическия справочник на Службата. И допълнителни материали.

— Много добре. Между другото, вашият предшественик на поста ще остане няколко седмици, докато се ориентирате.

— Изключително радостен съм да го чуя, сър — искрено каза Майлс.

— Не се опитваме да го направим невъзможно, младши лейтенант.

„Само много трудно.“