Можеше да си тръгне! Можеше ли? Майлс остана неподвижен и сержантът се приближи и пъхна един невропарализатор в ръцете му. Майлс го вдигна. Все още се бореше с неспособността си да изстиска някаква мисъл от главата си. Умът му внезапно се беше превърнал в каша. Все пак му беше останал толкова, че да провери дали предпазителят е вдигнат, преди да насочи оръжието към замръзващите мъже. Държеше го, без да се прицелва в някого.
„Това няма да е бунт! Това ще е клане!“
Един от въоръжените новобранци нервно се изкикоти. Какво ли им беше казано, че вършат? Какво вярваха, че вършат? Осемнайсет-деветнайсет годишни. Можеха ли изобщо да различат една углавна заповед? И ако можеха, знаеха ли как да реагират?
А Майлс можеше ли?
Ситуацията беше двусмислена, в това беше проблемът. Не пасваше напълно с разпоредбите. Майлс знаеше за углавните заповеди. Всеки випусник на академията знаеше за тях. В средата на всяка година баща му идваше лично и изнасяше еднодневен семинар на тази тема пред курсантите от горните курсове. С Имперски декрет той беше превърнал семинара в задължителен. Още като регент. Какво точно представлява углавната заповед и как да не й се подчиним. Семинарът се онагледяваше със запечатани на лента доказателства от различни, вече анализирани исторически случаи и с лоши примери, включително и гибелната Солстиска Сеч, която адмиралът беше командвал лично. По време на тази част на един или двама кадети неизменно им се налагаше да излязат, за да повърнат.
Останалите инструктори мразеха Деня на Воркосиган. След него в продължение на седмици преподаването им биваше подривано по изтънчен начин. Една от причините, поради която адмирал Воркосиган не провеждаше семинара си по-късно през годината, беше, че няколко седмици след него почти винаги трябваше да се връща, за да уговаря някой обезверен кадет да не се отказва точно накрая на своето обучение. Доколкото на Майлс му беше известно, тази лекция на живо се изнасяше само пред кадетите от академията, въпреки че баща му се канеше да я запечата на холографска лента и да я направи част от основното обучение навсякъде в Службите. Част от семинара беше откровение дори и за Майлс.
Но това… Ако техниците бяха цивилни лица, Метцов със сигурност щеше да греши. Ако това се беше случило по време на война, докато са под ударите на вражески сили, Метцов можеше да е в правото си. Нещо повече, за него щеше да е дълг. Случаят беше някъде по средата. Войниците не се подчиняваха, но мирно. Не се виждаше никакъв враг. Не съществуваше и безусловната ситуация на психологическа заплаха за живота на базата (с изключение на техния живот), въпреки че ако посоката на вятъра се променеше, това също можеше да претърпи промяна. „Не съм готов за това. Не още. Не толкова скоро.“ Кое беше вярното решение?
„Кариерата ми…“ В гърдите му се надигна клаустрофобична вълна на паника, като на човек, който си е заклещил главата в тръба и не може да я измъкне. Невропарализаторът трепереше съвсем леко в ръката му. Над параболичния рефлектор виждаше Бон, който стоеше ням, вече твърде премръзнал, дори за да спори. В групата на голите мъже започнаха да побеляват уши, пръсти и крака. Един от мъжете се сви в тръпнещо кълбо, но не направи никакво движение, за да оцелее. Дали непреклонността на Метцов вече не се беше посмекчила?
В момент на лудост през съзнанието на Майлс премина видението как сваля с палец предпазителя и застрелва Метцов. А после какво? Да изпозастреля и новобранците? Не би било във възможностите му да се справи с всички, преди те да го застрелят.
„Може би съм единственият войник под трийсет тук, който някога е убивал враг. В битка или не.“ Новобранците можеше да открият огън от невежество или от чисто любопитство. Не знаеха достатъчно, за да не го направят. „Това, което направим през следващия половин час, ще се повтаря отново и отново в главите ни, докато не престанем да дишаме.“
Можеше да опита да не прави нищо. Просто да следва заповедите. Докъде можеше да затъне, ако просто следваше заповедите? Всеки командир, с когото някога се е съгласявал… Не! Трябваше да следва заповедите, но по-добре. „Дали ако просто се подчиняваш сляпо, твоята корабна служба ще ти хареса, младши лейтенант Воркосиган? Ти и твоята глутница замръзнали духове. Поне никога няма да си сам…“
Все още с оръжието в ръка Майлс се промъкна назад, извън погледа на Метцов и новобранците. В очите му засмъдяха сълзи и замъглиха погледа му. От студа е, без съмнение.
Той седна на земята. Свали ръкавиците и ботите си. Остави шубата си да падне на земята и съблече ризата си. Постави панталона си и термалното бельо върху купа и внимателно положи невропарализатора върху тях. Пристъпи напред. Усещаше скобите на краката си като ледени висулки, които се забиват в прасците му.
„Мразя мирния протест. Наистина, наистина го мразя.“
— Какво по дяволите си мислиш, че правиш, младши лейтенант — изръмжа Метцов, когато Майлс изкуцука покрай него.
— Ще разтуря това тук, сър — с твърд глас отвърна Майлс. Дори и сега някои от треперещите техници се отдръпнаха от него като че ли деформациите му можеха да са заразни. Все пак Патас не се отдръпна. Нито пък Бон.
— Бон опита този блъф. Сега съжалява. Няма да стане и при теб, Воркосиган — гласът на Метцов също трепереше, обаче не от студа.
„Трябваше да кажете «младши лейтенант»“. Какво има в едно име? Майлс видя как този път новобранците се слисаха. През строя им сякаш премина вълна. Не, при Бон не се беше получило. Майлс сигурно беше единственият човек тук, при когото подобна индивидуална намеса можеше да даде резултат. Зависи колко далече беше отишъл Метцов до момента.
Сега Майлс заговори както заради Метцов, така и заради новобранците:
— Възможно е, макар и да е малко вероятно, военното контраразузнаване да не разследва смъртта на лейтенант Бон и хората му. Може да фалшифицирате архива, да заявите, че е някакъв инцидент. Аз обаче ви гарантирам, че Имперска сигурност ще разследва моята смърт.
На лицето на Метцов се изписа особена усмивка.
— Представи си, че не останат свидетели, които да се оплачат?
Сержантът на Метцов изглеждаше толкова непреклонен, колкото и господарят му. Майлс си помисли за Ан. Пияния Ан. Тихия Ан. Какво е видял Ан преди много време, когато на Комар е вилнеела лудостта? От кой вид оцеляващи свидетели е бил? Вероятно от виновните?
— С-с-с-съжалявам, сър, но аз виждам поне десет свидетели зад тези невропарализатори. — Сребристите параболи от този нов ъгъл изглеждаха огромни, като сервизни чинии. Смяната на гледната точка действаше невероятно проясняващо. Вече нямаше никакви двусмислия. — Или предлагате да екзекутирате наказателния си взвод, а след това да се застреляте? — продължи Майлс. — Имперска сигурност ще изцеди душата на всички наоколо. Не можете да ме накарате да млъкна. Жив или мъртъв ще свидетелствам. От моята уста, или от вашата, или пък от техните — ще свидетелствам.
По тялото на Майлс пробягаха тръпки. Удивително какъв беше ефектът от този просто нищожен повей на вятъра при тази температура. Той се опита да не допусне гласът му да затрепери, за да не би студът да бъде взет за страх.
— Бих казал, че това е малка утеха, ако… хм… си позволите да замръзнете, младши лейтенант. — Тежкият сарказъм на Метцов стържеше по нервите на Майлс. Човекът все още си въобразяваше, че печели.
Луд.
Майлс вече чувстваше особена топлина в голите си ходила. Миглите му бяха покрити с лед. Настигаше останалите — вече премръзнали до смърт — бързо, без съмнение в резултат на по-малкото си тегло. Тялото му се покриваше с пурпурно-синкави петна.
Покритата със сняг база беше толкова тиха. Почти можеше да долови шумоленето на отделните снежинки, които се носеха по заледения горен слой на снега. Почти можеше да чуе треперенето на костите на всеки един от мъжете около себе си и да различи плиткото уплашено дишане на новобранците. Времето се точеше, сякаш нямаше край.
Би могъл да заплаши Метцов. Да разчупи самодоволството му с тъмни намеци за Комар. „Истината ще излезе наяве…“ Би могъл да се позове на ранга и поста на баща си. Би могъл… По дяволите! Метцов трябваше да разбере, че е отишъл твърде надалеч, независимо колко беше обезумял. Неговият блъф с прегледа на дисциплината се беше провалил и сега Метцов се придържаше към него, защитавайки авторитета си безсърдечно, и както изглежда, до смърт. „Може да бъде опасен по особен начин, ако истински го заплашиш…“ През садизма му беше трудно да се види скрития отдолу страх. Но той трябваше да е там отдолу… Подтикването не беше успяло. Метцов беше буквално окаменял от упорство. А дали нямаше да успее да го подлъже…?
