Прехвърлянето мина гладко. Майлс и Грегор бяха настанени в малка, но прилична каюта, предназначена за придружителите на товара, които рядко пътуваха със същия кораб. Около три часа, след като се качиха на борда, корабът се отдели от дока — вън от станция Аслънд и от опасността да ги открият. Никакви Озерани, никаква врява… Майлс трябваше да признае, че Тънг все още си го биваше.

Майлс беше изключително благодарен на възможността да се изкъпе, да смени дрехите, които му бяха останали, да похапне нормално и да се наспи на спокойствие. Малобройният екипаж на кораба сякаш имаше алергия към техния коридор: изолацията им се спазваше стриктно. Още три дни сигурност, докато отново прекоси центъра Хийгън, отново със сменена самоличност. Следваща спирка: бариарското консулство на станция Вервейн.

О, Боже! Трябваше да опише всичко това в доклада си, щом се приберат у дома. Истинска изповед в утвърдения от ИмпСи служебен стил (сух като пустинна прах, ако се съдеше от примерните образци, които бяха чели). Виж, ако Унгари беше направил тази обиколка, щеше да представи колони от конкретни, обективни данни, подготвени за шест различни анализа. А какво беше преброил Майлс? „Нищо, бях в един кашон.“ Нямаше какво толкова да предложи, освен едно вътрешно чувство, базирано върху беглите наблюдения, които беше натрупал, докато бягаше през глава от всичко в системата, което дори малко приличаше на агент от сигурността. Може би в центъра на доклада си ще трябва да постави силите на сигурността, а? Мнението на един младши лейтенант. Генералният щаб ще бъде толкова впечатлен.

Е, какво беше мнението му засега? Ами… май източникът на напрежение в центъра Хийгън не беше Пол: те не действаха, просто реагираха. Консорциумът като че ли беше в най-голяма степен незаинтересуван от военни авантюри. Единственият противник, достатъчно слаб за събраните от кол и въже Джаксъниании, когото те евентуално можеха да победят, беше Аслънд, а в завземането на Аслънд — един почти неблагоустроен земеделски свят, едва ли се криеха някакви изгоди. Параноята беше втресла аслъндците достатъчно, за да представляват опасност, но подготовката им още беше до половината и освен това ги защитаваше наемническа флотилия, която само чакаше необходимата искрица, за да се разцепи на две воюващи помежду си клики. Тук също нямаше особена заплаха. Истинските действия, енергията за тази дестабилизация, по принципа на елиминирането, трябваше да идва от или през Вервейн. Как би могъл да открие… не! Вече се беше отрекъл от шпионството. Вервейн не беше негов проблем.

Чудеше се дали няма да може да накара Грегор да му даде имперска амнистия от задължението му да пише доклада и дали Илиян ще й обърне някакво внимание.

Грегор беше много кротък. Майлс се опъна на койката си, пъхна ръце под главата си и се опита да скрие грижите си зад една усмивка, докато Грегор, с известно съжаление, както се стори на Майлс, остави настрана откраднатата униформа на Дендарии и се преоблече в цивилното облекло, което Мейхю му беше донесъл. Опърпаните вехти панталони, ризата и сакото висяха на мършавото тяло на Грегор като на закачалка, а и му бяха къси. Така облечен, императорът приличаше на скитник с хлътнали очи, когото късметът е напуснал окончателно. Майлс тайничко реши да го държи настрана от по-баровските места.

Грегор го огледа на свой ред.

— Знаеш ли, много си странен като адмирал Нейсмит. Почти като друг човек.

Майлс се привдигна на лакът.

— Предполагам, че Нейсмит съм самият аз, но без задръжки. Без нуждата да се подчинявам на някого. На Нейсмит не му е притрябвало да бъде добричкият мъничък Вор или какъвто и да е Вор. Няма и проблеми с дисциплината, не е подчинен на никого.

— Забелязах — Грегор ската униформата на Дендарии по бариарския устав. — Съжаляваш ли, че отново ти се наложи да се потопиш сред Дендарии?

— Да… не… Не знам. — „Дълбоко!“ — Вярвам, не съжаляваш, че избяга от оня заробващ трудов договор.

— Не… не беше, както си го бях представял. Все пак борбата при въздушния шлюз беше много особена. Напълно непознати хора, които искаха да ме убият, без дори да знаят кой съм. Ако се опитваха да убият императора на Бариар, това го разбирам. Ще трябва да обмисля всичко това…

Майлс си позволи една мъничка крива усмивка.

Грегор го изгледа остро.

— Беше много странно също да видя отново Елена. Прилежната дъщеря на Ботари… променила се е.

— Исках да се промени — призна си Майлс.

— Изглежда доста привързана към съпруга си — дезертьора.

— Да — отвърна Майлс.

— И това ли искаше?

— Изборът не беше мой. Той… последва логически от честността й и нейния характер. Можех да го предвидя. След като принципите и лоялността й спасиха живота и на двама ни, аз… трудно бих могъл да съжалявам за тях.

Коментарът на Грегор, изразен само чрез повдигане на вежди, беше повече от двусмислен. Майлс обузда раздразнението си.

— Както и да е. Надявам се тя да е добре. Озер се оказа опасен. Тя и Бъз като че ли могат да разчитат само на властта на Тънг, а тя, както всички признават, е силно подкопана.

— Изненадан съм, че не прие предложението на Тънг — Грегор върна усмивката на Майлс. — Незабавно адмиралтейство. Да прескочиш всички тези досадни междинни етапи, задължителни на Бариар.

— Предложението на Тънг? — изсумтя Майлс. — Не го ли чу? Мислех, че татко те е карал поне да четеш всички онези договори. Тънг не ми предложи командване, предложи ми сражение при шансове пет към едно срещу нас. Той търсеше съюзник, някой, който да изпъчи гърди отпред — пушечно месо, а не шеф.

— О! — Грегор се изтегна на койката си. — Това е така. И все пак, чудя се дали нямаше да избереш нещо по-различно от това благоразумно отстъпление, ако не бях с теб. — Острият му поглед беше скрит зад притворените клепачи.

Майлс едва не се удави в собствените си мечти. Една по-либерална интерпретация на неясната заповед на Илиян: „«Използвай младши лейтенант Воркосиган, за да очистите Центъра от наемниците Дендарии» би могла да се разшири така, че да включва… не!“

— Не. Ако не бях попаднал на теб, сега щях да съм на път за Ескобар със сержанта-бавачка Овъролт. Предполагам, че ти все още щеше да монтираш крушки. — Разбира се, всичко зависеше от това, какво беше запланувал за Майлс мистериозният Кавило — командващият Кавило? В ареста на Консорциума Майлс беше в ръцете му.

И къде беше Овъролт сега? Беше ли докладвал в Генералния щаб, или беше направил опит да се свърже с Унгари? Или Кавило го е хванал? Или беше последвал Майлс? Колко жалко, че Майлс не можеше да последва Овъролт, който пък да го заведе до Унгари. Не. Това беше някакъв омагьосан кръг, и те изобщо не бяха в него.

— Ние сме в девета глуха — сподели Майлс с Грегор.

Грегор разтри бледосивия белег на лицето си — избледняващ спомен от срещата му с шоковата палка.

— Да, по всяка вероятност. Все пак оправях се доста добре с лампите.

„Почти свърши“, мислеше си Майлс, докато двамата с Грегор следваха капитана на товарния кораб по ръкава на въздушния шлюз, който ги изведе в района на товарните докове на станция Вервейн. Е, може би не съвсем. Вервейнският капитан беше нервен, раболепничеше и явно беше напрегнат. Все пак, щом човекът се е справял с това три пъти досега, би трябвало да знае какво прави.

Яркоосветеният отсек на товарните докове на станцията представляваше обичайната мразовита кънтяща пещера, уредена по суровия, студен като електрически ток вкус на роботите, който не допускаше чисто човешките, създаващи уют, извивки и чупки. Всъщност в отсека нямаше хора, а машинарията беше притихнала. Майлс предполагаше, че пътят им напред е разчистен, въпреки че ако с тази работа трябваше да се заеме той, би избрал хаоса на часовете с най-усилната работа по товаренето и разтоварването, за да прекара незабелязано каквото и да било.

Очите на капитана играеха неспокойно във всички посоки. Майлс не успяваше да проследи погледа му. Спряха близо до безлюдна контролна кабина.