— Но само помислете, сър — Майлс започна със запъване, но думите му прозвучаха убедително. — Какви ще са вашите предимства, ако спрете дотук. Сега имате явни доказателства за метежнически, ъ-ъ… заговор. Можете да ни арестувате и да ни хвърлите в затвора. Това е по-добро отмъщение, тъй като не губите нищо. Аз губя кариерата си, ще бъда позорно уволнен и вероятно хвърлен в затвора — смятате ли, че не бих предпочел да умра? Военното контраразузнаване ще се погрижи за останалото вместо вас. Получавате всичко.

Беше налапал стръвта. Майлс го виждаше в червеникавия блясък, който избледня от присвитите му очи, в лекото привеждане на досега неумолимо изправената глава. Не биваше отново да подтиква Метцов към собственото му безумие. Трябваше да установи границата и да не я пристъпва. „Да чака…“

Метцов приближи. Тялото му се извисяваше в полумрака, увенчано от ореола на собствения му дъх.

Гласът му се сниши, така че да го чуе единствено Майлс.

— Мекушав отговор, типичен за Воркосиган. Баща ти прояви мекушавост с комарианската измет. За нея заплатихме с живот. Военен съд за малкото момченце на адмирала, това може да затрие и по-големи светци от содомит като теб, а?

Майлс преглътна замръзналата си слюнка. „Тези, които не познават своята история, мярна се в главата му, са обречени непрестанно да се месят в нея.“

Уви, по всичко изглеждаше, че така е и с онези, които я познаваха.

— Запечатайте проклетия разлив на фетин — прошепна дрезгаво той — и ще разберете.

— Всички сте арестувани — внезапно изрева Метцов и раменете му се прегърбиха, — обличайте се.

Останалите изглеждаха замаяни от облекчение. След един последен изпълнен с несигурност поглед към невроразрушителите те се спуснаха към дрехите си и започнаха да ги надяват с отчайващо несръчни премръзнали ръце. Но Майлс беше видял края още преди шейсет секунди в очите на Метцов. Това му напомни за една от дефинициите на баща му. „Оръжието е устройство, което служи за промяна на вражеското съзнание.“ Съзнанието беше първото и последното бойно поле. Това между двете беше просто врява.

Когато Майлс се появи гол на централната сцена и прикова вниманието върху себе си, лейтенант Яски се възползва от възможността да се измъкне тихо в административната сграда, от където проведе няколко отчаяни телефонни разговора. В резултат на това командващият новобранците, военният лекар и първият заместник на Метцов пристигнаха, решени да убедят, а може би и да успокоят или обуздаят Метцов. Но дотогава Майлс, Бон и техниците бяха вече облечени и маршируваха, препъвайки се, към затворническия бункер под зорките очи на невроразрушителите.

— Трябва ли д-да т-ти благодаря за това? — обърна се Бон към Майлс. Зъбите му тракаха. Краката и ръцете им се полюшваха като парализирани чуканчета. Той се облегна на Майлс, а Майлс увисна на него и двамата продължиха заедно, препъвайки се.

Като на умряло Майлс изграчи през вкочанените си устни:

— Получихме това, което искахме, а? Ще запечата фетина на място, преди вятърът да промени посоката си на сутринта. Никой няма да умре. На никой няма да му се пресекат яйцата. Спечелихме. Така мисля.

— Никога не съм си представял — изхриптя Бон, — че ще срещна някой по-луд от Метцов.

— Не съм направил нищо, което и ти да не си направил — възрази Майлс. — С изключение на това, че при мен се получи. Донякъде. Във всеки случай на сутринта всичко ще изглежда другояче.

— Да. По-зле — навъсено предрече Бон.

Майлс рязко се сепна от неудобната си дрямка на койката в килията си, когато вратата се отвори със съскане. Водеха Бон обратно.

— Колко е часът там навън, лейтенант? — Майлс потърка небръснатото си лице.

— Зазорява се. — Лицето на Бон изглеждаше така бледо, наболо и престъпно, както се чувстваше и Майлс. Той се отпусна на койката си и изсумтя от болка.

— Какво става?

— Навсякъде е пълно с хора на ВКР. Пуснали са един капитан от континента. Изглежда той е шефът. Току-що е пристигнал. Струва ми се, че Метцов го наговаря. Засега само снемат показания.

— Те ли ще се погрижат за фетина?

— Аха — Бон се изкикоти ехидно. — Изведоха ме само, за да го проверя и да се разпиша. Бункерът е заприличал на малка спретната фурна.

— Младши лейтенант Воркосиган, търсят ви — обади се пазачът, който беше довел Бон. — Елате с мен.

Майлс се изправи на крака. Костите му пропукаха.

— Ще се видим по-късно, лейтенант. — Той се отправи с накуцване към вратата на килията.

— Добре. Ако навън мернеш някой със закуска, защо не използваш политическото си влияние, за да го изпратиш насам, а?

Майлс се усмихна безрадостно.

— Ще опитам.

Той последва пазача по късия коридор на затвора. Затворът на база „Лазковски“ трудно можеше да бъде определен като особено сигурен. Той се различаваше от жилищните бункери единствено по това, че вратите се заключваха само от външната страна и нямаше прозорци. Обикновено времето бе по-добър страж от каквито и да е защитни прегради, да не говорим за петстотин километровия ров леденостудена вода, който заобикаляше острова.

Кабинетът на службата за сигурност на базата тази сутрин беше оживен. Двама непознати с мрачни физиономии чакаха до вратата: лейтенант и огромен сержант с отличителния знак на Имперска Сигурност на лъскавите си униформи. Имперска Сигурност, не военното контраразузнаване. Личната Сигурност на Майлс, тази, която беше охранявала неговото семейство през целия политически живот на баща му. Майлс ги погледна със задоволство.

Отговорникът на базата по сигурността изглеждаше притеснен. Конзолата на бюрото му беше включена и премигваше.

— Младши лейтенант Воркосиган, сър. Необходим ми е отпечатък от дланта ви върху това тук.

— Добре. Какво е това?

— Пътните заповеди, сър.

— Какво? О… — Майлс вдигна облечените си в найлонови ръкавици ръце. Поколеба се за секунда. — Коя?

— Предполагам, че дясната ще свърши работа, сър.

Майлс изпита известно затруднение, докато свали ръкавицата от дясната си ръка. Лявата му ръка не му се подчиняваше. Ръката му лъщеше от медицинския гел, който уж лекуваше премръзвания. Тя беше подута, на червени нетна и изглеждаше осакатена, но лекарството май действаше. Вече всичките му пръсти се свиваха. Трябваше да притисне дланта си към картата си за самоличност три пъти, преди компютърът да го разпознае.

— Сега вашата, сър — отговорникът кимна на лейтенанта от Имперска сигурност. Служителят на ИмпСи постави ръката си на картата и компютърът потвърди самоличността му. Той вдигна ръката си и се взря със съмнение в лъщящото лепнещо вещество, напразно се огледа наоколо за някаква кърпа и тайничко я избърса в панталона си точно зад кобура на стънера си. Отговорникът нервно мацна картата с ръкава на униформата си и докосна своя интерком.

— Радвам се да ви видя, момчета — обърна се Майлс към офицера от ИмпСи. — Де да бяхте тук и снощи.

— Аз съм само куриер, младши лейтенант. — Лейтенантът не се усмихна в отговор. — Нямам право да обсъждам вашия случай.

Генерал Метцов влетя през вратата откъм вътрешния кабинет със снопче пластмасови бланки в ръка и един капитан от ВКР до себе си. Капитанът предпазливо кимна на своя колега от ИмпСи.

— Добро утро, младши лейтенант Воркосиган. — Генералът беше почти засмян. Погледът му не се промени, когато попадна на Имперска сигурност. По дяволите, ИмпСи би трябвало да карат този полуубиец да трепери в бойните си ботуши. — Изглежда в този случай има някаква подробност, която дори и аз не съм разбрал. Когато един лорд Вор се замесва във военен метеж, автоматически следва обвинение в държавна измяна.

— Какво? — Майлс преглътна, за да усмири гласа си, който внезапно беше изтънял. — Лейтенант, не съм арестуван от Имперска сигурност, нали?

Лейтенантът извади чифт белезници и окова Майлс към големия сержант. „Овъролт“ гласеше името на емблемата му. Майлс мислено го прекръсти на „Овъркил“2. Сержантът трябваше само да повдигне ръка и Майлс щеше да увисне на ръката му, провесен като котенце.