— Защо не мога да се прибера у дома? — оплакваше се Майлс при следващото посещение на майка си. — Никой не ми казва нищо. Ако не съм арестуван, защо да не мога да си взема домашен отпуск? Ако съм арестуван, защо вратите не са заключени? Чувствам се сякаш съм захвърлен на бунище за бракувани вещи.

— То си е така, малкия ми — графиня Воркосиган изсумтя по начин, който съвсем не подхождаше на една дама. Чистият й бетаниански акцент погали слуха на Майлс, независимо от язвителния тон. Тя отметна глава. Днес носеше червеникавата си коса плътно прибрана зад лицето и спусната свободно по гърба. Косата й блестеше върху есенното й, кафяво на цвят, изпъстрено със сребриста бродерия сако и широката й пола на жена от класата Вор. Удивителните й сиви очи, излъчващи особена светлина, караха лицето й да изглежда толкова живо, че беше трудно да се забележи, че не е красива. Беше свидетелка на двайсет и една години от възкръсването на великия си мъж и въпреки това и сега изглеждаше толкова безразлична към бариарската йерархия, колкото винаги е била. „Въпреки че, помисли си Майлс, не изглеждаше толкова равнодушна към бариарските рани.“

„Защо никога не мисля за амбицията си да командвам кораб така, както майка ми преди мен?“ Капитан Корделия Нейсмит от бетанианския Институт за астрономически изследвания бе работила в опасната област по разширяването на космическите преходи. Правили са го чрез извършване на скокове на сляпо, правили са го от човечност, от любов към чистото познание или заради икономическия възход на Бета колониите. „Какво я е движило?“ Беше командвала изследователски съд с шейсет членен екипаж — далече от дома и от възможната помощ.

Сега тя се движеше в Бариарското общество така гладко, че само най-близките й хора, които я наблюдаваха от непосредствена близост, разбираха колко му е чужда. Не се страхуваше от никого, дори от ужасяващия Илиян. Беше извън контрола на всички, дори и на самия адмирал. Небрежното безстрашие беше това, реши Майлс, което правеше майка му толкова объркваща. Да вървиш по стъпките й беше все едно да вървиш бос по живи въглени.

— Какво става навън? — попита Майлс. — Тук е почти толкова забавно, колкото и в строг тъмничен затвор. Дали пък в крайна сметка не са решили, че наистина съм метежник?

— Не мисля. Уволняват останалите — твоят лейтенант Бон и другите. Не съвсем позорно, но без пенсия и онзи статут на Имперски Васал, който изглежда означава толкова много за мъжете на Бариар…

— Мисли за него като за особен вид запас — посъветва я Майлс. — Ами Метцов и новобранците?

— Уволняват ги по същия начин. Струва ми се, че Метцов повече изгуби.

— Само се отървават от него — намръщи се Майлс.

Графиня Воркосиган сви рамене.

— Убедиха Арал, че щом няма смъртни случаи, военният съд няма да издаде по-тежка присъда. Решиха да не предявяват обвинение към новобранците.

— Хм. Радвам се. Поне така ми се струва. Ами, ъ-ъ… аз?

— Официално оставаш задържан от Имперска сигурност. За неопределено време.

— Предполага се бунището за бракувани вещи да е неопределено място — ръката му улови чаршафа и го стисна. Кокалчетата на пръстите му все още бяха подути. — Колко дълго?

— Колкото е необходимо, за да се постигне предвиденият психологически ефект.

— Какъв по-точно? Да ме побъркат? Още три дни трябва да са достатъчни.

Тя сви устни.

— Достатъчно, за да бъдат убедени бариарските милитаристи, че получаваш наказанието, което си заслужил със своето ъ-ъ… престъпление?! Докато си затворен в тази зловеща сграда, те могат да бъдат поощрявани да понасят присъствието ти, каквото и да си мислят, че става тук. Ако ти бъде разрешено да обикаляш из града и да вдигаш купони, ще бъде много трудно да се поддържа илюзията, че си обесен с главата надолу в някоя изба.

— Всичко изглежда толкова… нереално — той се отпусна на възглавницата си. — Исках само да служа. — Голямата уста на Корделия за миг се опъна в кратка усмивка, която бързо изчезна.

— Готов ли си да размислиш още веднъж за някаква друга работа, любов моя?

— Да бъдеш Вор е повече от обикновена работа.

— Да, нарича се патология. Маниакална илюзия. Галактиката е голяма, Майлс. Има и други начини да служиш. По-голям… избор.

— Тогава защо стоиш тук? — изстреля той в отговор.

— Ах — тя се засмя на докачливостта му, — по-трудно е да се устои на нуждите на някои хора, отколкото на оръжията.

— Като говориш за татко, той ще дойде ли пак?

— Хм. Не. Трябва да ти кажа… той ще се дистанцира за известно време. За да не дава вид, че одобрява бунта ти, докато всъщност те измъква от потопа. Решил е публично да ти бъде ядосан.

— А ядосан ли ми е?

— Разбира се, че не. И все пак… В схемата на социалнополитическата си платформа беше започнал да чертае някои дългосрочни планове за теб. Основаваха се на солидната военна кариера, която трябваше да изградиш. Измислил е как дори и вродените ти увреждания да служат на Бариар.

— Да. Знам.

— Е, не се притеснявай. Без съмнение ще измисли някакъв начин да се възползва и от тази бъркотия.

— Искам да правя нещо. — Майлс въздъхна кисело. — Искам си дрехите!

Майка му сви устни и поклати глава.

Същата вечер се опита да се обади на Иван.

— Къде си? — подозрително попита той.

— Захвърлен на едно бунище за бракувани вещи.

— Е, не искам и аз да се окажа там — каза Иван грубо и стовари юмрука си върху бутона за прекъсване. Връзката се разпадна.

На следващата сутрин Майлс беше разквартируван на ново място. Водачът му го придружи само един етаж надолу, с което разби надеждите на Майлс да види отново небето. Офицерът отключи вратата на един от апартаментите, които обикновено се използваха от охранявани свидетели и „определени личности — персона нон грата в политиката, които официално не съществуваха“ — помисли си Майлс. Възможно ли бе животът на бунището за бракувани вещи да има като следствие ефекта на хамелиона и да го е направил прозрачен?

— Колко дълго ще остана тук? — попита Майлс.

— Не зная, младши лейтенант — отвърна му мъжът и го остави.

Мешката му, натъпкана с дрехите му и една набързо опакована кутия стояха на пода. Това бяха всичките му земни блага от остров Кирил, пропити от миризмата на плесен, студен дъх и арктическа влага. Майлс ги прерови — изглежда всичко си беше тук, включително и метеорологичната му библиотека. Той обиколи новото си жилище. Беше едностаен апартамент, обзаведен с опърпани мебели в стил отпреди двайсет години — няколко удобни стола, легло, просто кухненско обзавеждане, празни шкафчета, полици и стенни гардероби. Нямаше никакви дрехи, предмети или останки, които да му дадат някаква представа за самоличността на някой от предишните обитатели.

Трябваше да има микрофони. Всяка от блестящите повърхности можеше да крие видеокамери, а подслушвателните устройства сигурно дори не бяха в стаята. Но откъде ли се включваха? Или може би Илиян дори не си правеше труда да ги пусне? Щеше да е още по-обидно.

Във външния коридор имаше пазач и монитори, но като че ли нямаше съседи. Откри, че може да напуска коридора и да се разхожда из няколкото зони от сградата, които не бяха свръхсекретни, но пазачите на външните врати, явно инструктирани, го връщаха любезно, но твърдо. Представи си как опитва да избяга, като се спуска с въже от покрива на сградата. Сигурно щеше да бъде застрелян и да провали кариерата на някой беден часови.

Един офицер от Сигурността го намери да се мотае безцелно, придружи го обратно до апартамента му и му даде шепа купони за кафетерията на сградата, като намекна дебело, че ще му бъдат признателни, ако между храненията си стои в апартамента. След като офицерът си тръгна, Майлс с болка преброи купоните. Опитваше се да установи колко дълъг се очаква да бъде престоят му. Бяха точно сто. Побиха го тръпки.

Разопакова торбата и кутията, прекара всичко, което беше за пране, през звуковата пералня, за да отстрани и последните аромати от Лагера на вечния скреж. Окачи униформите си в гардероба, лъсна ботушите си, подреди нещата си спретнато на няколко полици, взе си душ и се преоблече в чиста парадна униформа.